Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (60)

59
Забелязано завръщане

След една седмица Окса се върна в училище. Гус я очакваше с открито нетърпение и радост.

— Здравей, скъпа! Суперски се радвам, че те виждам! — провикна се той.

Завтече се към нея и я целуна. Две искрени и непохватни, но спонтанни целувки. Откакто се познаваха, а то беше от най-ранното им детство, Окса не си спомняше Гус да я е целувал някога… Тя се изненада, сведе очи и леко се изчерви. Но къде-къде по-малко от приятеля си, който стана пурпурночервен, сякаш щеше да се подпали всеки миг!

— Здравей, Гус! — поздрави го тя и отново го погледна. — Изписаха мама от болницата, вече си е у дома, много съм щастлива! Лекарите не бяха съгласни, смятаха, че е прекалено рано, но татко настоя и си я взехме срещу подпис. Мислех, че ще ги извика на дуел…

— Да, знам! — каза Гус, а бузите и челото му все така червенееха. — Родителите ми се обадиха снощи на баща ти, току-що ми го съобщиха. Как е тя? Видяхме колко много се мъчи, когато отидохме да я посетим онзи ден…

Окса помръкна.

— Мърда малко лявата си ръка. Не може да ходи, но се задържа права, малко по малко равновесието й се възстановява, зрението й се възвърна, вече не й се вие свят. Надявам се така да продължи… Да знаеш само колко се уплаших, Гус!

— А какво казват лекарите?

— Те смятат, че е множествена склероза. Аз проверих — това е тежка болест на нервната система и засяга преди всичко жените. При нея се образуват плаки, които нарушават неврологичните функции. Абакум е вкъщи за няколко дни и с баба са страхотен тандем. Знаех, че познават добре цял раздел от нетрадиционната медицина, но не предполагах до каква степен. Представяш ли си, баба инжектира на майка ми Червикулум!

— Ъъъ… Какво е това Червикулум? — попита Гус.

— Ще ти кажа една суперсекретна тайна — започна тихо Окса и се огледа подозрително наоколо. — Това е лекарство, широко са го прилагали в Едефия главно в микрохирургията. Излишно е да ти обяснявам, че лекарите изобщо не знаят за това. Абакум ми разкри, че вместо да оперират хората, им инжектират серума, който съдържа червейчета с големината на човешка клетка. Те намират болното място и просто започват да го лекуват. Честно! Съгласна съм, че звучи малко гадничко, но мисля, че на мама й помогна. Изглежда, че в нервните центрове са се образували ранички с неизвестни бъдещи последствия. Така обясниха лекарите. По принцип, доколкото разбрах и от прочетеното, пораженията са необратими, болестта е прогресивна — засегнатите клетки не регенерират, загиналите не се възстановяват никога. Заради това лекарите класираха в категорията на чудесата резултатите от последните изследвания на мама. Не могат да повярват, че състоянието й се е подобрило само за няколко дни, за пръв път се сблъскват с такъв случай! Не можем нищо да им разкажем, но ще ти доверя под секрет, че Червикулумът на Абакум и на баба улучи право в целта и благодарение на него майка ми е по-добре! Е, не, че е оздравяла. Но предвид сериозните увреждания, според лекарите би следвало да е в много по-тежко състояние. Надявам се да продължи да се подобрява…

— Това само един Полок може да измисли! Червейчета, микроскопични като човешки клетки! Ако не съществувахте, трябваше да ви измислят… Ами ти? Как си? — попита Гус, доближи се по-близо и хубаво я огледа от горе до долу.

— Ей, Гус, имаш черна точка на носа! — опита се да промени разговора Окса. — Не бе, шегувам се… По-добре съм, откакто майка ми си е при нас, макар че не се е оправила напълно. Татко, ти го знаеш, не я оставя и за секунда. А иначе, само да беше видял Фолденготите! Драгомира им разреши по изключение да слязат долу и те са се задействали като… като…

— Като Фолденготи! — подсказа й Гус.

Окса искрено се смя за пръв път през тези дни.

— Да, точно така! Те са по-откачени от всякога, а езикът им е тотално объркан. Но добре, че са там, мама ги обожава, аз също. Много ни разсмиват, а и са доста полезни.

Окса помълча малко и продължи:

— А… Макгроу?

— Макгроу ли? Уфф… Пита къде си, моля ти се, ще каже човек, че му липсваш! Иначе нищо особено, същият Подлец, както казва баща ти. Но имаше един човек, на когото много липсваше…

Прекъсна го Мерлин, който пристигна и нададе силни радостни викове, като видя, че Окса се е върнала. Приближи се до нея и на свой ред я целуна непохватно и искрено. Бузите й пак порозовяха от новата порция целувки и тя се запита: „Ама какво им става на тия двамата! Да не са се басирали?“ Ако се бе вгледала в навъсеното лице на Гус, веднага щеше да разбере, че изобщо не става въпрос за бас. „Другият“, комуто беше липсвала, не бе вероятно този, за когото си мислеше…

Господин Бонтемпи излезе прав, отсъствието не се отрази на работата на Окса. Гус й изпращаше по електронната поща домашните и уроците и тя бързо навакса пропуснатото. Всички преподаватели проявиха разбиране и непрекъснато се интересуваха за майка й. За съжаление Макгроу не беше променил маниерите си и бе все така ехиден и зъл.

