Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (69)

68
Пленницата от криптата

Окса трябваше да чака дяла сутрин, за да разкаже на Гус нечуваното си преживяване в Родисферата. Веднага след обяда двамата решиха да зарежат приятелите си и да се усамотят в Бърлогата със статуите, превърнала се от известно време в Изключително лично леговище на Гус Беланже и Окса Полок. За зла беда господин Бонтемпи беше забелязал набезите и беше врътнал ключа на помещението. Окса и Гус не се обезкуражиха. Тръгнаха да си потърсят ново убежище и диренията им ги отведоха на място, което все още не бяха разучили, тъй като беше доста порутено. Това място бе малкият параклис на колежа, чиято врата беше затворена със закована напряко дъска.

— Няма да влизаме тук, Окса! — запъна се на прага Гус.

— Не, ще влезем! Тъкмо ще сме на спокойствие!

— Да идем другаде — протестираше той и упорито отказваше да прекрачи прага на мрачния параклис. — Щом искаш в параклис, поне да е в новия!

— Да, бе! — отсече живо Окса. — Там сега репетира хорът на колежа! Слушай… Гласовете се чуват чак дотук!

Дръпна леко дъската: ръждясалите пирони веднага поддадоха и прояденото дърво остана в ръцете й.

— Видя ли? — грейна тя. — Това е знак!

— Хм… — прокашля се Гус, който не споделяше възторжения оптимизъм на приятелката си. — Знак, казваш… Знак, ама за предстоящи неприятности!

Младата Сияйна побутна вратата и промуши главата си.

— Няма нищо, бъзльо такъв! Направо си е супер!

— По-скоро е ужасно… — възрази момчето.

Двамата се провряха вътре и след като се убедиха още веднъж, че никой не ги е забелязал, хлопнаха вратата. В параклиса беше задушно и тъмно. Въздухът беше наситен с прах, която бе покрила пейките и оскъдните останки от култови предмети. Навън слънцето явно бе изплувало от облаците, защото тънки цветни лъчи преминаваха през замърсените витражи над малкия олтар. Изненадани от внезапната светлина, двамата смелчаци се сепнаха. Сякаш параклисът оживя след дълги години на забвение! Водена от невероятния си рефлекс, тя присви очи и зае поза на кунгфу за атака с ръцете напред и изпънат настрани десен крак. Той не се сдържа и се усмихна.

— Какво? Задава ли се нещо на хоризонта? Ама непрекъснато ме побъркваш…

— Гус! Чу ли шум?

Окса хвана ръката на приятеля си. Гус напрегна докрай вниманието си, затаи дъх и наостри уши, но не долови нищо особено.

— Сигурно броди някой стар призрак… — подигра й се той.

Окса понечи да го сръга с лакът, но ръката й замръзна във въздуха. Отново напрегна всичките си сетива и прошепна:

— Или е Шепотил, или е халюцинация…

— Шепотил ли? Това е способността да чуваш и най-неуловимите звуци, така ли?

— Точно така! — отвърна съсредоточено тя. — И трябва да ти кажа, че не греша! Там има нещо! Хайде да проверим какво е!

Гус не гореше от желание да проверява. Но позволи на неустрашимата си приятелка да го повлече към криптата в дъното на параклиса.

— Обаче няма да слизаме долу! — смънка той и се накани да се върне.

— О, Гус… — каза му поучително Окса. — Това е просто една крипта!

— ПРОСТО КРИПТА ЛИ?? Съвсем крипта си е! А нали знаеш какво има в криптите? Гробове! Мощи на мъченици! Трупове! Чуваш ли? Трупове! Скелети! Мъртъвци!

— Добре, добре — прекъсна го намусена тя, — да не седнеш сега да ми изброяваш всички синоними на „мъртвец“…

— Наистина ли мислиш, че при това положение ще сляза долу?

— Ама теб май те е страх? — усъмни се Окса, но и нейният ентусиазъм също се бе поохладил. — Добре, да се махаме… ОХ!!! Какво е това?

Съвсем отчетливо откъм криптата се чу песен. Окса се вкопчи в ръката на Гус, който се закова на място и се вкамени от ужас.

— Хайде да изчезваме… Въобще не биваше да влизаме тук, това е безумие… — изломоти момчето. — Къде ни беше акълът?

