Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (48)

47
Нощем насаме

Окса седеше на стъпалата, които водеха към етажа. Беше сложила ръце на коленете и се опитваше да усмири пристъпите на тревожност. Кръвта й се блъскаше до болка в слепоочията. Затвори очи, откъсна се от света и от всичко, което я заобикаляше. Вглъби се в себе си само за няколко секунди и не забеляза как един тъмен като сянка силует се плъзна покрай нея и се притаи в мрачния ъгъл под стълбището…

— Не трябва да се предавам — процеди през зъби тя.

Усети на китката си Сукла-пукла и запретна ръкава. Гривничката животинка се гънеше силно и се мъчеше да я успокои.

— Отварям ти работа, Сукличке моя… — каза Окса и я погали.

Загриза нокътя си, после се надигна и реши да излезе на чист въздух. Навън бе тъмно като в рог, въздухът беше свежа тишината — дълбока. Всичко, от което имаше нужда… Приседна в пустата зеленчукова градина, без да усети, че тайнственият силует я последва и спря наблизо. Отпусна се на хладната влажна трева в прегръдката на нощния покой. Дълго остана така, съзерцаваше луната, която надникваше за кратко през облаците. Потънала в обърканите си мисли, Окса толкова се бе унесла, че изминаха минути, докато чуе нежната мелодия, която идеше откъм гробището зад Леомидовия дом. Стана и наостри уши: гласът бе тих, приглушен, безкрайно тъжен. Тя потръпна, но то беше повече от студ, а не от страх. Макар да бе необмислено, любопитството й, както обикновено, надделя и тя влезе в гробището. Там блещукаха светлинки. Не се лъжеше! Провря се по-навътре и съзря Тугдуал, облегнат на един стар, положен напряко и покрит с мъх, надгробен камък. Носеше обичайните си черни дрехи и ексцентричните си сребърни вериги на врата. Беше пъхнал слушалки в ушите си и пееше. Един Лампопод размахваше искрящите си пипала в такт с песента. Картината беше завладяваща, красива и плашеща. Тугдуал вдигна глава и погледна Окса с тъмните си враждебни очи. Миниатюрните диамантчета, които красяха ушите и ноздрите му, блеснаха в нощта. Окса уплашено се закова на място, защото не знаеше как ще постъпи младежът, който винаги я смущаваше. Но вместо да я отпрати, той й направи знак да се приближи.

— Ела, ако искаш…

— Ами… Не искам да ти преча — смотолеви Окса.

— Не ми пречиш. Настанявай се! — каза Тугдуал и й направи място до себе си на надгробния камък.

Тя преглътна на сухо, но се подчини. „Да му се не види и любопитството… Накрая то ще ме погуби“, помисли си Окса.

— Обичаш ли гробища? — запита от упор момчето.

— Хмм… Не знам… Май не — отговори му тя и в същия миг се почувства като кръгла тъпачка.

— Аз ги обожавам… — продължи Тугдуал. — Те ме успокояват. Тишината им. Неподвижността. Хората ме мислят за гадняр, но се лъжат, те нищо не разбират. Виждат повърхностното, а е достатъчно само да се взрат в мен истински! Искам да кажа, отвъд това, което им показвам…

— Ти нещастен ли си? — осмели се да попита Окса и го погледна крадешком.

За най-голяма нейна изненада, Тугдуал внимателно обмисли какво да й отговори, вземайки на сериозно въпроса, и това я накара да се почувства по-малко глупава.

— Не, не съм нещастен. Е, поне не мисля… По-скоро смятам, че не съм устроен да изпитвам щастие, лекота и тем подобни, схващаш ли?

— Ужасно! — възкликна Окса с искрено съчувствие.

— Не, не ме разбра! Бих казал, че нито съм щастлив, нито нещастен. Нямам никакви очаквания, това е всичко.

Окса се разстрои от думите му. Раменете й увиснаха, сякаш върху им се бе стоварила тежест от тъга и състрадание.

— Дълго време исках да имам умения, които да ме направят по-силен от другите. Не си пестях усилията, опитах всичко.

— Татко ми разказа — призна Окса и се намръщи при спомена за противните чудодейни напитки, които Тугдуал и групата му бяха поглъщали.

— В деня, когато разбрах, че ги притежавам по природа, сметнах, че съм постигнал целта си. А после чувството ми за могъщество бързо взе да ме задушава. Затворих се в себе си и никога повече не го проявих.

— Но защо? — попита Окса.

— Защото властта, Малка Сияйна, е опасност в чист вид. Само онзи, който не се страхува от нищо, е неуязвим, нищо не може да го спре. Страхът прави хората слаби. Но пак той ги прави хора. Човеци, искам да кажа…

— А теб? Страх ли те е понякога?

— По-скоро не… Това е проблемът… — призна Тугдуал и наведе глава.

Двамата се смълчаха за малко, развълнувани от интересния разговор.

— Какво слушаше? — смени темата Окса. — Сатанинска музика ли?

— Не, аз не я понасям — отвърна той, леко се засмя и бледото му лице се озари по особен начин. — Слушам Лайза Джерард. Нейната музика е най-великолепната на света. В нея откриваш цялата трагедия на човечеството и дълбокия смисъл на живота. Искаш ли да послушаш?

Като каза това, намести внимателно слушалките на ушите й. Тя веднага схвана смисъла на думите му, щом чу прекрасния глас, който докосна сърцето и преобърна душата й. Навярно бе последица от този дяволски ден? От думите на Всесъщите феи? От скарването с Гус? Или от проникновената музика? Не й беше ясно. Знаеше само, че неудържимо й се приплака. Опита се да сподави плача, стисна очите си толкова силно, че хиляди искрици заиграха пред тях. Но не се получи и от нея се изтръгна вопъл, превърна се в дрезгав вик и отекна в нощта. Тугдуал издърпа слушалките и сложи плахо ръката си върху нейната.

— Хайде, Малка Сияйна, излей всичко, което ти се е натрупало…

— Тежичко ми е… сега — изхлипа Окса и зарида.

— Разбирам те.

Сълзите се стичаха, отмиваха мъката и я утешаваха. После пресъхнаха. И тя задиша по-леко.

— Тугдуал?

— Малка Сияйна?

— Мислиш ли, че мога да ти помогна?

— Не — отвърна той и погледът му потъмня повече от всякога. — Никой не може да ми помогне. Но все пак благодаря… Съсредоточи се по-добре върху това, което се случва, и не губи вяра. Всесъщите феи са прави: единствена ти ще успееш да преодолееш всичко.

Съветът му бе неочакван и Окса го прие с далеч по-голямо внимание, отколкото ако й го бе дал друг.

— Ортън/Макгроу е всемирното зло, знам го — продължи Тугдуал. — А злото често побеждава доброто… Тъжно, но е така. Знам също, че само ти не си като другите. Разбрах го веднага, щом те видях. А аз ги усещам тия неща, повярвай ми. Ще успееш…

Поседяха на приведения надгробен камък, докато Окса напълно се успокои. После Лампоподът им освети пътя до утихналия дом, където се разделиха спокойни и смълчани. Тайнственият силует, който дотогава се свиваше неподвижен до ниския каменен зид, ги проследи с поглед и се изправи. В очите му гореше особено вълнение и тревога. Внезапно наблизо излетя птица, чу се плясък на криле. Силуетът се отдалечи от къщата, прехвърли стеничката и потъна в тъмната необятна нощ.