Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (74)

73
Пазителят на Абсолютния ориентир

— Чудесен въпрос, Окса — каза й Абакум, като размисли няколко секунди. — Това ни занимава през годините. Още повече че разполагаме с ориентири, които ни позволяват да намерим пътя към Едефия…

Драгомира кимна с тъжна усмивка и продължи мисълта му, гледайки най-вече Окса и Гус:

— Абакум е прав. Майка ми притежаваше много качества, някои от които бяха фатални, както вече знаете. Но макар прекомерната й доверчивост да се оказа пагубна за Едефия, за щастие тя ме посвети в някои неща преди бягството ни. Без което обратният път към нашата Земя завинаги щеше да е загубен за нас… Беше няколко дни преди влизането ми в Залата на Пелерината и провъзгласяването ми за новата Сияйна. Нямах понятие, че Големият хаос вече е започнал. Елзевирът беше откраднат и Тайната-Която-Не-Се-Споделя — разкрита от похитителя.

— Какво е това Елзевир? — живо попита Окса. — Никога не си го споменавала!

— Елзевир е нещо като бордови дневник. Всесъщите феи го изработват и го връчват на новата Сияйна в деня, когато влиза в Залата на Пелерината. Представлява кристален лист, върху който Сияйните отбелязват важните етапи от управлението си с подострен диамант. Всички Елзевири се съхраняват в Мемотеката на последния етаж на Стъклената колона, където се помещава Архивът на Сияйните. Както ви казах, Архивът на Малорана мистериозно изчезна от Мемотеката. Досещате се, че първият, който се възползва от кражбата, не бе никой друг, а Оций… Доколкото ми е известно, доста му е помогнал един негов съзаклятник от близкото обкръжение на Малорана. Вероломен предател. Той ни въвлече в Големия хаос. Проклет да е завинаги… Но аз още нищо не знаех, когато притисках майка си с въпроси само няколко дни преди бягството ни. Години по-късно Абакум ми обясни всичко и тогава осъзнах защо тя отстъпи толкова лесно. Дълго време се обвинявах за моята настойчивост. Но днес не съжалявам. Навярно инстинктът ми ме е подтиквал… Или пък е накарал майка ми да ми разкрие тайните си. Въпреки клетвата си в Залата на Пелерината тя ме посвети в най-голямата от всички тайни: Сияйните могат да отварят Портала на Едефия и да излизат Отвън! Дали можете да си представите колко бях поразена… Никога не съм си фантазирала подобно нещо, никога. Както всички, аз знаех само, че Сияйните могат да пътуват със съзнанието си, но не и да излизат от Едефия! Бе немислимо… Когато разбрах, че и Оций го е научил, осъзнах колко е опасно и какво можеше да ни донесе това. Но когато се озовах Отвън, стана ми неумолимо ясно колко тежи такава тайна, както и грешката на майка ми. Отговарям на въпроса ти, Окса: Порталът на Едефия се отваря само ако Сияйната заповяда на своя Феникс да го отвори. Как ли, ще попиташ ти. Всяка Сияйна има Феникс, който се ражда или се преражда от пепелта на предшественика си в мига, в който се появи Следата. Тази приказна птица представлява един от двата основни елемента, необходими да се отвори Порталът: с песента си тя завърта ключалката, след като Сияйната произнесе заклинание, изписано в медальон, който се предава от майка на дъщеря. Много просто! По-късно майка ми ми обясни, че в Залата се намира умален и движещ се макет на света с планетите, звездите, кометите и космоса. Най-интересното, разбира се, беше Абсолютният Ориентир: положението на Едефия по отношение на Космоса и Земята. Копнея да го видя… — допълни Баба Полок и въздъхна дълбоко.

После замълча и затвори очи. Всички я бяха зяпнали в устата и попиваха думите й, но никой не прояви нетърпение да разбере продължението на вълнуващата история. Окса първа се опита да я изтръгне от унеса й, като стисна леко ръката й. Баба й отвори отново очи, трудно се отърси от спомена.

— Да, да, извинете ме. Бях се отнесла твърде далече… Искаше да ми кажеш нещо ли, съкровище?

— Да, бабо… Ако нямаме никакви индикации за мястото, на което е ситуирана Едефия, то е като да търсим игла в копа сено! Задачата е неизпълнима…

Драгомира я изслуша сериозно, после всички забелязаха как се изписва усмивка на устните й, а в очите й блясват хиляди искрици.

— Проблемът с медальона е решен — каза тя и извади медальончето, което висеше на златно синджирче и което носеше на врата си, скрито под роклята.

— Ауу! Наистина ли? Това медальонът на Малорана ли е? — възкликна Окса.

