Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (67)

66
Изключителни шивачи

Раночистачите свършиха превъзходно своята работа на Оксиното коляно. През цялата нощ старателно чистеха набралата рана, изгризваха гниещите клетки, докато Драгомира и Павел се редуваха до леглото на храбрата тийнейджърка. Когато Окса се събуди, баба й седеше до нея и приготвяше смеска в мраморно хаванче.

— Бабо?

— Съкровище мое! Как се чувстваш?

Павел, който лежеше на походно легло до кревата на дъщеря си, отвори очи и стана. Тревожният му поглед, потъмнял от черните сенки около очите, веднага се прикова в коляното й. То не беше толкова отблъскващо, както предната вечер: противният блатист цвят беше изчезнал, плътта видимо оздравяваше. Вече не миришеше лошо… Раночистачите си шаваха и при вида им Окса се намръщи. Определено не беше лесно да свикне с фармакопеята на Отвътре. Разни там червеи, разни там голи охлюви…

— Чудесно! — възкликна Драгомира. — Лекарството действа! Погледни, сякаш си паднала от ролерите. Сгъни крака!

Окса плахо се подчини. Кожата се изпъна и пъплещите червейчета, които я регенерираха, изпъкнаха по-ясно.

— Вече не усещам нищо! Бабо, ти си върхът!

Хвърли се на врата на баба си и придърпа баща си, за да ги прегърне едновременно. Олекна й. Така се беше уплашила!

— Сега, когато кракът ти е вън от опасност, ще се заема с лицето ти, съкровище.

— Лицето ми ли? — учуди се Окса и с върха на пръстите опипа бузите и челото си — Какво му е?

И си припомни кръвта по дланите, след като се разлетяха стъклата от прозорците на лабораторията.

— Обезобразена ли съм? — попита задавено тя.

— Не, Окса, не си — каза й кротко Драгомира и я накара да легне. — Порязана си на няколко места, но аз ще оправя това за миг. Първо ще зашием драскотините, после ще сложа мехлем, който ще заличи и най-малките белези! Фантастичен е, ще видиш!

— Ще ме шиеш ли? А, не, не искам, бабо! Не ща игли!

Окса се замята в леглото и се запротиви още повече, щом разбра кой щеше да е шивачът: паяци! Е, хубаво, бяха миниатюрни паячета с ултратънки крачета… Но все пак си бяха паяци!

— А, не, не, не, не ща, бабо! Ще ми гръмнат бушоните!

За всеобща изненада Павел избухна в гръмък смях и сълзи бликнаха от очите му. Беше заразителен смях, защото Драгомира го последва веднага, а и паяците сякаш също се поддадоха на веселието на господарката си и защъкаха в ръката й.

— Погледни ги само, Окса-сан! Това са Паячета Бродирачи, те са съвършено безобидни! — извика Павел. — И най-вече са превъзходни шивачи…

— Синът на Старата Сияйна притежава истината, Млада Сияйна — намеси се Фолденготът, който тъкмо влезе в стаята с поднос, отрупан с филийки и димящи купички. — Веднъж един мой пръст претърпя отсичане от големия кухненски нож, докато действах по рязането на моркови, и Паячета Бродирачи го зашиха с дантелена точност. Ето, пръстът отново принадлежи на ръката ми! Болката беше отсъстваща, абсолютно отсъстваща, имайте доверителна вяра, правдата се намира в думите ми!

Окса прехапа устни, затвори очи и примирено въздъхна:

— Добре, хайде, правете с мен каквото искате! Ако някой ми беше казал, че един ден ще жертвам тялото си за науката… Отгоре на всичко приживе…

Павел и Драгомира съзаклятнически се усмихнаха. После Драгомира взе лекичко един от трите паяка, които протягаха крачета в ръката й, и го постави върху лицето на Окса. Момичето потръпна, стисна силно очи и от страх на челото й се появиха бръчки.

— Отпусни се, миличка — каза Павел и я улови за ръка. — Ако се мръщиш много, Паячетата ще зашият бръчките… А на тринайсет години е още рано да си правиш лифтинг, не мислиш ли?

— Чудничко… — изломоти Окса през зъби и заби поглед в тавана.

