Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (77)

76
Опасна покана

— Какво ви става, Фолденготи? Цветът ви е доста особен!

Окса току-що се беше върнала от колежа, придружена от баща си, който веднага бе поел към ресторанта. Майка й дремеше в салона, инвалидният стол и телефонът бяха близо до нея. Окса не посмя да я събуди. Прекоси на пръсти антрето и се качи при баба си, където завари обезумелите и обезцветени Фолденготи, а това при тях беше признак на паника. Гледката никак не бе утешителна: не само бяха станали полупрозрачни, но зачервените им очи се въртяха като пумпали в широките орбити, Фолденготката понечи да заговори, но залитна, бъбрейки неразбираеми слова. После изгуби съзнание и се строполи на пода… Геторикс, който обикновено не си поплюваше с подигравките, този път безмълвно се втурна да й помогне. Беше доста необичайно и именно заради това твърде обезпокоително… Окса коленичи до клетото създание, повдигна лекичко главата му и я положи на скута си. Огледа апартамента на Драгомира и видя, че всички обитатели се бяха свили по ъглите на стаята. Горанова се люлееше, сякаш духаше силен вятър. Свръхчувствителното растение се бореше няколко секунди с нарастващото вълнение, след което листата му се отпуснаха и повлякоха стъблото му към земята.

— Какво е станало? Кажете! — обърна се Окса към застаналите до нея Фолденгот и Геторикс — Първо на първо, къде е баба?

— Старата Сияйна ли? Ох, ох, ох… — завайка се Фолденготката, която дойде на себе си.

— Случило ли й се е нещо? Говорете, де! — изкрещя Окса с ръце на кръста.

Фолденготът започна обясненията си, накъсани с много стенания и въздишки.

— Млада Сияйна, ние трябва да пазим тайните в главите и езика зад зъбите от вярност, но сериозността е по-огромна от природната ни дискретност. Голяма беда се е задала и тегне над Старата Сияйна. Силата на Сияйните е гигантейша, но Фелонът има хитрост! А тя е опасност, хитростта! Старата Сияйна си знае, но ние сме в ужасен страх, че тоз път тя е в недостиг на знание, в ужасен страх сме…

Окса смръщи вежди.

— Искаш да кажеш, че баба е в опасност ли? И каква е тая работа с Фелона?

— Фелонът Ортън/Макгроу предложи покана на Старата Сияйна! Направи телефонен звън час преди завръщането на Младата Сияйна и ние, вашите домашници, държахме ушите си наострени. И добихме разбиране за какво говори Фелонът… — обясняваше Фолденготът и трескаво мачкаше сбръчканите си уши.

— Макгроу се е обаждал на баба ли? Но защо? — не му даде възможност да завърши недоумяващата Окса.

— Истината е така! Фелонът Ортън/Макгроу каза, че ще каже на Старата Сияйна тайната за брат й.

— Но какво общо има Леомидо с всичко това?

— Фелонът Ортън/Макгроу не влезе в подробност… Наистина, не… Наблегна на брата на Старата Сияйна и на събитие, пълно със знамение…

— Знамение ли? Какво знамение? — обърка се Окса.

— Значение, а не знамение бе, глупчо! — издразни се Геторикс.

— Подигравката е пълна с ненужност — възрази обиден Фолденготът и размаха юмрук право в лицето на Геторикс, който изгуби равновесие и падна на земята.

— Хей, хей! — разтърва ги Окса и взе на ръце поваления Геторикс. — Не мислите ли, че не е време за бой? Да обобщя, Фолденготе, кажи дали съм разбрала правилно: значи Макгроу се е обадил на баба и я е повикал, тъй като имал да й довери нещо за Леомидо, така ли?

— Точността е така, Млада Сияйна — потвърди малкото създание. — Старата Сияйна е в забрава, че нейният Фолденгот знае тайните на Сияйните. Ако беше изговорила въпрос, нейният Фолденгот щеше да й довери братовата тайна! Но Старата Сияйна направи предпочитание да чуе от Фелоновата уста… Тревогата ни порасна, имайте уверение. Ние познаваме Ортън Отвътре и споменът е огромно лош…

— Ясно… Но сега трябва да действаме! Вие оставате тук, грижете се един за друг и не се бийте! — заповяда им Окса и погледна часовника си. — И най-вече запомнете, изключително важно е, ако баба и аз не се върнем до осем вечерта, ти, Фолденготе, ще предупредиш майка ми и ще й кажеш всичко, което каза на мен. Разбра ли?

