Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (39)

38
Въпрос на воля

— Окса, днес ти предлагам да разгледаме по-подробно Магнетуса. Чрез него движиш предмети от разстояние, като се опираш на вътрешния дъх и на притегателната сила — обясни Леомидо на племенничката си.

— Как така „вътрешен дъх“? — учуди се Окса.

— Твоята воля предизвиква движението — обясни вуйчо и. — Дъхът се ражда в теб. Преминава през тялото ти с помощта на очите, които служат за свръзка, буквално се материализира и така носи или премества предмети, както би го правила ръката ти.

— Ама да бе, разбира се! — каза младата стажантка с престорена непринуденост. — Разбира се, разбира се…

— Мисля, че вече си се упражнявала малко, значи не би трябвало да имаш голям проблем…

— Проблем ли? Какъв проблем? Няма никакъв проблем!

Като истински съучастници, учителят и ученичката се отправиха към тренировъчния терен от предната вечер, сгушен сред меки, обрасли с изтравниче хълмове. Леомидо бе донесъл всевъзможни предмети в голяма чанта виждайки, че някои от създанията го придружават, Окса за миг се обърка.

— Нали все пак няма да ме караш да тренирам с живи същества? Невъзможно, Леомидо, няма да мога. Веднага ти го заявявам — аз съм против опитите с живи същества! — разпали се тя.

— С живи същества ли? За бога! Изобщо не става въпрос за това! — прихна той. — Създанията са тук просто да ти помагат и нищо не може да се направи без тяхно съгласие. Ще започнеш с предмети, а аз постепенно ще усложнявам задачата ти. Хайде сега да те видя на какво си способна, госпожице!

Леомидо нареди върху изтравничетата различни предмети и Окса започна да ги мести. Всъщност беше фасулска работа, нали на няколко пъти вече беше правила такива изпълнения. Младата стажантка трябваше да съсредоточи цялото си внимание и да се взре в предмета, който искаше да премести, така, сякаш щеше да управлява силата и движението с очите си. Волята щеше да довърши останалото. Всяка вещ, била тя тежка, обемиста, мека или микроскопична, се подчиняваше на Магнетуса й. Гус не сваляше от нея блесналия си поглед.

— Нуждаете ли се от сътрудничеството на моето тяло, Млада Сияйна? — предложи Фолденготът. — Аз съм в пълно съгласие!

Окса се поколеба. Но отстъпи пред умоляващото прекрасно създание. Миг по-късно, то висеше във въздуха и кръжеше около заливащия се от смях Гус.

— Лекота! Лекота! — викаше Фолденготът.

— Ехоо, Цепелин, чувате ли ме? Тук — Земя… — тръбеше Геторикс. — Ама така е! Не ви ли прилича на Цепелин с дебелото си шкембе?

Окса се обърна към косматото лукаво същество, втренчи се в него и буйната му коса настръхна. Издигнато за гривата като от невидима ръка, то скоро се намери до Фолденгота, сключи дългите си ръце около врата на домашника и го яхна.

— Дий, кранто, дий! — дереше се Геторикс, а огромната туфа разрошена коса падаше пред очите му.

Фолденготът се опита да се освободи от натрапника. Оказа се трудно начинание, защото Окса го държеше нависоко.

— Заявявам моето несъгласие! — викаше с цяло гърло побеснелият от яд Фолденгот. — Да напусне гръбнака ми тоя Геторикс! Моля ви се! Млада Сияйна, изгонете го, та да си плавам в спокойствие!

Речено-сторено: Геторикс беше запратен тутакси в ръцете на Гус, а Фолденготът неохотно се приземи. Леомидо одобрително подсвирна.

— Харесва ли ти да летиш, Фолденготе? — попита Окса, доволна от успеха на новия си опит.

— Ооооххх, Млада Сияйна, това е сигурност! Вертиполетът е най-екзотично желание мое!

— Не само желанието ти е екзотично — подхвърли присмехулно Геторикс.

— Не, желанието не е само твое, Фолденготе! — додадоха Ясновидците, които зъзнеха, сгушени в една скиорска шапка. — То е и наше! Защо ни лишават от екзотика? Защо? Да ни обяснят най-после!

— Дай да те гушна! — каза Окса, като направи знак на малкия домашник.

— Ооооххх, Млада Сияйна! — успя само да произнесе Фолденготът, посинял от глава до пети.

— Хайде, хвани ме здраво!

И чудноватата двойка се изстреля като ракета, съпътствана от два мощни вика — на опиянения от щастие Фолденгот и на Окса, страшната Вертиполетка.

Ескортирани от възторжените създания, Гус и Драгомира се бяха прибрали в къщата, когато Леомидо реши да обучава Окса в съвсем нова дисциплина.

