Ан Плишота, Сандрин Волф
Невидимият свят (5)

4
Колежът „Свети Проксим“

Тежките крила на огромния дървен портал бяха широко отворени. Пред великолепния сводест вход, който водеше към павирания двор, двама охранители с бомбета поздравяваха колежаните и техните семейства. Гус и Окса преминаха колебливо през преддверието. Погледите се насочиха към тях. Група девойки ги задържаха повече върху Гус, коментираха и се побутваха с лакти. За кой ли път вече Окса не можеше да не забележи, че където и да минеше Гус, момичетата спираха да бъбрят и се обръщаха да го изгледат. Без съмнение, омаяни от чара му… Момчето смутено се усмихна и прекара длан по косите си. Двете приятелчета продължиха нататък и оставиха против волята си семействата им да се присъединят към групата родители в дъното на двора.

— Супер… Първобитната е още тука… — промърмори един колежанин, но достатъчно високо, за да го чуят новодошлите.

— Коя? — попита го Окса.

Момчето, което бе произнесло тези думи, я огледа внимателно. Руси къдрави коси обрамчваха озареното му от големи кафяви очи лице.

— Здрасти! Казвам се Мерлин Поакасе — заприказва ги то и церемониално им подаде ръка. — Как сте? Нови ли сте?

— Да — отвърна Окса и на свой ред машинално подаде своята. — Току-що пристигнахме в Лондон. Аз съм Окса Полок.

— А аз — Густав Беланже. Можеш да ми викаш Гус…

— Окей, Гус! Оная там е Първобитната — каза Мерлин и посочи дискретно с брадичка невероятно едро момиче със зъл поглед. — Истинското й име е Хилда Ричард, ама който си е имал работа с нея, е запазил незабравим спомен.

— От какъв характер? — заинтересува се Гус.

Мерлин въздъхна тежко.

— Ами клопки, синини, обиди, сещаш се от какъв. Но, това е животът… Добре дошли в „Свети Проксим“.

— Гус, да не кажеш, че не съм те предупредила! — процеди Окса през зъби. — Ако не сме в един клас и ако отгоре на всичко ме сложат с тая, ще разиграя криза, ама такава криза, че…

— А, ще ни викат! — прекъсна я оживено Мерлин и пъргаво скочи. — Да идем там!

Заобиколен от всички преподаватели в колежа, директорът на „Свети Проксим“, Люсиен Бонтемпи, се бе качил на малка естрада и почукваше микрофона пред себе си. Закръглените бузи и масивната му снага му придаваха вид на клоун акробат, който се подсилваше от ябълковозелена вратовръзка и оранжева кърпичка в джобчето на сакото му. Но още щом произнесе кратката си реч, на всички им стана пределно ясно, че неговият строг и властен тон е в пълен разрез с приветливия му вид.

— Да минем на това, което всички вие очаквате: разпределението по класове. Както всяка година, в лондонския френски колеж правилото е трите класа на отделен випуск да бъдат представяни от химически елементи: „Живак“, „Водород“ и „Въглерод“. Започваме повикването с най-малките.

Имената прозвучаваха ритмично и редиците на колежаните постепенно се оформяха. В края на втория списък гласът на господин Бонтемпи изведнъж потрепери.

— Уилямс Александър — извика той.

Приближи едно момченце, придружено от страшно бледа, облечена цялата в черно, жена. Видимо развълнуван, директорът сложи ръката си на рамото на момчето, наведе се и му пошепна нещо в ухото.

— Това неговият син ли е? — обърна се Окса към Мерлин.

— Не — отвърна той. — Син е на един от преподавателите по математика, който беше намерен мъртъв в Темза преди две седмици…

— Ооо! — възкликна съкрушена Окса. — Но това е ужасно… Самоубил ли се е?

— Не, убили са го — уточни доверително Мерлин. — Жестоко убийство. Всички вестници писаха.

— Горкият… — каза Окса и преглътна едва.

Потисна тръпката и заслуша отново имената.