Фолденготът кимна живо, извади от джоба на гащеризона си едно сгънато листче и го подаде на Окса.

— Какво е това?

— Местонахождението на Фелона Ортън, Млада Сияйно. Той даде позициониране на адреса си в телефонното говорене. Старата Сияйна се намира там!

— Благодаря ти, Фолденготе!

Окса го потупа по главата, обърна се и се спусна надолу по стълбите, стискайки мобилния си в ръка.

— Гус! Ела веднага! Голяма беда…

 

 

— Ако родителите ни разберат, че тайно сме излезли, ще има да ни се карат… — каза Гус нервно. — В чудо ще се видим…

— Не се стряскай! — окуражи го Окса. — Имаме ли избор, нали не можем да оставим баба сама с Макгроу, все пак!

— Баба ти е луда! Да отиде, без да предупреди, това е наистина неразумно…

— Хайде, да вървим, нямаме време за губене!

— Какво ще кажем на майка ти? — попита Гус.

Окса не отговори и повлече приятеля си към салона при събудилата се Мари.

— Мамо! С Гус имаме да пишем тема, ще отсъстваме за малко!

— Добре, миличка. Няма да ви безпокоя, разбрах…

После, вместо да отидат в стаята, Окса го хвана за ръка и с присвити очи и затаен дъх отвори входната врата. Двамата се измъкнаха и побягнаха към най-близката спирка на метрото.

— Ужасно… — измърмори Гус и погледна Окса неодобрително. — Кофти е да лъжеш майка си така…

— Това е благородна лъжа, Гус — оправда се тя. — Забрави ли, че баба е в опасност?

Двайсет минути по-късно, задъхани и потни, Окса и Гус се притаиха зад една кола срещу заможната къща от другата страна на улицата в тихия квартал, разположен само на няколко километра от центъра на града.

— Сигурна ли си, че е тук?

— Да, ето, номер дванайсет!

Насреща им се издигаше триетажна постройка. Беше стара сграда, подобна на съседните, долепени една до друга по продължение на улицата. Леко издаден цокъл от пясъчник стигаше до висок партер. На прозорците бяха спуснати тежки лилави завеси. Портал от ковано желязо се отваряше към тясна затревена площ, в средата на която растеше кичест храст. Малък, подпрян на колони, навес, се издигаше над входната врата.

— Имаш ли план? — подшушна Гус.

— Да… Ще започнем от него — отвърна тя и пъхна ръката си в преметнатата през рамо чанта.

— Млада Господарке — каза Алармон, поклащайки се на дланта на Окса, — какво е желанието ви? Каква е задачата? Аз съм на вашите услуги!

— Чуй ме, Алармоне мой, иди до входната врата на къщата отсреща и провери дали е заключена, после се върни да ни кажеш. Разбра ли?

— Тъй вярно!

Алармон се преобрази на голяма пчела и литна светкавично. Няколко секунди по-късно отново стоеше на дланта на Окса.

— Алармон на Младата Сияйна докладва! — провикна се той, като се клатушкаше непрекъснато. — Ключът превъртян два пъти отвътре, двойна ключалка, патрон и езиче от закалена стомана, прорез — със защита.

Гус подсвирна тихичко, впечатлен от описанието на техническите детайли.

— Каза, че е заключено отвътре, нали? Как разбра? — попита Окса.

— Ключът е в ключалката, Млада Сияйна. Друга задача?

— Не, благодаря, Алармоне.

— Значи в къщата има някой. Но това не означава, че сме попаднали на правилното място — отбеляза Гус недоволно.

— Почакай малко! — отвърна Окса и му показа Граноксомета си.

Тя духна в тръбичката и оттам се появи Медузата лупа.

— Погледни! — Окса я насочи към пощенската кутия и разби последните съмнения на Гус. — Пише Макгроу… Да видим откъде можем да проникнем вътре.

