Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (41)

40
Изчезване в стената

Когато Окса се събуди, чу как дъждът барабани равномерно по прозореца. Денят, изглежда, отдавна бе настъпил и през завесите проникваше студена светлина. Лежеше, цялата омотана в чаршафите, и плуваше в пот. Освободи се криво-ляво от тях и както предната вечер, се втурна към стаята на Гус. Той още спеше или се правеше, че спи, дългият му кичур закриваше половината от лицето му. Дишаше леко. Докато го гледаше, сякаш го виждаше за първи път, Окса се улови, че мисли колко съвършени са чертите му. Приличаше досущ на загадъчните герои от манга, за които тя жадно изчиташе цели томове. Гус. Нейният приятел Гус. Внезапно той хвърли дебелата пухена възглавница в другия край на стаята, скочи и нададе силен вик. Окса се стресна и изкрещя.

— Е, скъпа? Шпионираш ли ме?

Окса му направи гримаса и върна пухената възглавница на мястото й. Само с един поглед, разбира се.

— Фукла… — усмихна й се Гус.

Някой леко почука на вратата.

Окса отиде да отвори и се изправи пред Фолденготката на Леомидо, която беше нахлупила готварска шапка и си бе вързала ябълковозелена престилка.

— Млада Сияйна и нейният млад приятел, часовникът ще удари десет в ушите ни, а всички стомаси са в очакване на туй съобщение! Споко! Фолденготите предвиждат тез случаи и затуй приготвят препълнени тенджери. Има да си облизвате палците.

— Искаш да кажеш простичко, че ни каниш на закуска, така ли? — попита Окса и се наведе, за да се изравни със създанието.

— Млада Сияйна, съвършено точно заключава!

— Къде са Драгомира и Леомидо?

— Ох… Млада Сияйна! Как да дам отговор, без да взема риск?

— Риск ли? Какъв риск?

— Рискът да ви направя доставка на сведение, което бива да обвия в тайна — отговори Фолденготката и се огледа уплашено наоколо, кършейки дългите си ръце.

— Кажи ни, Фолденготке, моля те! Ние нищо няма да разкажем, гроб сме!

Гус се приближи и коленичи пред създанието близо до Окса.

— Няма що, попаднах в трудността да дам отказ на Младата Сияйна…

Фолденготката си пое дълбоко въздух и продължи с тих глас:

— Един натрапник е предприел нощни набези…

— Натрапник ли?

— Да, Млада Сияйна, един натрапник е обикалял къщата на нашия Господар! Големите му крака са се нарисували по земята в зеленчуковата градина и гробището. А любопитството му през прозореца създаде паника у Горанови и те пропаднаха в ужасна депресия. Друг проблем се насложи: отвратителният Абоминари направи едно изчезване…

— Как така? Какво искаш да кажеш? — попита Окса. — Избягал ли е?

— Сигурност е, че вече не е околовръст! Фит! Изчезването не е за жал, понеже е противен съжител. Но нивото на тревога на Господаря порасна. Той извърши проучване, но откриването се оказа отрицателно. Бои се, че Абоминари скитори наоколо, но таи надежда, че скривалището му е в имението и че празният стомах на неблагодарника ще го накара да се върне. За следите около къщата, ухото ми чу думи, поверени на Старата Сияйна: мнението на Господаря сочи скитника и нощес Алармон ще алармира, ако си покаже и върха на носа.

— Алармон ли? — попита Окса.

— Той вдига мощна олелия и предупреждава Господаря — обясни Фолденготката. — После Господарят кара натрапника да побегне.

— Любопитен съм да видя това нещо — каза Гус.

— Аз също! Е, дано се окаже фалшива тревога — добави Окса. — Фолденготке, почакай да се оправим и идваме!

Пет минути по-късно и след като за трийсети път се заклеха на Фолденготката да запазят в тайна това, което бе споделила с тях, Гус и Окса слязоха по голямото стълбище от тъмно дърво. Те се отправиха към салона, откъдето долиташе музика. Леомидо свиреше бавна и красива мелодия на огромния роял, който заемаше значителна част от помещението. Пред него, на сантиметри от белите и черните клавиши, двете Горанови се прехласваха и поклащаха листата си в такт със звуците. Когато внезапно ритъмът се ускори, свръхчувствителните растения бойко ги размахаха, а щом темпото се забави, те отново плавно и кротко се залюляха.

— Приближете, деца, приближете! — подкани ги тихо Леомидо. — Тази сутрин Горанови са крайно нервни, а когато са в такова състояние, само Шопен може да ги успокои…

Гус и Окса се спогледаха и се опитаха да останат сериозни. Леомидо също се подсмихваше, забавляваше го изненадата им и гледката на растенията, които си тананикаха или по-скоро стенеха, поклащайки стъбла и клонки.