И трите Паячета Бродирачи полазиха лицето й. Чувстваше как тънките им крачка пристъпват и пъплят по кожата й. Беше странно усещане. Много, много странно усещане. Но не и неприятно… ако успееше за миг да забрави, че са паяци… До този момент Окса не обръщаше внимание на порезните рани заради пострадалото коляно. Но Паячетата Бродирачи опресниха паметта й, върнаха я няколко часа назад. Много картини оживяха пред очите й: погромът в лабораторията, гадната миризма на химикали, побеснелият Макгроу, който не се спираше пред нищо, за да я залови… и госпожица Кревкьор…

— Готова си, съкровище! Раните вече са само един лош спомен! Ще те намажа с този мехлем. Той ще премахне белезите, и отново кожата ти ще е като на бебе!

— Знам кой ще си умре от щастие да те види такава… хубавелка… — прошепна Павел в ухото й.

Изправи високата си снага и излезе от стаята.

— Мари! — отекна гласът му в коридора. — Искаш ли да видиш храбрата си дъщеря?

Павел се появи няколко секунди по-късно, бутайки инвалидната количка на жена си. При вида на Окса широка усмивка озари лицето на Мари, без да изличи докрай безпокойството в погледа й. Павел докара стола до леглото.

— Погледни, мамо! — каза момичето и посочи с очи Паячетата Бродирачи, които Драгомира прибираше в една стъклена кутия. — Ужасно е… Ъъъ, бабо… понеже сме на вълната на ужасите, можеш ли да разкриеш какъв точно е съставът на този мехлем?

— Все искаш да знаеш!

— Ами, всъщност… ДА!

Драгомира и Павел се усмихнаха, а Мари призна дълбоко в себе си, че споделя отвращението на дъщеря си.

— Не се притеснявай — обясни Баба Полок, — съдържа само няколко листа от бял равнец. Суши се, стрива се и се замесва с капка горанова мъзга и сок от роза.

— Честно ли?

— Честно!

— Добре тогава, съгласна съм при тези условия да заема, подчертавам „заема“, тялото си на науката.

Тя се изтегна с цялата си дължина на леглото и разпери ръце напълно примирена.

— Днес ще ходя на училище, нали? — колебливо попита тя.

— Да — потвърди баща й. — Размислихме и решихме, че дори да ти струва голямо напрежение след преживяното снощи, уместно и благоразумно е да отидеш. Почти сигурно е, че полицията ще е там, дори само заради погрома в лабораторията. И според това, което ни разказахте с Гус, Макгроу навярно е направил необходимото, за да накара госпожица Кревкьор да не проговори. Тя е видяла прекалено много. В случай че те разпитват, а то е сигурно, трябва непременно да се правиш, че нищо не се е случило, че Макгроу те е изпратил до изхода, както обикновено изпраща другите. Разбираш ли?

Окса кимна.

— Знаем, че ти е трудно, много трудно. Но за всички ни е жизненоважно никой да не разбере какво точно е станало — продължи Драгомира. — Наблюдавай внимателно, слушай и ще видиш, че Макгроу ще постъпи по същия начин. Няма да рискува някой да се досети каквото и да е за него или за нас. Макар че нищо лошо не сме направили, помни, че ще ни се стоварят големи неприятности, ако някой разкрие кои сме, и най-важното, на какво сме способни. Даваш си сметка какво би означавало това в очите на онези, които нямат нашите умения… Ти имаше известно право, като си въобразяваше, че тайни служби или правителствени агенции биха платили скъпо да изследват хора като нас. Ще се предпазим само ако си мълчим и не вдигаме шум, а днес ти трябва да се нагърбиш тъкмо с това. Съжалявам, че искам от теб толкова много. Но в продължение на повече от петдесет години съумяхме да съхраним тайната си и да останем незабелязани…

— Да, ясно ми е — отговори унило Окса. — А госпожица Кревкьор?

Павел обясни с глух глас:

— Засега нищо не можем да направим за нея, миличка, нищо…

 

 

Когато Пиер Беланже остави Гус и Окса пред „Свети Проксим“, децата и той забелязаха, че целият колеж вреше и кипеше. Насърчи ги да влязат и не потегли, докато не се озоваха в двора на училището.

