Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (35)

34
Посока Уелс

Тримата не минаха незабелязани на летището. Най-вече Драгомира събра всички погледи с крещящия си пътнически тоалет — пурпурно червен костюм, вталено манто от лилаво кадифе и за да е напълно завършен — шапка в същия стил. Влачеше огромен кафяв кожен куфар на колелца, а през рамо беше преметнала чанта, която стискаше плътно до себе си. Гус и Окса по-малко биеха на очи. Но бяха доста по-развълнувани от екстравагантната и невъзмутима Драгомира. Окса усещаше как едри мехурчета радост шупват в нея и се пръскат в цялото й тяло. След няколко, наситени с напрежение и конфликти, седмици, не можеше да скрие нетърпението си да смени обстановката. Пътуването щеше да й се отрази твърде добре. Колкото до Гус, той беше в капана на доста по-противоречиви чувства. Естествено, беше щастлив, че ще прекара ваканцията у Леомидо с най-добрата си приятелка и ще присъства на „стажа“, което си бе чиста привилегия, а и предвкусваше, че ще бъде фантастично. Но заедно с това му беше неудобно да пази тайна, която не може да сподели с родителите си. Угризенията на съвестта тежаха като олово в душата му.

Семейство Беланже и семейство Полок се отправиха към залата за заминаващи, мястото за вълнуващи сбогувания, където Павел често и дълбоко въздишаше. Накрая самолетът излетя.

— Можехме сами да прелетим до там, щеше да е забавно! — каза Окса, щом се издигнаха над облаците.

— Много забавно! — отвърна й Гус. — Е, хубаво, освен ако целта не е да ни вземат за НЛО и да ни подгони военната авиация…

— Ех и ти… Колко си прозаичен… — присмя му се Окса и го побутна с лакът.

— Виждам, че моята внучка не е спестила пред теб нито една подробност, скъпи Гус! — намеси се Драгомира.

— Всичко, което знам аз, го знае и той! — заяви гордо Окса.

— Ами… да, наистина… — смънка Гус, преценявайки дали това бе добро, или лошо в очите на Драгомира.

Няколко часа по-късно всички седяха до огромна камина, в която пращеше буен огън. Леомидо ги посрещна на аерогарата с кола и ги закара у дома си, на петдесетина километра, в сърцето на Уелс. Той не обитаваше обикновена къща, а стара, четиривековна църква, преустроена по-късно в манастир. Беше я купил току, преди да се срути и я беше превърнал в прекрасно и удобно жилище, което напомняше по-скоро на малък замък, отколкото на култова сграда, ако не се смяташе малкото гробище зад нея. Разположена в едно от миниатюрните заливчета по брега на Келтско море и отдалечена от всякакви селища, изумителната постройка се издигаше в обширна равнина, сгушена сред обрасли с изтравниче възвишения. Отвъд последния хълм се простираше пясъчен залив. Бяха изминали две години, цяла вечност, откакто Окса не бе идвала! Имението на Леомидо с езерото, меките очертания на пейзажа и вятърът, който развяваше високите треви, всичко това й се видя много по-красиво от спомена.

— Изумително! Наистина ли живеете тук? — попита Гус.

Той се прехласваше и възхищаваше на съвременните картини по каменните стени и на огромния полилей с черни ресни, който се спускаше от тавана на просторната стая.

Настанен удобно в голямо протрито кожено кресло, Леомидо се усмихна.

— Да, Гус, наистина живея тук. Откак скъпата ми съпруга почина, ето вече дванайсет години. Тук намирам покой, чувствам се свободно и леко.

— А не сте ли самотен? — продължи удивеният Гус. — Къщата е огромна!

— Освен тази, която е била някога на църковния хор, има още десет стаи… Не, да ти кажа, не се чувствам самотен! — отвърна Леомидо.

— Във всеки случай е много мило от твоя страна, че ще ме обучаваш, Леомидо — включи се Окса. — Много ти благодаря.

— О, няма защо, скъпо дете — каза той и я потупа под брадичката. — Само се надявам да не съм изгубил съвсем форма, доста отдавна не съм учил някого. Доста отдавна… Още от Едефия, честно казано.