— Да, съкровище. Никога не съм го махала, откакто мама ми го сложи на шията. Впрочем ти вероятно си го забелязала, когато Мемопроекторът ти показа деня на Големия хаос…

— Ама, разбира се! — плесна се по челото момичето. — Бабо, това е страхотно! Ще ми покажеш ли заклинанието?

Драгомира помръкна, загледа печално украшението и го подаде на внучката си.

— Но… бабо? Тук няма нищо! — извика Младата Сияйна, въртейки украшението на всички страни.

— Точно така, съкровище — каза тъжно старата жена. — Все пак надеждата още не е умряла, защото надписът може да се изпише, щом се появи Фениксът. Поне сме се вкопчили в това предположение…

— Но как ще открием Феникса? — продължи Окса и не спираше да оглежда медальона на баба си.

— Не е нужно да го търсим, внучке. Той сам ще дойде при теб.

— А родил ли се е вече? Или „преродил“, не знам как се казва…

— Да. Твоят Феникс се е родил от пепелта на моя в деня, когато Следата се появи около пъпа ти — отговори баба й.

— Тогава в Едефия някой е узнал, че вече има нова Сияйна.

— Много е възможно — съгласи се Драгомира. — Всесъщите феи във всеки случай са разбрали.

В разгорещения мозък на Окса забушуваха безчет мисли и усещания. Представи си летящ към нея феникс и потръпна. Зачерви се като домат, очите й светнаха, задиша тежко, гърдите я стегнаха от вълненията и от безумната идея, която напираше в нея.

— Ами ако тръгнем сега? — извика звънко тя.

Баба Полок я погледна с горчива усмивка.

— Не можем сега, съкровище, не е възможно. Ти сама го каза, не помниш ли: нямаме никаква представа къде се намира Едефия…

Напомнянето охлади въодушевлението на Окса и разми последните оптимистични надежди на Спасените. Фолденготката се приближи до господарката си и я потупа нежно по рамото в знак на симпатия.

— Стара Сияйна? — каза дребничкото създание с острия си, писклив глас.

— Какво има, Фолденготке?

— Вече дадох запознатостта си на Младата Сияйна и сега я повтарям пред това събрание — съобщи тя и огледа Спасените с големите си сини очи. — Сияйна Малорана имаше наивно доверие в човешката природа и думите ви са подходящи: грешката й струпна върху всички нас хаотични последствия.

Фолденготката шумно подсмръкна и продължи:

— Но лекото й мислене не попречи на едно предвиждане…

— Какво искаш да кажеш? — свъси чело Драгомира.

— Сияйна Малорана направи откровение за Абсолютния ориентир на някого.

Спасените се спогледаха смаяни.

— Да не искаш да кажеш, че… някой знае къде е Едефия? — ахна Баба Полок.

— Имам убеждение, пълно с умерена надежда. Моят Фолденгот ми подари потвърждението…

Всички до един се приковаха във Фолденгота, който печеше сандвичи върху дъската за гладене. Като усети, че е станал център на внимание, прекъсна заниманието си и закръгленото му личице се оцвети в странен лилав оттенък.

— Фолденготе мой, ела при мен — повика го Драгомира.

— Слушам, Стара Сияйна?

— Ще ти задам изключително важен въпрос… Знаеш ли къде е Едефия?

Гласът й беше пресипнал и трепереше. В стаята настана тягостна тишина. Чуваше се само ускореното дишане на присъстващите.

— Едефия е продължение на Света и знаенето на Ориентира се пази с точност в мозъка ми, така е, моя Стара Сияйна — простичко отговори Фолденготът.

— Господи, ти никога нищо не си ми казал? — изуми се Драгомира.

— Обещанието е гарантирано пред Сияйна Малорана, че само нуждата ще го освободи да посочи Ориентира.

— А каква е тая нужда? — попита задъхано пламналата Окса.

Фолденготът се обърна към нея и почтително наведе глава.

— Нуждата означава мига, когато съдбата поеме това решение — невъзмутимо отговори Фолденготът. — Даването на Ориентира в неподходящ момент ще отведе Спасените към грешка и гибел. Имайте примирение при получаването на тази информация: да узнаете за Ориентира днес е ненужно.

— А как ще разберем кога ще настъпи той? — попита Окса.

— Всесъщите феи ще дадат знаци, които ще осенят нашата Млада Сияйна. Те вече са се свързали с нас, така е истината.

— Да, вярно е — призна тя. — Ами Медальонът? Знаеш ли нещо за него?

— Убеждението на Старата Сияйна плува в море от правота, Фолденготът притежава заклинанието на Медальона: надписът ще се изнапише, щом моментът срещне адекватно обстоятелство.

— Ясно… Но откъде знаеш всичко това, Фолденготе? — полюбопитства момичето с глух глас.

— Фолденготът има знанието за всичките тайни, затворени вдън сърцата на Сияйните — уточни той. — За всичките тайни.