Илса Бик
Пепел (44)

43.

Бяха осем души общо. По двама мъже на коне от двете страни на фургона, Питър, който яздеше начело, и още един най-отзад. Крис управляваше фургона, а Алекс седеше между него и Джет. Палето лежеше свито на кълбо в скута й.

— Хубаво кученце — обади се Крис.

— Моля? — Всичко беше толкова шумно: скрибуцането на фургона, дрънченето на сбруите, силното трополене на конските копита. Цялата тази гюрултия я побъркваше, тъй като дни наред се бе придвижвала дебнешком, като се криеше в горите и едва ли не умираше от страх всеки път, щом изпукаше някое клонче.

— Говоря за кученцето. Наоколо не се срещат много ваймаранери.

— Ваймаранери ли?

— Ваймарска ловна порода. Когато порасне, ще стане доста едър. А ако не се лъжа, ще бъде и един истински призрак. — В отговор на обърканото й изражение едното ъгълче на устата му се повдигна в полуусмивка. — Май не знаеш много за кучетата, а?

„Освен това, че внезапно ме заобичаха ли?“

— Никога не съм имала куче.

— Заради цвета на козината е. Понякога наричат този вид ваймаранери „сиви призраци“. Има ли си име?

— Не ми остана време за това. — Тя сведе поглед към палето. — Призрак не звучи зле.

— Не е по-лошо от всяко друго. Но преди да ти позволим да го задържиш, ще се наложи ветеринарят да му хвърли един поглед.

— Имате ветеринар?

— Аха, но той не е единственият, чиито услуги можем да използваме. Освен кучетата разполагаме с много жива стока. По този път минават доста хора, така че рано или късно ще се появи и някой ветеринар.

Тя си припомни аргумента, който Крис бе използвал за Том: „Имаме нужда от човек като него.“

— Това ли правеше на блокадата? Подбор на хората?

— Ъ-хъм.

— Не звучиш особено гузно.

Дори на тази странна лунна светлина очите и косата на Крис изглеждаха не по-малко черни от миризмата му.

— Нямам друг избор.

— Но как можеш да отпращаш хората?

— Правим, каквото трябва. Не разполагаме с неизчерпаеми запаси. Оставането на всеки един от нас зависи от това какво ще сложи на масата.

— Но това е жестоко.

— Да, така е. Но нямаме много храна и затова се налага да поддържаме баланса между хората, които приемаме, и онова, от което се нуждаем. В момента ни трябват хора за физически труд, за гледане на животни и за основни ремонтни дейности. Имаме нужда от мъже за охрана на периметъра. А напролет ще имаме ниви за оран и за сеитба, така че тогава бихме могли да приемем повече хора — в случай, че продължават да идват насам, разбира се.

— Кой взима решенията? Питър ли?

— Не. Съветът на петимата.

— Нещо като — смръщи вежди тя — градски съвет ли?

Той поклати глава.

— По-скоро като старейшини.

Алекс едва не се разсмя.

— Но нали почти всички там са стари.

— Да, с изключение на нас. Това са хора с дълбоки семейни корени. Може да се каже, че фамилията на Преподобния, Йегърови, е основала Рул от нищото, а и начело на градския съвет винаги е стоял представител на клана. Доколкото знам, Съветът на петимата управлява град Рул от доста време насам.

Нещо звънна в ума й.

— Питър каза, че Преподобния е твой дядо. Но фамилията ти е Прентис.

— Точно така. Но никога не съм го виждал.

— Значи преди не си живял тук?

Изведнъж от него се разнесе повей на враждебност и резервираност, от който лъхаше на тайни и на срам, при което миризмата му придоби още по-черен оттенък.

— Не. Роден съм в Мъртън, на около сто километра югоизточно оттук. Ами ти?

— Аз съм от Евънстън, Илинойс. Живея на няколко пресечки от „Нортуестърн“^[1].

В погледа му проблесна нещо като весело пламъче.

— Наскоро си подадох документите в „Нортуестърн“. Но не беше първият ми избор.

Тогава със сигурност беше по-голям от нея, може би на седемнайсет или по-скоро на осемнайсет.

— А кой беше първият?

— Вече няма значение, не мислиш ли?

„Опа!“ Усети как бариерата се затръшва и реши, че въпросът й е риторичен. Така че просто се загледа в група облаци, плъзнали по лицето на луната. Палето изсумтя и се зарови още по-дълбоко в скута й.

— Извинявай — рече й Крис. — Но не обичам да се обръщам назад. Просто няма смисъл. И бездруго всичко е обречено.

— Откъде знаеш?

— Задигнахме едно старо радио, от онези, които все още работят.

Сърцето й прескочи един удар. Когато откраднаха камиона, Харлан и Брет отнесоха със себе си и радиото на рейнджърите.

— Откъде го взехте?

Той я стрелна с любопитен поглед, навярно доловил нещо в тона на гласа й.

— От една ферма на десетина мили от града.

— О! — Тя се постара да прикрие разочарованието си. — Успяхте ли да хванете много предавания?