— Скъпо дете, ще ми се да проверя нещо — каза загадъчно той. — Виждаш ли онези облаци над хълмовете в далечината?

— Да, виждам ги — кимна заинтригувана Окса. — Искаш да ги накарам да се приближат до нас ли?

Леомидо не отговори веднага, по простата причина че сам не беше наясно какво точно да й поръча. Първо погледна нежно Окса, после насочи погледа си към облаците.

— Смяташ ли, че можеш да направиш нещо? — попита накрая той.

— Но, Леомидо! Не! — тросна се Окса.

— Защо?

Стъписаното момиче се усъмни в доброто психическо здраве на вуйчо си.

— Защо ли? Ами защото това са облаци! Как искаш да премествам облаци! Невъзможно е!

— Я помисли, миличка — каза кротко Леомидо. — Помисли…

Окса прие предизвикателството и насочи поглед нагоре.

Облаците бяха снежнобели и пухкави като валма от памук.

— Знаеш ли, Леомидо… — реши се тя.

Но вуйчо й се бе излегнал сред изтравничетата, бе кръстосал ръце под главата си и изглежда се беше унесъл.

— Така, значи! — възропта Окса. — Много ти благодаря за помощта…

Изведнъж пред очите й изплува един спомен с ослепителна яснота: ужасната буря, която се развихри след страшното й премеждие в момчешката тоалетна. Не беше ли я докарала… ТЯ?! Окса тръсна глава да прогони безумната мисъл. Метеорологичното явление съответстваше по сила на гнева и страха, които я бяха обзели тогава. Прекрасно си спомняше колко бе потресена.

— Не е възможно! — тихо изрече Окса и се отдалечи от задрямалия вуйчо. — Не мога да повярвам!

Когато белите облаци добиха тревожен цвят на олово, Окса отлично разбра какво е искал да й каже Леомидо. Смрачаваше се, небето тъмнееше в наситен виолетов цвят. Дъждоносни и черни, облаците с грохот настъпваха към Окса. Лекият дотогава бриз прерасна в бурен вятър, който засвистя, като че носеше далечни викове.

— О, не, само това не! — промълви Окса и инстинктивно запуши ушите си с длани.

Но то не вършеше работа, отдавна много добре знаеше, че е безполезно. Защото бяха същите ужасни викове, които вече бе чувала и от които косите й настръхваха! Бяха по-раздиращи от друг път и пронизваха мозъка й като мълнии. А когато долови хор от женски гласове да скандира името й, помисли, че губи разсъдъка си. Тя усети, че всъщност не идеха отдалече, а просто бяха затворени вътре в нея. Истински кошмар… Щом погледна към буреносните облаци над заобления връх на хълма, където се намираха, заваля като из ведро.

Пороят продължи не повече от минута. Небето се проясни и стана отново прозрачно синьо толкова бързо, като че само преди секунди не бе изляло потоп точно на това място. Със заглъхнали уши, цялата прогизнала, Окса се обърна и се озова очи в очи с Леомидо, който се бършеше с голяма носна кърпа. Вкопчи се в него, уплашена от изживяването.

— Леомидо! Мисля… мисля, че разбрах! — задъха се тя. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите.

— Окса… Миличка… — каза Леомидо с разтреперан глас. — Ти си велика Сияйна, най-великата от всички…

Когато приближиха къщата, Драгомира и Гус притичаха насреща им с хавлиени кърпи в ръце.

— Боже господи, не ми казвайте, че ви е застигнал чудовищният порой! — извика Драгомира.

Леомидо и Окса все още бяха в шок и мълчаливо се загърнаха с пешкирите.

— Бързо се прибирайте на топло, преди да сте се разболели! — заповяда им Драгомира.

Преоблечена в сухи дрехи, Окса бавно се съвземаше край огъня. Но не й убягна как баба й хвърли към Леомидо любопитен поглед, нито как той кимна едва доловимо, сякаш мълчаливо отговори на незададения въпрос „Окса ли го направи?“ Да, беше тя… Фолденготите й донесоха димящ грог, който Окса начумерена изпи, и чак тогава забеляза, че Гус безмълвно и настойчиво я наблюдава. Тя веднага отпъди тревогата от сърцето и ума си, като високо се провикна:

— Какво кучешко време! Другият път няма да излизам без чадър!

— Микроклиматът е много странно нещо! — допълни Гус с непроницаема усмивка. — Може на едно място да падне пороен дъжд, а на сто метра по-далече да не капне и капка!

— Гус… — замънка Окса.

— Не се притеснявай, миличка, разбрах. Хайде, допий си грога…