Илса Бик
Пепел (9)

8.

Часовникът беше стар модел „Касио АйрънМен“, единственият, който носеше със себе си по време на преходи, защото беше с груба изработка, водонепроницаем и евтин. Имаше го от десет години, като през това време бе сменяла батерията може би на два пъти. Часовникът никога не бе й изневерявал, не бе изоставал дори за една милисекунда.

Сега обаче сивият екран беше празен.

Толкова лошо ли бе паднала? Разгледа внимателно часовника, но на лицевата му страна забеляза само добре познатите й стари следи от удари и драскотини. Не, сигурна беше, че доскоро часовникът работеше безпогрешно. Дори си спомняше, че бе погледнала за часа.

Е, добре… часовникът бе издъхнал. Съвпадение.

Да, но същото се бе случило и с Джак, да не говорим, че нещо бе накарало онези птици да откачат, както и елените. През мозъка й бе преминало нещо като електрошок — не, по-скоро като мълния — и то с такава сила, че едва не припадна. Плюс това обонянието й се бе върнало.

Тогава… може би не беше съвпадение.

С треперещи пръсти изрови айпода си. Натисна бутона. После отново и отново, само че айподът си остана все така безжизнен.

Опита същото с мобилния си телефон. Нищо. Не само, че нямаше покритие — това се очакваше на такова отдалечено място — но телефонът дори не се включи.

Както всъщност и радиото. Смяната на батериите не доведе до никакъв резултат. А когато установи, че двете светодиодни електрически фенерчета също бяха издъхнали, оставайки по този начин само с онази вехтория от швейцарската армия, която баща й бе купил преди сто години, тогава паниката я завладя напълно.

Един електронен уред извън строя беше нещо нормално.

Два беше лош късмет.

Но всички?

Погледът й плъзна към Ели и към слушалките, които все още висяха на врата на детето.

— Ели, твоят айпод работи ли?

— Не. — Сребристите очи на Ели се повдигнаха с неохота нагоре. — Прегря.

— Моля?

— Казах, че прегря. — От тона й се долавяше, че Алекс е не само глуха, но и слабоумна. — Докато слушах музика, просто прегря.

— Прегря.

— Опари ръката ми, ясно? След това спря да работи и…

— Имаш ли електрическо фенерче? — прекъсна я Алекс.

— Естествено.

— Може ли да го видя?

Ели се нацупи отново.

— Не.

Алекс знаеше, че няма смисъл да настоява. Тогава погледът й се спря на китката на Ели.

— Колко е часът?

— Имаш часовник.

Идеше й да бутне детето от скалата.

— Просто ми отговори.

Ели изпусна дълбока въздишка.

— Девет и… единайсет.

Алекс беше озадачена, но тогава си помисли, че едно дете на осем може да не знае как да каже правилно часа, и реши да не се занимава с дреболии. Значи 9:11 трябваше да е 9:55, в което вече имаше логика. А това означаваше, че часовникът на Ели…

— Часовникът ти работи?

Ели едва не й се присмя.

— Разбира се. Това е „Мики Маус“. Беше на баща ми. Всяка вечер го навивам, както ме научи дядо.

„Механичен. Значи проблемът е в батериите. Не, фенерчето на баща ми от швейцарската армия също работи. Трябва да е нещо друго.“ Въпреки многото кръв виждаше добре часовника на китката на Джак, но разстоянието беше прекалено голямо, за да е сигурна. Не искаше да докосва тялото му отново. Пък и Мина можеше изобщо да не й позволи да се приближи.

— Часовникът на дядо ти работи ли?

— Не знам. Защо ми задаваш всички тези въпроси?

— Моля те, Ели, би ли проверила? Не мисля, че Мина ще ми позволи да…

— Не искам да го докосвам — отвърна рязко Ели.

— О! — Разбираше я напълно. — Тогава би ли хванала Мина? Не искам да я изнервям, но трябва да проверя нещо. — За момент си помисли, че Ели ще й откаже, но в следващия миг момичето обви ръка около врата на Мина.

Алекс се плъзна напред, като не изпускаше из очи ни кучето, ни часовника на Джак. Малката стрелка на сейкото беше замръзнала на цифрата девет. Голямата стрелка показваше три минути след този час, а секундарникът бе спрял между цифрата двайсет и следващото деление — и не се движеше. Алекс се взираше така настойчиво в циферблата, че ако беше някой от циклопите, щеше да прогори дупка в него. От взиране очите й се насълзиха. Ала секундарникът не помръдна.

Нейният часовник и часовникът на Джак, айподите, радиото и светодиодните уреди — всички бяха издъхнали, Джак също… Бавно плъзна поглед към лицето му. Беше споменал нещо важно: „Аз съм доста жилав гърмян заек, като изключим старата машинка“.

Разбира се. Джак имаше пейсмейкър. Това беше единственото обяснение защо Джак беше мъртъв, а те оцеляха. Знаеше, че пейсмейкърите бяха снабдени с миниатюрни компютърни чипове, които синхронизираха сърдечния ритъм с нуждите на тялото във всеки един момент. Пейсмейкърът на Джак бе дал на късо и точно това го бе убило. Но как? Какво би могло да проникне вътре в гръдния кош на Джак, да изпържи пейсмейкъра му, да види сметката на цялата им електроника и да нарани и тях самите? Всички го бяха усетили: Ели с потеклата от носа кръв и главоболието; кучето, което бе вило от болка; а също и птиците и елените, които бяха откачили.

А тя отново усещаше миризми — като тази на кръвта, на смолата от вечнозелените дървета и на собствената си пот. Доловила бе също миризмата на кучето: не само на козината му, но и на нещо безименно, което се процеждаше някъде дълбоко от самата същност на животното.

Но все пак Ели се бе върнала към нормалното си състояние, което очевидно беше нещо средно между хленчеща и противна. Колкото до кучето… кой знае? Поне не й се нахвърляше. Хвърли бърз поглед към небето, където зърна ястреб, който се носеше заедно с въздушното течение, а още по-нависоко — тройка пуйкови лешояди, които описваха безкраен низ от спирали. Птиците също изглеждаха както обикновено.

Значи само нейният мозък бе претърпял трансформация, в случай че обонянието й не изчезнеше отново. От всички само тя се бе променила.

Но как? И приключила ли беше промяната? Това краят ли беше?

Или чисто и просто началото?