— Не чак толкова, а и с течение на времето стават все по-малко. Но достатъчно, за да разберем, че навсякъде е пълна каша. — Замълча за момент. — Ти къде беше, когато се случи?

Разказа му само най-необходимото: за планината, Джак и Ели. Той не се поинтересува защо е била в Уакамау, не попита и за родителите й, а и тя не виждаше причина да му разкрива доброволно цялата тази информация.

— Ами ти? — попита го Алекс.

— На училище. Бях излязъл на двора и помагах на учителката по химия да заложи димка на второкурсниците. И тогава тя се строполи. Отначало реших, че е припаднала, но всъщност беше мъртва.

— А ти какво направи?

— Преди или след като самолетът се разби на футболното игрище?

— След това.

— Едва не пребих до смърт едно дете с тетрадката си. В противен случай щях да се простя с лицето си. В групата ни имаше едно момиче. В първия момент й нямаше нищо — не беше от Променените — но от страх хукна към игрището, където беше пълно с деца. Повечето от тях бяха нормални. Но имаше и Променени и те подгониха всички останали.

— О, боже! — Дори не искаше да си представя какво е било.

— И тогава онези здравеняци от отбора по футбол я забелязаха. Втурнаха се като побеснели на игрището и я разкъсаха на парчета, след което погнаха и малките. — Последва нова пауза. — Понякога, като затворя очи, още ги виждам пред очите си. Още ги чувам. Цялата онази зверска касапница.

— А ти какво направи?

— Нещо, което не очаквах от себе си — отвърна той. — Избягах.

След като известно време пътуваха мълчаливо, по едно време Алекс попита:

— Как се озова в Рул? Заради дядо ти ли?

Той поклати глава.

— Колата ми отказа да запали. До вкъщи имаше четиридесет километра, а Мъртън е голям град. Така че след онова, което видях в училище, реших, че там ще е хиляда пъти по-зле. Много повече починали, убити и превъртели хора. Затова не се върнах.

— Но все пак там е домът ти.

— Живеех само с баща ми. — Сенките около Крис се сгъстиха и Алекс предположи, че момчето предпочита да не си спомня за баща си. — Но сега, когато имаме повече информация — за възрастта на починалите на място — знам, че е щяло да бъде напразно. Той беше на петдесет.

— Но тогава не си го знаел, а и трябва да има изключения. Като нас, например.

— Ние сме потвърждение на правилото. Доколкото знаем, болшинството от нормалните хора наоколо или са много млади, или са прехвърлили шейсет и пет, дори седемдесет.

— Разбирам — отвърна Алекс, чудейки се какво да каже. — Баща ти със сигурност би искал поне ти да се спасиш. Не би искал да умреш.

Ъгълчето на устата му се повдигна отново.

— Не познаваш баща ми.

За втори път останала без думи, Алекс попита:

— А колко са тези като мен и теб?

— В Рул ли? Ами всички общо сме петстотин души. От тях шейсет и трима са Пощадени.

— Шейсет и три деца от общо петстотин души?

— Точно така. Само двайсет и пет от тях са на нашата възраст: дванайсет момчета и тринайсет момичета. — Той я измери с поглед. — Вече четиринайсет.

— Само двайсет и пет ли?

— Ъ-хъм. Питър е най-големият от Пощадените, той е на двайсет и четири. — Крис се поколеба. — Всъщност е много свестен тип, но първо трябва да го опознаеш.

Алекс реши да остане без коментар по този въпрос.

— Но как да сме сигурни, че няма да се променим? Може да е просто въпрос на време, както казва Питър. — Замисли се за Дейдри. — А някое от по-малките деца променило ли се е от Енергийния срив насам?

— Никога не се е стигало до там.

— Какво имаш предвид? — не разбра Алекс.

— Просто не позволяваме да се стигне до там. — На лунната светлина лицето му беше само бегла отсянка. — Защо мислиш, че имаме кучета?

Ранна предупредителна система, осъзна Алекс — подобно на канарчетата в мините, кучетата сигурно усещаха промяната, преди да се е случила. И все пак й се струваше невероятно.

— Взимате решение за съдбата на детето въз основа на преценката на едно куче?

— Досега не е имало грешки.

А това означаваше, че тези хора имаха опит. Боже, дали не заключваха децата, наблюдавайки настъпващата промяна? Нещо като експеримент, просто да бъдат сигурни. Сигурно беше така, иначе не биха имали такова доверие на кучетата.

Заля я вълна на истински потрес, оставяйки я разтърсена и замаяна. „Кучетата посочват децата, а после тези хора… какво всъщност правят после? Изхвърлят децата от града? Убиват ги?“ Сети се за трите деца — момичето със сопата и онези две момчета. Досега не се бе замисляла много за тях. Първо беше прекалено заета да се бори за живота на Том, а после да се разправя с разярена тълпа, така че нямаше причина да се оправдава. Стореното от нея беше самозащита. Не бе имала друг избор.

— Правим, каквото трябва, за да оцелеем — отвърна тихичко Крис. — Когато прекараш повечко време сред нас, сама ще разбереш.

Най-лошото беше, че в известен смисъл вече разбираше.