— Ех… живот, живот! — въздишаха те. — Вечен кръговрат…

Двамата приятели се облакътиха на рояла и се наслаждаваха известно време на концерта. Гус беше дълбоко впечатлен от таланта на Леомидо. Приковал поглед в ръцете на стария човек, той чувстваше как музиката го опиянява също както Горанови, които постепенно изпаднаха в благодатен унес. Листата им потрепваха все по-рядко и скоро застинаха в съвършена неподвижност.

— Сигурно сте умрели от глад! — каза тихо Леомидо и затвори безшумно капака на рояла. — Драгомира ни чака в кухнята, да вървим!

— Днес ви предлагам полека програма. Вече сте забелязали, че тук времето има особен характер — каза Леомидо и посочи прозореца, по който почукваха дъждовните капки.

— Значи без занимания на открито. Ще се задоволим с преговор на сушина и на топло. Освен това ми изглеждаш малко уморена, мило дете, а аз познавам един Павел Полок, който би ме проклел до живот, ако му върна дъщерята с тъмни кръгове под очите…

Драгомира едва не се задави, като го чу. Разтревожените й Фолденготи й се притекоха на помощ и се завайкаха:

— Ооох! Наша Стара Сияйна, храната ли ви се повдигна? Ооох, вашето отвращение е по наша вина…

— Не, Фолденготи мои, всичко е вкусно, както винаги — разхълца се Драгомира, потупвайки ги нежно по главите.

— Само дето Леомидо ме разсмива! Нали не намекваш, че синът ми има доста особен характер, скъпи братко?

— Не по-особен от твоя или от този на твоите Фолденготи, мила сестро! — възрази през смях Леомидо.

— Ау, какво шантаво семейство си имаш! — прихна Гус и погледна развеселено Окса.

По-голямата част от деня премина в някогашната столова на манастира. Там Младата Сияйна дълго се упражняваше да усъвършенства Магнетус с все по-тежки и обемисти предмети — томове от енциклопедии, саксии с цветя и дори едно колело! От своя страна, без да изпуска приятелката си от поглед, Гус завързваше приятелство с някои от създанията и по-специално с Ясновидиите, разказа им за семейното пътуване до Австралия, подробно описа климата там, разкривайки нови хоризонти за малките зиморничави създания.

— Ето точно тези атмосферни условия са най-подходящи за нас! — заявиха ентусиазирано те. — Защо Господарят упорито държи да живее в Северното полукълбо, щом като Южното е толкова гостоприемно! Австралийската пустиня не се различава от уелския регион по гъстота на населението, ако търси това! Ах!… Млади приятелю на нашата Млада Сияйна, разкажете ни още за пустинята и за нейните идеални температури…

Окса седна за малко да почине, но се сети за още неизползвания Граноксомет, втурна се в стаята си да го донесе и заедно с Гус се захванаха да го изпробват.

— Развален е! — отсече тя към приближилите се Драгомира и Леомидо.

— Очевидно, съкровище! Всички опити ще са напразни, докато Граноксометът е… незареден! — заяви Драгомира.

Загледа се в двамата приятели, поколеба се за миг и добави:

— Да ви покажа ли?

Те енергично закимаха с глави. Тогава Драгомира извади от гънките на широката си рокля своя и полугласно произнесе:

— Медузата лупа!

После духна леко в тръбичката и от другия край започна да се издува пихтиест мехур.

— Погледнете…

И ги подкани да се доближат до прозореца.

Гус и Окса застанаха до него и ахнаха, като видяха, че всичко в полезрението им се беше увеличило стократно през Медузата лупа — от крехките цветчета на изтравничетата до най-микроскопичните мравки, които се промъкваха между тревичките.

— Леле, че е страхотно! — извика Окса.

Драгомира завъртя обемистия мехур и във фокуса му на свой ред попадна Фолденготът. Този път децата можаха да огледат като през увеличително стъкло и най-малките детайли от кожата на създанието: всяка пора, всяко пухкаво косъмче, всяка бръчица се виждаха в много едър план.

— Искаш ли да опиташ? — попита Драгомира, долавяйки ентусиазма на Окса.

— Може ли? Наистина ли?

— Да, ето. Ще ти дам няколко Гранокса, мило дете. Но от мига, в който ги сложиш в твоя Граноксомет, помни, че единствено ти ще можеш да ги използваш — поясни Драгомира и отправи към Гус изпълнен с нежност поглед.

— Не се безпокойте — примирено каза Гус. — Аз съм и ще си остана верен помощник на Младата Сияйна. Не е толкова зле — допълни той и наведе очи.

