Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (7)

6
Трудна сутрин

ЧУК, ЧУК, ЧУК!

— Окса, ще закусваш ли с мен?

Окса се сепна: баба й бе почукала три пъти лекичко на вратата. Ресторантът трябваше да се открие след няколко дни, родителите й бяха работили до късно и сега навярно още спяха.

— Добре, бабо! Веднага идвам!

Убедена, че се е превърнала в чудовище, тя се втурна към окаченото на вратата на гардероба огледало и внимателно се огледа, като опипа всяка частичка на лицето си. Очите й си бяха същите — пепелявосиви. Бузите — същите, скулите — високи, изпъкнали. Устните — очертани. Зъбите — кривички. Трапчинките, които се явяваха, когато се усмихваше или се нацупваше — същите. Косите й — подстригани на каре. Нищо не се беше променило, беше си както предната вечер. Само дето изглеждаше уморено. При все това… Облече бързо плисираната пола и ризата. Бави се в банята не повече от минутка, колкото да дръпне един гребен и да наплиска лицето си със студена вода.

Тръгна към кухнята, но една мисъл я накара стремглаво да се върне: положението в стаята й! Никой и за нищо на света не биваше да види опушената стена и обгорялата кукла! Окса трескаво затършува за дебелия черен флумастер, който се бе приземил кой знае къде, когато в опита да предотврати пожара, помете с опакото на ръката всичко от бюрото. Намери го под гардероба, взе парче картон, написа обява и я закачи на вратата отвън.

СТАЯТА Е В РЕМОНТ

Влизането е абсолютно забранено

под страх от МНОГО тежко наказание!!!

По време на закуската Окса мълчеше. Беше в шок. Тя, Окса Полок, способна на такива невероятни чудеса! Не би посмяла дори да си го помечтае… Беше изумително!

— Съкровище — подхвана Драгомира, затягайки възела на вратовръзката й, — не искам да ставам досадна, но намирам, че лицето ти изглежда ужасно. Лошо ли спа? Притеснява ли те нещо? Да не си болна?

— Много лошо спах, бабо…

— Чакай! Имам точно каквото ти е нужно!

Драгомира стана и се завтече нагоре към третия етаж.

Върна се след няколко минути с едно шишенце.

— Пийни!

— Какво е това? Пак ли някоя от твоите чудоидни рецепти? — попита Окса, заинтригувана от странностите на баба си.

— Това е Еликсирът Бетоан — обясни Драгомира.

Докато прецеждаше съдържанието през миниатюрна цедчица, тя тихичко си тананикаше.

— Превъзходно е срещу неприятните тъмни кръгове около очите ти — каза тя и й подаде пълната догоре чаша. — Гарантирам ти, че ще те държи във форма чак до довечера!

Пред тази перспектива Окса гаврътна течността на един дъх.

— Пфу… Да си призная, никога не съм пила по-противно нещо — приплака тя, като бърчеше лице.

— Хайде сега побързай със закуската, че ще закъснееш…

— Много добре знаеш, че аз не закъснявам, бабо… — възрази Окса.

Окса наистина никога не закъсняваше, по простата причина че можеше да тича невероятно бързо. Достатъчно беше да си представи, че е газела, която се спасява от хищник, или че е вълшебно същество, надарено с приказни способности, и краката й се понасяха с невероятна скорост. Любимата й роля беше на смелия воин нинджа със свръхестествени сили. Въобразяваше си, че се е сдобила с нечувани дарби — да става невидима, да чува и вижда отвъд човешките граници и всякакви такива, вдъхновени от книгите и филмите, и те често се пробуждаха от ежедневието — някоя неприятност, пречка или караница беше добър повод Окса да си мисли, че ги притежава. Това може би не беше достатъчно да разреши световни проблеми, но беше безценна помощ, която й позволяваше да превъзмогва трудности и да мечтае. Само толкова. Тя не живееше във виртуални светове, които криеха опасност да откъснат от реалността попадналите в тях. Не. Окса беше здравомислещо момиче и прекрасно знаеше докъде се простират мечтанията в нейния живот. Но тази сутрин нищо не беше като предната вечер… Една мечта се беше въплътила в истинския живот — изгорените й пръсти болезнено й го напомняха. Безброй пъти си бе пожелавала да умее това, което бе направила тази нощ. Едно желание се бе превърнало в страховита реалност, причиняваше й отвратителен световъртеж и разтуптяваше сърцето й. А сега на Окса-неустрашимата-нинджа й предстоеше да се справи с нелеката задача да стигне до колежа поне със скоростта на звука, ако не искаше да закъснее за пръв път в живота си! Когато пристигна задъхана, учениците се отправяха към класните стаи. Уф… Облогът беше спечелен! Тя потърси кабинет „Марко Поло“, където щеше да се състои първият час за деня: историческа география с госпожица Кревкьор. Докато вървеше по коридора, видя ученици от съседния клас да влизат в отсрещната класна стая. Когато се изравни с тях, някой силно я блъсна с рамо.

