Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (25)

24
Операция „Макгроу“

Още щом Окса се зае да прави първото копие, лошо предчувствие жегна Гус. Това, което тя наричаше тихо скрибуцане, на него му се струваше като грохот на излитащ реактивен самолет… Коридорът беше сумрачен, синкавите проблясъци на копирната машина се процеждаха през рамката на вратата и се отразяваха като светещи линии по стените. Гус умираше от страх, стискаше зъби, кършеше ръце, поглеждаше ту към единия, ту към другия край на коридора и се ужасяваше от мисълта, че някой може да се зададе. Изведнъж в дъното светна и по стълбите се чуха стъпки. С малко повече късмет, натрапникът щеше да спре на първия етаж. В противен случай… Ледена пот изби по гърба и челото му. Краката му натежаха като олово, приковаха го на място, устата му пресъхна. Закашля се, преди да се увери дали човекът, който включи осветлението на стълбището, се качва на втория етаж. Но гърлото му беше свито и сухо и кашлицата му бързо се превърна в пристъп. „Край! И глухите ще ме чуят с тая идиотска кашлица…“, изплаши се той. „Окса… Окса… В какво ни забърка?!“ В дъното на коридора се появи Джак, един от охранителите. Гус почувства как кръвта му замръзва. В кабинета на господин Бонтемпи синкавите светлини и бученето на ксерокса бяха спрели. Чу как ключалката прищраква: Окса беше заключила вратата отвътре. Гус очакваше, че ще се появи веднага, щом й подаде сигнала за тревога, но тя видимо си беше наумила друга тактика. Да не би пък, хваната натясно, да разчиташе той да я извади от затруднението? „Ама какво мога да направя? Това момиче напълно е полудяло да ме мъкне със себе си!“, повтаряше си напълно отчаян той.

За щастие Джак далеч не беше най-страшният от охраната на колежа, но това не му попречи да спипа Гус натясно с въпроса:

— Какво правите тук?

— Амиии… Чакам господин Макгроу, ъъъ… не… госпожица Кревкьор… Исках да я попитам нещо за часа по история — смънка тихо той.

— Май по-скоро искате да й дадете това! — подкачи го Джак и посочи с поглед розата в ръцете на Гус.

— Това ли? Ъъъ… не… — отвърна момчето и се почувства страшно глупаво.

— Както и да е, във всеки случай не можете да останете тук. Ще я попитате, когато влезете в час, става ли? Сега се връщайте на двора.

— Добре! — съгласи се Гус, но се поколеба да тръгне сам.

Откъм стълбището долетяха гласове, сред които различи гласа на госпожица Кревкьор и на господин Макгроу. Ужас! Съвестта му беше подложена на трудно изпитание и Гус трябваше неохотно да се затътри към противоположния край на коридора, за да излезе на двора.

Окса чу целия разговор от кабинета на директора. Като разбра, че приятелят й е в безизходица, тя изключи копирната машина и бързо прибра досието на Макгроу. Беше доволна, че успя да преснима всичко. Нави листата на руло, пъхна ги под ризата си и ги затъкна в колана на полата. Гласовете вече кънтяха отблизо. Пътят й през вратата беше отрязан.

Сърцето й се заблъска лудо в гърдите, но тя бързо прецени възможностите за изход от положението: да се скрие под бюрото на господин Бонтемпи… и да рискува да прекара целия следобед на сантиметри от коленете му; да изхвърчи като стрела навън и да изчезне, преди някой да я разпознае, оставаше последната — прозореца. Зад гърба й долетя приближаващият глас на директора. Вратата на кабинета щеше да се отвори всеки миг! И без да се вслуша в зова на благоразумието, разтвори крилата на прозореца, дръпна завесите зад себе си, коленичи на перваза и ги притвори, доколкото можеше. Един от многобройните, издадени напред, водосточни улеи й осигуряваше допълнителна площ. Но щом погледна надолу, внезапно осъзна, че се намира на втория етаж. „Леле! Колко е високо! Поредното предизвикателство за Окса-сан!“ — отбеляза тя. Затвори очи, съсредоточи мислите си, решена на всичко, само и само да се спаси от клопката, която сама си беше заложила. След няколко секунди на вътрешна концентрация, протегна уверено левия си крак и леко го размърда, сякаш опипваше терена. Въздухът се беше материализирал. Уф! „Става!“, каза си Окса, без да се разсейва, после стъпи като на твърда земя и направи втора крачка. Операцията бе много рискована и щеше да има сериозни последствия в случай на неуспех, просто щеше да се разбие на земята! Тази коварна мисъл се прокрадна и наруши равновесието й.

— Не! Дори не си помисляй! — прошепна тя.