Всички усетиха в последните му думи дълбока носталгия. В просторния хол настъпи тишина. Окса и Гус не криеха нетърпението си да узнаят повече и зачакаха разказа му. Нещо, което Леомидо разбра веднага.

— Както вече ви е известно — поде пресипнало той, — Драгомира, Абакум и аз бяхме прокудени от Едефия през октомври 1952-ра и пристигнахме в Сибир. Веднага осъзнахме, че между Отвътрешниците и Отвъншниците съществува разлика, която надминаваше представите ни, добити от облитанията на Малорана. Първите месеци преминаха в невъобразими тревоги. Сибир бе прекалено суров, откъдето и да го погледнех. Виждах как сестричката ми Драгомира мълчаливо страда и полага невероятни усилия да преодолее шока от бягството, как Абакум отдава цялата си енергия да ни помогне да се адаптираме към новите условия на живот. Аз, от своя страна, нищо не показвах, исках само да съм опора на сестра си, както бе повелила майка ни. Но не устоях на обещанието…

— Недей, Леомидо — намеси се Драгомира и се намръщи, — не се обвинявай така след толкова години. Нали виждаш, че се справям, и то не лошо!

— Да, ти прекрасно се справяш, но далеч не с моя помощ… — възрази сериозно брат й.

— Е… — намеси се Окса, — нали все пак благодарение на теб баба и Абакум са успели да напуснат Русия!

— Съвършено вярно, съкровище! — провикна се Драгомира. — Благодаря ти, че го припомняш на този твърдоглавец, който никога не признава заслугата си. Хайде, Леомидо, продължавай, моля те!

— Осем месеца след Големия хаос, през лятото на 53-та, прекосих Европа и се заселих в Англия. Съвсем скоро, колкото и да ми беше мъчно, трябваше да призная пред себе си, че някои спомени от родината ми избледняват. Лицето на майка ми Малорана ставаше все по-неясно и отслабването на паметта ме тревожеше и плашеше. Приспособих се лесно в Англия. Няколко месеца след като се бях установил в Лондон, постъпих в един прочут оркестър, после се ожених за моята любима Лайза. Професионалната ми кариера потръгна, а Едефия все повече се отдалечаваше от ума ми. Но не и от сърцето… Бях много объркан, разкъсвах се от носталгия, Драгомира и Абакум ужасно ми липсваха. Когато през 1955-а се роди първото ми дете, Камерюн, си дадох ясна сметка колко важна е приемствеността, тъй като, макар да не възнамерявах да разкривам произхода си (никак не бях готов за това) ми се струваше съдбоносно да оставя свидетелство, че съществуваме. Минаха още няколко години, преди да се реша да разкажа кой съм първо на съпругата ми, а после и на децата ни. Уверявам ви, че не беше лесно. Щом се събрахме отново с моята скъпа Драгомира и с Абакум, станах много по-отговорен към миналото си и съм готов да те науча на всичко, което знам, скъпа Окса.

— Благодаря ти, Леомидо — тихо каза Окса, трогната от разказа на вуйчо си.

Щеше й се да разбере дали и баща й беше получил същата подготовка. Видимо не… Нали Леомидо спомена, че не бе обучавал никого след бягството им от Едефия? Тъкмо се канеше да го попита, когато погледът й беше привлечен от един силует, който й се стори познат.

— Ама и ти ли имаш Фолденготи?

— Естествено, едно семейство с малкото им. Сега са в кухнята и ни приготвят угощение…

— Ааахх! — възкликна Гус. — Най-после ще видя на какво приличат тия прословути Фолденготи!

— Надявам се, че са също толкова добри готвачи, като бабините! — добави приятелката му.

— Добри са, ще видиш! Прекрасни готвачи са! А що се отнася до самотата, за която ме попита преди малко Гус, знайте, че ако не се чувствам сам, то е, защото аз не съм сам. Къщата наистина е доста изолирана, но е по-добре така за мен, а най-вече за моите създания. Живеят, без да им се налага да се крият и без да се страхуват, че някой ще ги види.

— Създания ли казваш? Какви създания, Леомидо? — извикаха едновременно Окса и Гус.

— Елате с мен…