— Преминаваме към четвърти клас — „Водород“, с класен ръководител господин Макгроу — обяви високо господин Бонтемпи и покани при себе си един висок и слаб мъж. — Да се явят следните ученици: Бек Зелда… Беланже Густав…

Гус извика „Тук!“ и тръгна към групата, която се подреждаше пред учителя Макгроу. Сърцето на Окса биеше до пръсване. Клепките на огромните й пепелявосиви очи мигаха нервно. Струваше й се, че сърцето й се блъска в гърдите в ритъма на изброяваните от директора имена и всеки негов удар отеква в стените на двора. Чувстваше се ужасно самотна. Потърси с очи родителите си. Те бяха там, само на метри от нея. Стиснал палци, баща й вдигна ръка с окуражителен знак. Окса се поуспокои и лекичко му махна. До него Мари и Драгомира широко й се усмихваха. Погледът на Окса неочаквано се спря на полата на баба й. За част от секундата й се стори, че бродираните кошути подскачат в бясна надпревара. Навярно стресът й правеше номера. Този противен стрес… „Само халюцинации ми липсват сега… Хайде, моля ви, да свършва вече, направете така, че да съм в четвърти «Водород»! Моля ви, кажете Полок, ПО-ЛОК, кажете го сега…!“ помоли се тя наум, като затвори очи и сключи пръстите си толкова силно, че ставите й изпукаха.

Азбуката се разбъркваше в главата й, имената кънтяха в пълен безпорядък в ушите й. Мислеше, че е пропуснала буквата „П“.

— П-р-олок Окса — най-сетне произнесе директорът, търсейки с очи из двора.

Учителят Макгроу се наведе и му пошепна нещо. Директорът се поправи:

— Извинете ме… Полок! Полок Окса, моля! — обяви той, наблягайки на сричката по.

И сърцето на Окса се пръсна на хиляди искри. Успя да изхълца едно „тук“. После с облекчение радостно погледна към родителите си и отиде при Гус.

— „Свети Проксим“, ето ни и нас…

Учениците от четвърти клас „Водород“, начело с учителя си господин Макгроу, поеха по един от обширните коридори на колежа с вирнати носове и смаяни погледи.

— Ой… — пошепна Окса. — Какво странно място!

Действително преустроеният в колеж манастир от седемнайсети век имаше много особена атмосфера. Гербове с избледнели цветове и гравирани надписи на латински, които Окса едва разчиташе, украсяваха стените на величествена зала. Класните стаи се редяха по манастирските галерии, както и по двата открити етажа, които гледаха към вътрешния двор. Изящните колонади от гранит бяха запазени, както и витражите на островърхите прозорци, които оцветяваха и омекотяваха естествената светлина.

— Права си — каза Гус тихо. — Я виж! И адски добре се охранява!

И той посочи подредените по тесните коридори дузини статуи, които създаваха особеното усещане, че човек не може да се скрие от зоркия им поглед.

— Тишина, моля! — строго заповяда учителят. — Нали няма желаещи да получат за наказание допълнителен час още първия ден?

С охладен ентусиазъм класът се качи на етажа и влезе в светла стая, чиито стени бяха покрити с анатомически карти. Чиновете от тъмно дърво бяха двойни и миришеха на паркетин.

— Седнете! — нареди учителят.

— Кой където желае ли, господине? — попита един ученик.

— Кой където желае! При условие че останете в рамките на стаята, разбира се… — отговори с ирония преподавателят. — Засега поставете вещите си на пода до чиновете. След малко ще ви покажа шкафчетата, в които можете да си слагате всичко, което смятате, че ви е необходимо. Закуска, спортен екип, книги, талисмани, дрънкулки и тем подобни — уточни той и скриптящо се засмя. — Тази сутрин ще прекараме заедно, ще ви запозная с правилника на колежа, ще ви дам програмата и ще ви представя преподавателите. Казвам се Макгроу, ще ви преподавам математика и физика и ще съм ваш класен ръководител. Да се разберем: излишно е да идвате и да ме безпокоите за детинщини. Вече не сте първолаци, длъжни сте да осъзнаете какви сте и да поемате отговорност за поведението си. Съгласен съм да ви изслушвам само по сериозни и съществени въпроси, ясен ли съм? В замяна ще изисквам от вас да спазвате най-строга дисциплина и да полагате най-упорития труд, на който сте способни. Знайте, че нито училището, нито аз ще си затваряме очите пред мързела и посредствеността. Вие все пак имате право да сте посредствени, но само ако сте стигнали до собственото си максимално ниво. До тавана на възможностите си. От вас очакваме единствено най-доброто, нищо повече. Разбрахте ли добре?

