Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (52)

51
Неприятелска среща

Все пак в същия понеделник привечер на Окса й се удаде възможност да покаже на приятеля си, че може да разчита на нея. Докато подреждаха спортните си екипи в шкафчетата, Хилда Ричард — по прякор Първобитната — се приближи към тях, силно удари Гус с юмрук в гърба и изрева в ушите му:

— Не те е срам, мръсен преписвач!

Гус рязко се обърна. Обузда гнева си и предпочете да й отговори с подигравка, измервайки от глава до пети тлъстото й тяло.

— О, това била нежната и деликатна Хилда Ричард! Какво удоволствие, че те виждам, уважаема! Кой вятър те довя?

— Не си и помисляй да преписваш от мен, защото ще ти счупя главата! — добави предизвикателно тя.

— Няма да рискувам да преписвам от теб — възрази почервенял от яд Гус. — Освен ако не искам систематично оценка под тройката…

— Я млъквай! — прекъсна го Хилда. — И се разкарай с руската си кукличка, тая преструвала Полок, която се мисли за много хитра!

— Разкарай се, Първобитно! — намеси се Окса и от очите й изхвърчаха искри.

— И се опитай малко да напреднеш в човешкото си развитие, няма цял живот да си останеш в докамбрийската ера! — додаде Гус.

— Докамбриец си ти, гаден китаец с китаец! — избълва момичето и обърна гръб.

— Сега вече — изсъска разярена Окса — ще види тя…

Пъхна ръка във вътрешния джоб на униформеното си сако и извади… Граноксомета си!

— Прикрий ме, Гус!

— Не вярвам на очите си! Да донесеш Граноксомета в училище! Полудя ли? Не можеш да го използваш тук… просто така! — притеснено каза Гус. — Ами ако те види някой?

Но съображението се оказа слабо, за да спре зажаднялата за мъст Окса… Тя се усмихна, очите й светнаха с враждебен пламък, поднесе тръбичката към устните си и мислено произнесе заклинанието:

Кожодраз, Кожодраз,

сока си сърбежен по кожата пусни!

До кръв петната бързо разчеши!

После духна към отдалечаващата се по коридора противна ученичка. Първобитната се изкриви и нададе вик:

— Сърби ме! Помощ, сърби ме!

Вместо да й съчувстват, както биха постъпили за всеки друг, намиращите се наблизо колежани я наобиколиха и звънко се разсмяха.

— Сърби ме! Адски ме сърби! — дереше се Първобитната, а лицето и ръцете — несъмнено и цялото й тяло — се покриха с огненочервени петна.

— Лошотията ти избива — обади се някой.

През това време Окса и Гус стояха настрана, наблюдаваха сценката и се кискаха от сърце.

— Гранокс уртикария ли изстреля? — тихо попита Гус.

— Кожодраз! — каза Окса и прибра Граноксомета в калъфа.

Тя вдигна ръка и приятелят й я тупна съучастнически по дланта. И с признателност…

След бурното начало седмицата премина по-спокойно. Окса получи добър урок от неприятния случай с огладнялата Сукла-пукла. Тя реши никога да не остава неподготвена и събра всички сияйни уреди в малката бродирана чантичка, която носеше през рамо. Сложи и чисто новичкия си мобилен телефон, подарък от родителите й, който бе част от въведените мерки за сигурност. Другата мярка беше всяка сутрин Пиер Беланже да ги придружава до училище, а вечер да ги прибират Павел и Мари.

— Тук ли е Ортън/Макгроу? Да го видя аз как изглежда тоя предател… — запита веднъж Павел.

— О, татко, той изчезва веднага след часовете. Изглежда, не се разбира много-много с колегите си, рядко обядва с тях и никога не стои в учителската стая. Ама за тях така си е и по-добре! — каза тя и я напуши смях. — Но скоро ще имаш повод да го срещнеш…

— Така ли?

— Ами да! Не си ли спомняш? Родителската среща наближава! По-точно другия петък е. Ти ще отидеш ли?

— Е, това не бих пропуснал за нищо на света! Надявам се Пиер и Жан също да дойдат! — добави Павел, обръщайки се към Гус.