Като огледаха фасадата на къщата с помощта на Медузата лупа, двамата приятели стигнаха до опасното решение: Окса да влезе през прозореца на втория етаж, който изглеждаше открехнат, да слезе на партера и да отвори на Гус входната врата отвътре. На Гус му се влизаше у Макгроу, колкото му се влизаше и в училищната крипта…

— Не прави такива физиономии! Нямаме друг избор… Не се бой, Граноксометът ми е натъпкан до пръсване — кимна му Окса. — А това забрави ли?

Без да откъсва очи от Гус, тя се издигна на десетина сантиметра.

— Вертиполет насред улицата? Хич не си поплюваш, скъпа!

— Е, за голям проблем — големи майстори! Искам да кажа: за голям Макгроу — големи оръжия! — изсмя се нервно Окса.

— Ти внимавай все пак… Аз ще дебна, докато се катериш…

Свечеряваше се. Потънала в сумрака, тя пресече улицата с решителна крачка. Желязната врата изскърца, когато я открехна. За миг се поколеба, но после продължи смело напред, макар дълбоко в себе си да не изпитваше увереността, която показваше. „Хайде, Окса, върви! Ти си нинджа, не забравяй!“, говореше на себе си и си даваше кураж.

Точно в този момент си спомни думите на баща си, които той понякога й казваше по време на тренировките по карате: „Ако мислиш, че можеш да го направиш, Окса-сан, то е, защото можеш да го направиш. Иначе — забрави!“ Преди да се издигне, погледна изправилата се пред нея стена и зае поза от кунгфу с протегнати напред ръце и с изпънат назад ляв крак. „Непоправимо… Това момиче е непоправимо“, помисли си Гус и вдигна очи към небето, развеселен и отчаян. Две секунди по-късно Окса коленичи на перваза на втория етаж. Побутна крилото на прозореца, който наистина се оказа открехнат и се отвори лесно. После хлътна в къщата, сякаш тъмнината я погълна.

Мина доста време.

— Ама какви ги върши? Да не е заспала в леглото на Макгроу?

Гус примираше от нетърпение и страх. Щом тя изчезна в дома, пъргаво прекоси улицата и клекна до стената откъм тротоара. Там, с приковани във вратата очи, почака, както му се стори часове, докато приятелката му най-после отвори с блеснал поглед.

— Забави се… — тихо я смъмри той и забърза.

— Използвах случая да поогледам — призна му хитро Окса. — Хайде, ела!

— Колко ми е странно, че сме тук!

— И още как! — прошепна тя. — Не си представях къщата му такава…

— Да не си очаквала да видиш ковчези вместо легла? Или свещници с разтекли черни свещи, или вази във формата на мъртвешки глави? А? — изреди на един дъх Гус и я побутна с лакът.

Ако беше така, Окса трябваше много да се е разочаровала, защото антрето и видимата част от помещенията, беше в светли тонове. Белите мебели и стени създаваха усещането за изчистен и не строг стил. Окса и Гус влязоха в хола: две бежови канапета на тънки райета бяха сложени до кръгла маса, покрита със снежнобяла покривка. По стените, върху конзоли от светло дърво бяха подредени лампи с кристални висулки и гипсови бюстове. Една фотография привлече вниманието на Гус.

— Окса! — подвикна тихичко той. — Гледай, това не е ли прословутият остров, за който говореше Мортимър?

Окса се приближи и двамата разгледаха закачената в рамка снимка. По всичко изглеждаше, че е остров. Бреговете му бяха насечени от заливчета, в които се разбиваше пяната на бурни вълни. В далечината, зад голи хълмове, се виждаше червено-жълтата светлинка на морски фар и сива каменна сграда. Внезапно откъм мазето до тях долетяха приглушени гласове и прекъснаха разузнавателната им обиколка. Окса стисна в едната си ръка Граноксомета, а с другата инстинктивно ръката на Гус. Тръгнаха към малката вратичка под стълбата.

— Сигурна ли си, че идват оттам? — прошепна пребледнял Гус.

Сърцето му биеше учестено и никак не го вдъхновяваше идеята да слизат долу.

— Огледах навсякъде, къщата е празна, Гус. Остава само мазето. Обикновено вратите за мазетата са под стълбите — обясни му убедено Окса.

За кой ли път тя беше права! Щом отвориха портичката, гласовете се чуха много по-ясно. Гласове, които тийнейджърите познаваха до болка. Бяха на Макгроу и Драгомира…