— О! Ето я дъл-го-очак-ва-на-та госпожица Полок! — изрече, наблягайки иронично на всяка сричка, той. — Цяла седмица отсъствие за един болен родител! Какво ли ще стане, ако вие се разболеете? Поне цяла година ще сте в болнични…

Шепот от възмутени гласове премина през редиците. Дъхът на Окса буквално спря. Тя седеше сама на чина и за пръв път, откакто Гус беше отпратен в дъното на класната стая, усети Сукла-пукла да стяга здраво китката й. Че беше бясна, беше. Сложи ръката си в преметнатата през рамо чантичка и опипа Граноксомета. Изгаряше от желание да го използва. Един хубав Обезумител или Кожодраз щеше да накара високомерния Макгроу да прекрати с подигравките. Но Сукла-пукла я стисна още по-здраво, после сякаш я обгърна леден вятър и тя почувства, че буйният гняв угасва. Но си бе подготвила отмъщенийце, което пазеше, така, за всеки случай… Щеше да е двойно по-сладко, защото в него нямаше нищо магическо. И без да иска, самият Макгроу й поднесе чудесен повод. Докато той пишеше на дъската, вдигна ръка и каза:

— Извинете, господине?

Учителят се обърна зачуден. Очите му пламнаха и щяха да я изпепелят.

— Да?

— Господине, в последното упражнение, което ни дадохте, има нещо доста странно. Струва ми се, че сте объркал абсцисата с ординатата. Така задачата става нерешима… — невинно каза тя.

Настъпилата, след основателната забележка, тишина натежа като олово. В дъното на класната стая Гус взе твърдо решение да се откаже окончателно от надеждата, че ще вразуми някога приятелката си. Докато чакаха да се развихри надвисналата над целия клас буря, някои ученици хапеха долната си устна, други наведоха благоразумно глави. Окса пък беше приковала очи в очите на Макгроу. Беше й трудно, но реши за нищо на света да не сведе първа погледа си. Куп мисли й помагаха. И ясните образи на Сияйна Малорана, пожертвала себе си, за да спаси Драгомира, превиващият се от болка мъж със загниващата ръка, пламъците в Стъклената колона на Едефия, майка й на носилката. Макар последната картина да нямаше никаква връзка с останалите, тъкмо тя я направи по-силна. Макгроу се гавреше с болестта на най-любимия й човек, а това нямаше да му прости! Той разрови материалите си и извади прословутата задача. Препрочете я набързо, но Окса бе сигурна в правотата си и не свеждаше очите си от него. Накрая той вдигна глава и я стрелна с мастиленочерния си поглед.

— За щастие брилянтната госпожица Полок е тук и дебне преподавателите за допуснати грешки! Може би трябва да ви отстъпя мястото си? — процеди той с изкривени от яд устни.

— Но, господин Макгроу, аз не съм учител, аз съм само на тринайсет години! — възрази Окса с иронична нотка в гласа. — Исках само да се уверя, че става дума за грешка, защото в противен случай трудно бихме разбрали задачата, това е всичко!

— Съучениците ви несъмнено вече са я поправили. Убеден съм, че далеч преди вашата намеса те са я установили, защото тя трудно би останала незабелязана — заключи ледено Макгроу.

Окса насмешливо му се усмихна, улавяйки с периферното си зрение, че някои ученици се хвърлиха към несесерите и тетрадките да възстановят липсващата логика в условието и да се опитат да намерят правилното решение. Суетата и предизвикателството й не останаха неразбрани от Макгроу, който продължаваха през целия час да гледа злобно и заплашително младата колежанка.

Излишно е да се уточнява, че тя получи овации през междучасието… Учениците от четвърти „Водород“ ликуваха: за пореден път Окса се противопостави на противния Макгроу. Тя успя да се измъкне точно навреме, за да не я понесат триумфално на ръце, защото не се гордееше с тази победа, а и тя съвсем нямаше да заличи сегашните й грижи.

— Трябва да се обадя вкъщи да разбера как е мама, не можах да я видя, преди да изляза. Отивам за мобилния си телефон, забравила съм го в шкафчето.

— Искаш ли да дойда с теб? — побърза да й предложи Гус.

— Не, няма нужда. Аз само за минутка.

Коридорът пустееше, всички бяха излезли да се порадват на слънцето в двора. Окса взе телефона си и позвъни у дома. Драгомира веднага вдигна и успокои внучката си: Мари се чувствала добре сутринта, дори направила няколко крачки с помощта на Павел! Червикулум изглежда правеше чудеса. Когато затвори, камък й падна от сърцето. Но щом се обърна, щастливата усмивка изчезна от лицето й: само на две крачки пред нея стоеше Острогота!

— Виж ти! Любимото ми нищожество! Май не си толкова храбра, като ги няма сополивите ти дебили наблизо! — заяде я той.

— Храбра колкото кой? — изстреля злобно Окса, като разтърка китката си, за да задържи напъните на Сукла-пукла, която за втори път тази сутрин беше принудена да се задейства.

— Значи така! Нещо много хитрееш, госпожице Аз-съм-най-добрата-от-всички-на-света! Да не мислиш, че не знам коя си… Какво си въобразяваш? Решила тя, че е много силна, а на пръста на баща ми не може да застане! Ще те направи на пух и прах, теб и твоето семейство!

— Айде де! — не му отстъпваше Окса. — Баща ти да не е булдозер?

— Тъпа глупачке, още ли не си загряла? МОЯТ БАЩА Е Макгроу! — изрева Острогота.