В класа се разнесе шепот. Окса се смали до Гус в желанието си да стане незабележима. Надяваше се на едно: никога да не й се наложи да търси господин Макгроу. В случай на нужда щеше да намери друг, към когото да се обърне. Точно в този момент не беше в най-добрата си форма. Отчасти заради речта на учителя, която й създаваше неприятно напрежение. Не че беше впечатлена, не бе това. Този човек наистина я караше да се чувства зле.

— След като ви се представих, сега е ваш ред — продължи той с леден тон, който подканяше човек по-скоро да се спасява презглава, отколкото да захване непринуден разговор. — Кажете ни накратко кои сте, кои са любимите ви предмети, по какво се увличате, ако има такова нещо, както и всичко, което бихте желали вашите съученици и аз самият да знаем за вас. Без да влизате в подробности, не се чувствайте задължени да ни разказвате целия си живот. Младежо, искате ли да започнете, моля.

Гус се сви на чина си, не се радваше, че е първият „щастлив избраник“.

— Казвам се Густав Беланже — започна неуверено той. — Пристигнах в Лондон с родителите си преди няколко дни. По-скоро съм математик. Много обичам манга и видеоигри. От шест години тренирам карате и свиря на китара.

— Математик, така ли? Радвам се… — коментира учителят. — Ваш ред е, младежо…

Докато учениците се представяха и докато чакаше реда си, Окса използва, че господин Макгроу беше насочил вниманието си към взелите думата, за да го огледа. Беше висок и слаб мъж, с елегантна и мрачна осанка, пригладени назад кестеняви коси, набраздено с фини бръчици лице и мастиленочерни очи. Тънките, леко стиснати устни изглеждаха като слепени. Беше облечен в строг черен костюм, съчетан с антрацитносива, закопчана догоре риза. Яката притискаше изпъкналата му адамова ябълка, която се движеше нагоре-надолу, докато говореше. Една подробност привлече погледа й — на средния пръст на дясната ръка носеше прекрасен сребърен пръстен във форма на плетеница и вграден удивителен камък с отблясъци на планински кристал. Беше внушителен и изглеждаше прекалено тежък за мършавата му като скелет ръка.

— Вие сте, госпожице, слушаме ви.

Господин Макгроу изрече тези думи полугласно и я прониза с поглед, в който се смесваха жестокост и любопитство. На Окса й прималя, в нея се надигна гнетяща болка. Пое дълбоко въздух, както я беше учила майка й да се отпуска, но с изумление усети, че гръдният й кош не го поема. За частица от секундата лицето й се сгърчи от страх.

— Казвам се Окса Полок…

Отново се опита да вдиша. Най-после струйка кислород!

— Казвам се Окса Полок и обичам астроно…

Дъхът й спря! Тя се ужаси. Напразно се мъчеше да диша. Пак нищо! „Не трябва да се поддавам на емоции!“ Смело се опита да прикрие какво й се случва. Не се получи… Едно огромно мехурче заседна в гърдите й и беше невъзможно да го изкашля. Окса се уплаши и разхлаби вратовръзката на униформата.

— Да, госпожице Полок, мисля, че много добре разбрахме името ви, така че продължете… — подкани я учителят с ясно изразено нетърпение.

Гласът му заглъхваше и достигаше до Окса отдалече. Задушаваше се, а сърцето й биеше лудо като препускащ пришпорен кон. После усети още по-непоносима болка, сякаш някой жестоко я удари право в стомаха. Окса устоя още няколко секунди, но болката и уплахата надвиха тялото и духа й. Огледа се наоколо с надеждата някой да й се притече на помощ, но… Съучениците й я гледаха и сякаш не разбираха отчаянието й. Дори и да разбираха, какво ли можеха да направят? Със сетни сили Окса се вкопчи в ръката на Гус и се строполи на пода.