— О, струва ми се, че си много повече — отвърна Драгомира.

После доближи своя Граноксомет до този на Окса, повика една Медуза лупа, която падна в дланта й и инструментът на младото момиче мигновено я всмука.

— Това е първият ти Гранокс, Окса. Ако поискаш да се задейства, произнеси това кратко заклинание:

Граноксовата сила

обвивката разбила!

Медуза лупо, ти, Медуза лупо, ти,

далечното наблизо, наблизо приближи!

Окса прилежно повтори думите.

— Ако някога ти потрябва, просто я повикай тихо, става и мислено. Право да си кажа, второто решение е най-добро при спешен случай или при защита. Ако го изговориш гласно, името му ще подскаже на противника, че се готвиш да си послужиш с него, и така ще му позволиш да предотврати удара. Пробвай, не е трудно, още повече че Медузата лупа е просто съоръжение и не влиза в категорията на нападателните или отбранителните Гранокси. Обикновено разполагаш с десет или двайсет различни Гранокси в Граноксомета си, трябва да произнасяш точното заклинание, което ще ги задейства. Затова трябва да запомниш имената им и най-вече да познаваш приложението на всеки от тях. Нали Абакум ти бе споменал някои?

— Да! Успивател и Задушник…

— Какво? — разтревожи се Леомидо и погледна изумен Драгомира. — Тя знае за Задушник!

— Само името! — защити се Окса.

— Тая твоя племенница е много любопитна и има изключителна памет! — каза Драгомира. — Нищо не й убягва!

Окса почувства, че бузите й пламват, и потърси с очи подкрепа от Гус, който й се усмихна, повдигайки смирено рамене.

— Вярно, че още от най-ранната ти възраст бяхме принудени да проявяваме въображение, за да ти попречим да разкриеш малките ни тайни! — призна Леомидо.

— Малки тайни, малки тайни, да си ги кажем сега! — подкани го Окса. — Да не са държавни!

— Ей, Окса 007! — прекъсна я Гус. — Я ни покажи какво можеш. Хайде, демонстрирай ни една хубава Медуза лупа!

Демонстрацията надмина и най-смелите очаквания: мехурът се изду от Оксиния Граноксомет веднага щом тя произнесе заклинанието и духна в тръбичката. За няколко секунди удвои, утрои, учетвори обема си… и обхвана половината стая! Гус се смееше от сърце и се държеше за корема.

— Винаги си имала чувство за мярка, миличка!

— Страхотно! А какво да направя, ако искам да сменя Граноксите, бабо?

— Това ще видим по-нататък с Абакум.

Като долови разочарованието върху лицето на Окса, Драгомира се разубеди:

— Добре… ще заложа на доверието ми в теб, макар че понякога безкрайно злоупотребяваш с него. Я да проверя какво имам в запас… Гледай и най-вече слушай внимателно — каза Драгомира, произнасяйки съвсем ясно заклинанието на Граноксите, които Граноксометът поемаше в синхрон с думите.

— Супер! — възхити се момичето, потупвайки по оръжието. — Благодаря ти за боеприпасите!

— Моля ти се… Обещай ми само, че няма да ги използваш… безразсъдно!

— Познаваш ме, бабо! Разчитай на мен! — увери я Окса пред закачливия кикот на Гус.

Кулминацията на този спокоен ден безспорно дойде, след като една идея осени Младата Сияйна. На свечеряване, изтощена от преговора на уроците, на който се бе отдала с цялото си усърдие, тя потърси Гус и го откри в дъното на големия салон до камината, заобиколен от двайсетина създания. Те се бяха настанили около него и го слушаха с жив интерес. Представляваха чудна картинка! Гус вдигна очи и погледът му сякаш се заби в нея: изглеждаше въодушевен, а същевременно толкова тъжен! Той прекара ръка през косите си и усмивката заличи огорчението от лицето му. В същия миг на Окса й прищрака: тя се приближи и го прикани в средата на просторното помещение.

— Застани зад мен и сложи ръцете си на раменете ми!

— Какво си намислила?

— Хвани се здраво и не ме пускай, чу ли!

— Добре, няма… — отвърна той и се смути, че се допира до нея.

Издигнаха се над пода, отначало на сантиметри, а после достигнаха тавана, който беше висок някъде около осем метра. Гус стискаше Оксините рамене, притискаше се към гърба й и се оставяше да го води.

— Невероятно! Вертиполирам! Вертиполирам! — шепнеше той.

Така направиха няколко въздушни совалки, които безумно ощастливиха Гус, докато Окса приземи и двамата със сковани рамене, но с преливащо от радост сърце.

— О! Благодаря ти, скъпа! — каза свенливо зачервеният и признателен Гус и наведе очи. — Благодаря…