— Май и те нямат търпение като теб!

— Тогава ще идем като делегация да видим отблизо тоя учител, бивш шпионин от ЦРУ ли, от КГБ ли — продължи Павел и погледна весело дъщеря си.

— Стига де, тате! Всеки може да сгреши… — отвърна кисело Окса, вдигна рамене и се начумери при напомнянето за грешката й, която в крайна сметка беше по-скоро комична.

Няколко дни по-късно не делегация, а истински отряд командоси се яви на родителската среща. Когато се събраха в красивия, застлан с плочи двор, ги призоваха да се разпределят по класове. Докато семейство Полок се качваше на първия етаж по прекрасното каменно стълбище, една изникнала от нищото сянка се прокрадна зад тях и плътно ги последва…

Родителите на Окса нямаха никакви грижи с учението на дъщеря им, още по-малко учителите. Госпожица Кревкьор подчерта живия интерес на момичето към историята и географията и показа отличните му оценки. И тя не бе единствената: преподавателите единодушно сипеха само похвали, нещо, което не изненада майка й и баща й, но им достави изключително удоволствие. Накрая остана да се срещнат с господин Лемон и Подлеца, както Павел бе кръстил Макгроу.

— Внимавай, татко, да не го наречеш, без да искаш, „господин Подлец“! — предупреди го Окса.

Двамата учители деляха една стая, господин Лемон откъм дъската, а безупречно облеченият Макгроу в дъното, точно там, където отпращаше Гус всеки час. Преподавателят по английски нямаше какво повече да добави към славословията на колегите си, похвали нивото на знанията й — да живее полиглотството! — както и възхитителното й, може би с лек уелски акцент, произношение. Дойде ред на Макгроу.

— Най-хубавото винаги е накрая, за десерт… — каза през зъби Павел.

Мари почувства, че й прималява и се вкопчи в ръката му, за да запази равновесие. Силно напрегнат, Павел я прихвана и те се запътиха с твърда крачка към дъното на класната стая, последвани от тайнствената сянка, която се плъзна покрай един шкаф и замръзна неподвижно до него. Макгроу вдигна поглед и сухо покани семейство Полок да седне.

— Вие сте?… — попита той.

— Мари и Павел Полок, родителите на Окса. Добър вечер, господин Ортън — отговори хладно Павел.

Преподавателят скръсти ръце.

— Ясно…

— Удовлетворителна ли е работата на Окса по вашите предмети, господин Ортън? — прекъсна го Павел с ледено изражение на лицето.

Мари погледна тревожно мъжа си и забеляза, че вените на слепоочията му пулсират. Почувства, че й прималява, когато усети как гняв изпълва всяка частица от тялото и душата му. Явно погледът му бе достатъчно красноречив, защото Макгроу се намръщи.

— Работата й е за пример. Имам една-единствена забележка…

— Така ли? — прекъсна го Павел, този път с насмешка. — Каква е вашата „единствена“ забележка?

И както си беше напълно неподвижен с длани на коленете, съгледа на бюрото бутилката с вода. Отвъртя с поглед капачката й и я изстреля към тавана. Бутилката се издигна и се понесе във въздуха към Макгроу. Смаяната Мари отново се обърна към мъжа си, уплашена и развеселена от това, което неминуемо щеше да се случи. Бутилката изпълни мълчаливата заповед на Павел, изля съдържанието си в гърба на учителя, чийто тъмен костюм веднага подгизна. Учителят се смръщи и лицето му се изкриви от злобна усмивка.

— Детинщини… — процеди той.

Без да сваля очи от него, вдигна юмрука си и рязко го разтвори. Една ужасна твар изпълзя и литна към семейство Полок. Беше Прилеп Мъртвешка глава! Гадината се спря на милиметри от лицето на Павел и отвори чудовищните си челюсти, разкривайки два реда остри като бръснарско ножче зъби. Мари запуши устата си с ръка, за да не извика от ужас, което неминуемо щеше да привлече вниманието към странната тройка. От зейналата уста на Прилепа се разнесе зловоние, а Павел инстинктивно замахна да го прогони като нахална оса. Но Прилепът изведнъж изчезна, сякаш бе халюцинация или кошмарно видение. Павел преодоля тревогата си и повтори въпроса си през зъби:

— Та каква забележка, значи, имате към Окса?