Смело погледна още веднъж и видя, че долу няма никой. Пътят беше чист, учениците още обядваха, но те нямаше да се бавят дълго, трябваше да слезе сега!… Концентрира се, пристъпи с десния си крак и не изпита никакво усещане за пропадане. Представи си, че се носи като перце, докато най-после не се приземи на плочника само минути, преди тълпи от колежани да изпълнят двора.

— Никога не ме е било толкова шубе — прошепна в ухото й Гус. — Мислех, че сърцето ми ще се пръсне… Как си? Как слезе?

Окса прибра ръцете си плътно до тялото, после ги размаха като криле.

— Отгоре ли? — смая се Гус, гледайки към втория етаж.

— Yes, Sir! — кимна с лъчезарна усмивка тя. — А я виж какво имам тук! — и показа навитите и напъхани в колана й листа.

Гус подсвирна от възхищение.

— Какво заговорничите вие двамата? — попита Мерлин, който се приближи към тях, и добави към Окса: — Бягство по въздуха ли, а? Ще има ли преразказ на тема „“Свети Проксим", видян отгоре"?

— Защо ли ми казва това? — пошушна тя на Гус. — Мислиш ли, че ме е забелязал?

— Трай — отвърна й шепнешком той, — не ща и да го помисля… Хайде да тръгваме, време е!

— Ще ви настигна, само да оставя нещо в шкафчето си — каза Окса, притеснена от залепналия за корема й свитък и от двусмислените подхвърляния на Мерлин.

Часът на господин Льомер я потопи в успокоителен унес. Усилието за концентрация по време на свободния полет я бе превъзбудило и едновременно с това бе изчерпало цялата й енергия. Но тихият глас на преподавателя смекчаваше екстремните й усещания и възвръщаше душевното й равновесие. Колкото до Гус, той преживя няколко дълги минути на пълен ужас при мисълта, че ще я намери размазана върху каменната настилка на двора.

Както всички часове, предшестващи тези на преподавателя Макгроу, последният също премина прекалено бързо. Един час по-късно учениците влязоха в кабинета по точни науки с дълбоки въздишки. Въпреки усилията и добрите й намерения, само след петнайсет минути Окса привлече вниманието върху себе си.

— Госпожице Полок! — гръмна гласът на господин Макгроу. — Прекалено много ли ще е за вас, ако ви помоля да ни окажете честта да се върнете на планетата Земя? Всички знаем, че сте експерт по астрономия, но дори ужасно да ви разочаровам, напомням ви, че сте в час по математика! Затова елате да седнете на празния чин на първия ред, така няма да ви бъде толкова трудно да останете с нас…

Окса се подчини, изчервена до уши. Мислите й я бяха погълнали. И преди Макгроу да я сепне, тя се питаше какво ли ще намери в неговото досие. Какъв откачен ден… Погледна обезсърчено към посоченото място, което отстоеше на сантиметри от учителското бюро и от дъската. То бе толкова примамливо, че… никой никога не искаше да сяда там! Едва-що се бе настанила, и на вратата на класната стая се появи господин Бонтемпи. Всички се изправиха.

— Господин Макгроу, моля да ми отделите една минута.

— Разбира се, господин директоре — кимна преподавателят. — Господин Поакасе, поверявам ви отговорността за класа, докато отсъствам…

— Да, господине! — каза Мерлин обезпокоен.

Още щом Макгроу излезе, в четвърти „Водород“ се вдигна врява. Отначало Мерлин направи опит да вразуми съучениците си, припомняйки им последствията, които щяха да се стоварят на крехките му рамене, но възможността да се поразтоварят бе къде-къде по-интересна от съображенията на момчето. Сред весела шумотевица едни се замеряха с хартиени топчета, други се гонеха между чиновете. Когато Аксел Нолан неволно бутна чантата на Макгроу от бюрото, подхвърли в разгорещения мозък на Окса една идея: там несъмнено се намираха личните му документи или разни други интересни неща! Тя използва неразборията, стана, отиде да я вдигне и незабелязано надникна вътре. Портфейлът пръв се наби в очите й. Пъхна ръка и го взе, не вярвайки на собствената си дързост. Не се постъпваше така… Но принципите й никак не натежаха пред важността на нейното разследване! Върна се на мястото си, приведе се, за да го прикрие с тялото си, и го отвори. Трябваше да действа светкавично! Секунди по-късно отново стана, вдигна чантата, която все така лежеше на пода, и постави портфейла на мястото му. Беше сигурна, че учениците нищо не са разбрали сред всеобщата врява. Но за да оправдае присъствието си до бюрото на учителя, тя се притече на помощ на Мерлин. Две предпазни мерки струваха повече от една…

— Внимание! Макгроу иде! — провикна се Окса.

Всички мигновено се разотидоха по чиновете си. И наистина, Макгроу се върна скоро след това и още щом отвори вратата, видя образцовите колежани от четвърти „Водород“, които не даваха повод за никакво подозрение.