— Всички изглеждат страшно развълнувани… — сподели тихо Гус с Окса и с крайчеца на очите си тревожно я погледна.

Тя не отговори. Гладкото й бледо лице издаваше преумората и стреса. Не успяваше да ги прикрие. Минаха край групи ученици, които шумно обсъждаха нещо. Отвсякъде дочуваше думите „полиция“ и „лаборатория“, а това никак не й помагаше да преодолее нарастващия страх. Мерлин Поакасе чакаше приятелите си пред гардеробите и пръв им съобщи новината:

— Здравей, Окса! Здравей, Гус! Научихте ли? Лабораторията снощи е била опустошена, имало е истински погром! Цялата е помляна! Дори керамичните плотове, представяте ли си? Дойде полиция, изглежда, никой не знае кой може да го е направил. Невероятно, нали!

Окса и Гус се престориха на учудени, както им се струваше, доста убедително. Но скоро разбраха, че са се лъгали… Защото Мерлин се приближи до Окса, впери в нея хитрите си очи и й прошушна поверително:

— Знам какво стана, Окса… Видях всичко!

Двете кратки изречения им подействаха като бомба. Гус почувства, че пребледнява, и пристъпи към Мерлин.

— Какво говориш? — престори се на озадачен той.

— Проследих те и се промъкнах след теб, когато госпожица Кревкьор отвори вратата — обясни му Мерлин с изпитателен поглед. — Силно подозирах, че става нещо странно… Видях как Окса изстреля Макгроу в другия край на коридора, без да го докосва… Видях как вие двамата полетяхте и прехвърлите стената…

— Говориш глупости! — процеди ядно през зъби Гус.

— Ти изглеждаше доста зле, Окса — продължи Мерлин и не се остави да го заблудят. — Но се радвам, че се чувстваш много по-добре, нощта изглежда ти се е отразила добре. Може да се каже, че си оздравяла по вълшебен начин!

— Престани да бълнуваш, Мерлин — изръмжа пребледнял Гус.

— Остави, Гус — капитулира Окса. — Не схващаш ли, че е разбрал…

— Значи си вълшебница! — подскочи Мерлин.

— Ти се досещаше отдавна, нали? — попита Окса и го погледна право в лицето. — Но те умолявам да не казваш нищо! От това зависи животът на много хора!

— Така ли? — изненада се Мерлин, впечатлен от нейния плам.

— Обещавам да ти разкажа всичко, ако се закълнеш, че ще си мълчиш.

— Окса! — извика ядосано Гус.

— Нямаме избор, Гус… — обърна се към приятеля си Младата Сияйна. — Ако отричаме, ще продължава да рови и ще стане още по-лошо… А и смятам, че можем да му се доверим — повиши глас тя и отново погледна Мерлин. — Нали, Мерлин? Повтарям ти: ако кажеш каквото и да било, подлагаш на смъртна опасност куп народ, като се започне от мен.

Мерлин потръпна от твърдостта на Окса, към която не беше съвсем безразличен, както и от сериозността на молбата й.

— Разбирам… — кимна той. — Можеш да разчиташ на мен. Ами Макгроу? И той ли е като теб?

— Макгроу ли? По-лошо… — отговори му Окса и видя, че страшният учител влиза в двора на училището.

— Във всеки случай ти хубавичко го подреди! — въодушевено изкоментира Мерлин. — Ей! На какво е заприличал! Като че е падал в розов храст!

Макгроу наистина се бе появил с мрачни очи и одрано лице. Щом го забелязаха, учениците го заоглеждаха с любопитство. Някои дори се осмеляваха да му хвърлят развеселени погледи и да се присмеят. Гус и Окса никак не споделяха всеобщото веселие, особено когато Макгроу тръгна насреща им. Втренчен в двамата тийнейджъри, той позабави стъпките си и щом се изравниха, Окса забеляза почудата му: беше установил, че по нея нямаше и следа от ожесточената снощна битка. Прониза я с очи, подмина с изправена глава, но прегърбени рамене и се скри зад ъгъла на коридора.