— Почеркът й е ужасен — отговори заядливо Макгроу.

Стисна силно сключените си длани, чак ставите му побеляха.

— Вие сте първият, който ни споменава за този… ужас — отбеляза иронично Мари.

— Господин Ортън — продължи тихо Оксиният баща и се наклони към врага си, — нещата трябва да са съвършено ясни. Знаем кой сте, както и вие знаете кои сме ние. Не бива да пренебрегвате и факта, че разполагаме с повече козове, като се започне от числеността ни…

— Господин Полок — прекъсна го Ортън/Макгроу със същия тон, — възможностите ви са толкова големи, колкото и моите, повярвайте! Длъжен съм да ви предупредя, че нямам навика да се отказвам, щом нещо се изпречи на пътя ми.

— Ние не сме обикновена пречка, господин Ортън. И се съмнявам, че този път ще успеете да постигнете целите си…

— Съмнявайте се, господин Полок, съмнявайте се…

При тези думи Мари и Павел Полок станаха, отправиха последен суров поглед към Подлеца и напуснаха класната стая, последвани от невидимата загадъчна сянка.

— Е, добре, очевидно трябва да бъдем по-бдителни от всякога. На Ортън действително не му липсва решителност!

Както се бяха разбрали предварително, семейство Полок и семейство Беланже се срещнаха веднага след родителската среща, за да споделят още топли-топли впечатленията си. Абакум също дойде при тях.

— Убедена съм, че в никакъв случай не бива да го подценяваме, самоувереността му не е блъф. Да не забравяме, че е невероятно силен! — каза Драгомира. — Вече го демонстрира в Едефия пред очите ни. Нали, Абакум?

— Да, права си. Мисля, че не си е губил времето през годините и противно на мнозина от нас е усъвършенствал способностите си. От друга страна, нищо не ни доказва, че е сам. Как се държа той с вас? — попита той семейство Беланже.

— Несмутимо, цинично и самоуверено! — отговори таткото на Гус. — Ние го посъветвахме да остави децата на мира. И единственият му отговор беше: „А в противен случай? На полицията ли ще ме предадете?“ Знае много добре, че ние също като него трябва да се пазим и да крием произхода и уменията си. Разговорът не продължи дълго. Защото всъщност нямахме кой знае какво да си кажем, освен да се заплашваме и заяждаме като петли.

— Сега сме наясно. Ще продължаваме да пазим неотменно децата. Считам, че би било хубаво да взема Окса за уикенда, какво ще кажете? — попита Абакум.

Всички подкрепиха с готовност идеята, с изключение на Павел, който хвана ръката на жена си, погледна я с голяма болка и изрече приглушено:

— Можем ли и ние да си кажем мнението? Все пак аз и Мари сме нейните родители…

Драгомира изгледа тъжно сина си и снаха си, после дълбоко въздъхна.

— Вече нямаме избор, Павел. Няма ход назад.

— Кой ти говори за отстъпление? — възрази категорично Павел. — Просто трябва да сложим точка на тази история!

— Да допуснем, че ще сложим край тук и сега — намеси се Пиер Беланже. — Как ще убедиш Ортън/Макгроу да стори същото? Както каза Тугдуал, разчистването на сметките е започнало. Бъдещето ни е заложено на карта, Павел, не можем да направим нищо друго, освен да следваме предопределената ни съдба.

— Вас това ви устройва, нали? — предаде се ядосан Павел.

— Окса? Я излез от скривалището си! — каза Абакум, без дори да се обърне, и добави: — Гус, ела и ти!

Леко гузнички, двамата приятели, които се бяха скрили зад едно канапе да подслушват, се изправиха с ръце на гърба в знак на послушание и пристъпиха виновно към възрастните.

— Време е да те въоръжим…