— Ох! — не успя да се сдържи тя.

— Не можеш ли да гледаш къде ходиш, смотанячке? — изсъска младежът, който я бе ударил.

— Нали ти ме бутна! — възмути се Окса.

— Връщай се в забавачката, щом не можеш да вървиш по права линия! И внимавай в картинката, сополанке… — изръмжа той, блъсна я още по-силно и тя залитна към колоната.

После се изсмя и заедно с приятелите си отмина. Окса го проследи с поглед. Беше с тъмнокестеняви коси, добре сложен, по-висок от нея поне с една глава. И по-тежък с петнайсетина килограма… Той се обърна и я изгледа с мрачен, зъл поглед, който я хвърли в недоумение. Тя вдигна рамене и влезе в клас.

— Ей, скъпа, за малко да изпуснеш началото на часа! — посрещна закачливо приятелката си Гус. — Първи случай в кариерата на знаменитата Окса! После ще си казвам „Аз бях свидетел на това!“

— Здравей, Гус! Беше без една минута… — отговори му тя, като разтриваше рамото си.

— Какво ти е? Да не си паднала!

— Може и така да се каже… Попаднах на един, който ме блъсна. Заболя ме, Острогота му с Острогот!

— Надявам се да ти се е извинил!

— Ами! Хич даже. Отгоре на всичко кретенът ме нарече сополанка и ми се присмя…

— А бе, не го мисли повече, не си заслужава — посъветва я Гус.

— Прав си… Ама ужасно ме боли!

Госпожица Кревкьор влезе в класната стая и урокът започна. Беше очарователна и нежна жена, ниска, слабичка като вейка, с широко усмихнато лице. В приятния й проницателен поглед се криеше благост, коренно различна от строгостта на учителя Макгроу, от която учениците потръпваха. Този пръв урок по история буквално заплени Окса. Когато звънецът удари след двата часа, не само тя издаде разочарованието си. Учителката разбра и се усмихна.

— Ще се срещнем отново утре от десет до единайсет, ако не се лъжа, за урока по география. Дотогава ви пожелавам приятен ден! — весело каза на учениците си тя.

За Окса всъщност денят беше хубав. В междучасието вече се оформяха групички. Мерлин Поакасе се приближи до нея и я попиша как е. Гус пък видя, че Зелда Бек седи сама на чина, покани я при тях и й предложи да си вземе палачинки с шоколад от огромен плик, който щеше да стигне за целия клас. Зелда се усмихна и прие поканата с признателност.

— Малко съм като изгубена, никого не познавам, защото се преместихме тук с родителите ми само преди месец…

— Също като нас с Гус! — възкликна Окса. — Не ти ли е странно, че се намираш в Англия, в колеж, където всички говорят френски? Все едно сме още във Франция, трудно ми е да повярвам, че сме в чужда страна! Сещам се само като видя автобусите на два етажа и такситата…

— Да, точно така се чувствам и аз — съгласи се Зелда. — Като че сме туристи. Ама още се прехласвам, щом видя червен бус или срещна полицай!

— Ще свикнем — намеси се Гус.

— Това е сигурно! — увери ги Мерлин. — А в деня, в който розовото желе започне да ви харесва, това означава, че от заселници сте се превърнали в истински англичани!

Всички се засмяха, щастливи от зараждащото се приятелство. Окса погледна Гус, той й се усмихна. Приятелството наистина им даваше страхотна вяра и сила.