Илса Бик
Пепел (13)

12.

— Нищо нямаше да открадна — каза Ели. Гласът й беше малко лепкав, а дъхът подправен с щипка канела. — Исках само да помогна.

— Да помогнеш ли? — Гласът й беше дрезгав и пресипнал от гняв. — Изяла си цяло енергийно блокче.

— Бях гладна. — Ели я стрелна с предизвикателен яден поглед, което обаче й придаде още по-жалък вид. На бузата й проблесна сълза.

Идеше й да удуши хлапето. Не ставаше дума единствено за енергийния десерт.

— Изяла си дажбата за един ден…

— Беше само едно блокче…

— Искала си също да разбереш какво има в несесера! Това е истинската причина да тършуваш из нещата ми.

— И какво от това? — извика Ели и тропна с крак. Очите й пламнаха. — Какво толкова? Вътре има само една библия и две торбички. Защо разнасяш тези боклуци навсякъде?

— Не са боклуци. — Библията на леля Хана лежеше на земята. Книгата нямаше особена връзка с първоначалния замисъл, но беше достатъчно тежка, за да притиска двата яки найлонови плика.

Ели бе изровила също и писмото. На плика бе изографисано името Александра Бетани със странно на цвят лилаво мастило, а хартията ухаеше едва забележимо на лавандула и ароматни билки. Алекс бе пъхнала наслуки писмото в библията, без да е имала предвид някой точно определен пасаж. Никога не бе гледала на библията като на средство за гадаене, но по една случайност писмото бе попаднало в книгата на Йов: „затова аз се отричам и разкайвам в прах и пепел“^[1].

— Това ти ли си?

Алекс не отговори. Тя обърна плика в ръката си и забеляза, че капачето от опаката страна беше непокътнато. Пъхна писмото обратно в „Книга на Йов“ и постави библията на дъното на несесера. След това внимателно обхвана в ръце по-големия от двата найлонови плика. Пликът беше тежък, може би осем фунта, и лесно би могъл да се скъса, но наблюдателният й поглед не установи никакви пролуки и цепнатини. Съдържанието беше на бучки, сиво на цвят, и се ронеше в ръцете й като пясък, което почти успя да я наведе на мисълта, че беше само прах.

— Защо носиш пръст със себе си? — попита Ели.