Десет минути след началото на часа по френски, господин Бонтемпи влезе разстроен в класната стая.

— Уведомявам ви, че госпожица Кревкьор ще отсъства днес. Ще имате занятия от десет до дванайсет. Можете ли да дойдете при мен за малко, Окса? Ще ви я върна много бързо, господин Льомер — каза той на преподавателя и пресилено се усмихна.

Окса стана и последва директора, като се стараеше да не куца. Коляното й вече не гниеше, но все още много я болеше. Трябваше да бъде силна. Повече от всякога.

— Полицейските инспектори разследват вандалския акт в лабораторията — съобщи безизразно господин Бонтемпи. — Искат да ви зададат няколко въпроса, но вие не се страхувайте.

Докато вървяха към кабинета му, господин Бонтемпи не каза нищо повече и Окса го съжали. Вероятно много се безпокоеше за госпожица Кревкьор, а тя знаеше, че директорът има сериозни основания да се тревожи. Окса нервно оправи чантичката през рамото си. „Ох! Олеле! Дано не ме обискират! — потръпна тя. — Ако намерят Граноксомета ми… И Алармон! Не, не, Окса, не мисли за това, само не мисли за това!“ Пъхна ръце в джобовете на униформеното сако и напипа нещо странно. Погледна го и разпозна талисмана, който Драгомира й беше дала в първия учебен ден. „Щом почувстваш, че тревога стяга сърцето ти и завладява душата ти, вземи това и го погали леко. Ще усетиш облекчение, небето ще ти изглежда по-светло, а пътят — по-сигурен“, й бе казала тогава тя.

— О, бабо, благодаря ти! — прошепна развълнувано Окса и си припомни как Драгомира слага талисмана в джоба й, точно преди да тръгне за колежа.

Тази мисъл възвърна силите и смелостта й. Семейството й винаги беше с нея. Имаше си и Гус. Никога не беше сама.

 

 

Двама полицаи я очакваха в кабинета. Но Окса се беше подготвила и се изненада на спокойствието си. Щеше ли да съумее в крайна сметка да излъже, без да я усетят…

— Добър ден — каза тя още от прага.

— Добър ден! Ти си Окса Полок, нали?

— Да.

— Седни и не се притеснявай, имаме само няколко въпроса към теб. Останала си с учителя Макгроу снощи да подредите лабораторията.

— Да.

До тук вървеше добре.

— В колко часа приключихте? Спомняш ли си?

Сега трябваше да внимава.

— Не погледнах часовника, но не продължи дълго. Може би десет минути или четвърт час. Нямаше много работа, защото Макгроу… всъщност искам да кажа господин Макгроу ни беше дал контролно.

— И после? Какво стана след това?

— След това ли? Ами слязохме долу, той ми отключи вратата и всеки си хвана пътя.

— Забеляза ли нещо необичайно?

Окса стисна здраво талисмана си, изчервена от глава до пети. За щастие нямаше драскотини по лицето! Никога повече нямаше да говори лошо за паяците…

— Не. Само дето господин Макгроу ме повика по име, а това далеч не е обичайно за него — каза тя, за да разведри атмосферата.

Полицаите се усмихнаха.

— Видя ли госпожица Кревкьор, преди да напуснеш колежа, Окса?

— Госпожица Кревкьор ли? Не… — отговори тя с натежало сърце. — Не видях никого.

Полицаите станаха. Явно разпитът беше приключил. Уф!

— Добре, благодарим ти, Окса. Но преди да се върнеш при съучениците си, имаме последен въпрос…

В този момент Окса почувства, че пребледнява. В мозъка й се развихри истинска буря. Стисна още по-силно талисмана си и с всички сили се опита да пребори надигащата се паника, която застрашаваше да обезсмисли досегашните й усилия.

— Последен въпрос ли? — повтори тя с по-строг глас, отколкото й се искаше.

През прозореца, точно зад гърба на полицаите, тя видя как облаците потъмняха и само за секунди почерняха като мастило. „О, не! — каза си тя. — Само не буря! Не в този момент!“

— Бихме желали да узнаем дали си от семейството на Леомидо Фортенски, диригентът — попита единият и настоятелно я погледна право в очите.