— Не бой се, аз съм въоръжена… — успокои го тя, показа Граноксомета си и с решителна крачка се запъти към подземието.

Минаваше три часът този вторник, когато всички ученици чуха как отекна неравен барабанен гръм. Учителите отначало се опитаха да въведат ред в класните стаи, но без особен успех, защото врявата беше пробудила и тяхното любопитство. Смайването им стигна връхната си точка, когато към нея се прибави и глас, който гръмко пееше „О, колко ми е радостно, че се виждам толкова красива в това огледало!“^[1] Десетки лица се струпаха по прозорците, гледаха към двора или към коридорите и търсеха с очи да открият източника на тази необикновена суматоха. Някои от преподавателите си помислиха, че господин Бонтемпи им е подготвил кратко развлечение по случай предстоящия карнавал. Други отвориха вратите и огледаха коридорите, за да разберат откъде иде барабанният грохот, когато един от тях забеляза тъничък, облечен в синьо силует, който тъкмо се скри зад ъгъла. Окса и Гус се бяха залепили за прозореца на кабинета по английски, когато Мерлин се провикна:

— Хей, гледайте, гледайте! Това там до чешмата не е ли госпожица Кревкьор!

Очите му срещнаха очите на Окса. Тя му намигна, а Мерлин усмихнато и заговорнически й отвърна със същото. В класната им стая, както и в останалите с изглед към двора на колежа, се разнесе всеобща глъчка на изненада. Вече нито един ученик не беше останал на чина си. Окса и Гус протягаха вратове и надничаха, за да обхванат с поглед целия двор, защото зрителният ъгъл от мястото им бе недостатъчен, но пък ясно чуваха стържещия глас, който пееше „При бистрия извор“. Гус хвана Окса за ръката и я издърпа в коридора. Там се опряха на парапета на първия етаж, откъдето нищо не закриваше гледката.

— Тя успя, Гус! — прошепна Окса. — Уф!

Госпожица Кревкьор, защото това наистина бе тя, гръмогласно отбелязваше освобождаването си. Когато Окса и Гус забелязаха неясния силует в полумрака на криптата, за малко не припаднаха. Как не умряха, Гус поне…

— Госпожице Кревкьор, вие ли сте? — бе попитала Окса пресипнало, с насочен напред Граноксомет.

— Кревкьор? Какво хубаво име! Хубаво, хубаво име… Не познавам Кревкьор, но аз съм тук — прозвуча откъм глъбините нежен и напевен глас, миг преди двамата смелчаци да си плюят на петите.

И така, няколко часа по-късно госпожица Кревкьор седеше на ръба на фонтана. Беше преметнала през рамо мръсна дрипа, на която бе окачила тенджера, удряше по импровизирания си инструмент и с пълно гърло съсипваше прелестните детски песнички с прегракналия си глас. Тя представляваше покъртителна гледка: косите й бяха разчорлени, лицето й — изпоцапано. Синият й костюм беше раздран, а голите й крака — покрити със синини и засъхнала кръв.

— Ей, овчици мои, време е да се приберете в кошарата! — крещеше тя с поглед към прозорците и перилата, по които бяха накацали учениците. — Лошият вълк може да ви хване, елате, елате, хубавите ми овчици, елате при добрата ви овчарка.

И засвири с пръсти, за най-голямо удоволствие на повечето младежи, които й отговориха с взрив от радостни възгласи. Окуражена от техния отклик, госпожицата се качи на оградата на фонтана и скочи в ледената вода. Весело заплиска и запя още по-гръмко като обезумяла „Имало едно време една овчарка…“

Господин Бонтемпи, последван от няколко преподаватели, притича, сграбчи клетата жена, вдигна я на ръце и я извади навън.

— Бенедикт! Успокой се, няма страшно!

Но Бенедикт Кревкьор не беше на това мнение. Грабна тенджерата барабан и се опита да убие спасителя си, който, без намесата на господин Бенто, щеше да види звезди посред бял ден. Групичката напусна двора, съпроводена от крясъците на подгизналата овчарка, ръкоплясканията и всеобщия смях на колежаните. Няколко минути по-късно сирената на Бърза помощ проехтя в каменния двор и вледени атмосферата в класните стаи. Стихна и последният кикот.