Илса Бик
Пепел (2)

1.

Четири дни по-късно Алекс бе приседнала на една набраздена, студена като кост скала и дялкаше клечка за зъби от елшова клонка, докато чакаше кафето да заври. Бръснещ вятър, влажен и студен, духаше на пориви от северозапад. Далече отдолу река Мос проблясваше ярко на слънцето, лъскава панделка, която криволичеше през дълбока долина, обрасла с оголени широколистни дървета, сребристосинкави смърчове, тъмнозелени кичести канадски ели и перести бели борове. Въздухът миришеше на мраз — за Алекс обаче той нямаше никакъв мирис. Състояние, станало твърде обичайно за нея, тъй като повече от година не бе долавяла никакви миризми.

Студът я свари неподготвена, но нали никога досега не бе идвала в Уакамау в края на септември. Дивата природа на Уакамау винаги е била лятно приключение за нея и за родителите й, когато най-големите й проблеми бяха папатаците, кръвосмучещите комари и жегата, която би могла да те превърне в локвичка от пот. Сега обаче всяка сутрин под стъпките й хрущеше тънък лед, а тя се хлъзгаше по оголените скали и покритата със скреж трева. Вървенето пеш криеше много опасности, а всяка стъпка — възможност да изкълчиш глезена си. Колкото по̀ на север отиваше и се приближаваше до Горното езеро — на цели два дни път оттук и нищо повече от неясно пурпурно петно на хоризонта — толкова по-голям ставаше рискът от разваляне на времето. Далече на запад, под тъмносивия пласт на облаците, виждаше разпокъсаните синьо-сиви спирали на дъжда, които се носеха на юг. Ала пътят пред нея вещаеше единствено безоблачно небе. Денят обещаваше да бъде ясен и хубав като за снимка и със сигурност би се харесал на родителите й.

Само да можеше да си спомни какви бяха те.

Всичко бе започнало с дим.

По онова време тя беше на петнайсет, вече сираче, което си беше доста гадно, въпреки че бе имала цяла година, за да го превъзмогне. Но когато вонята на дим не изчезна, а огън очевидно нямаше, леля й реши, че Алекс страда от някоя от ония посттравматични щуротии, и я изпрати на психиатър — особа с гестаповско излъчване, която навярно носеше черни обувки на висок тънък ток и биеше съпруга си: „Аха, димът, това е повторение на катастрофата на родителите ти, я?“. Но психиатърката беше достатъчно прозорлива и незабавно изпрати Алекс при неврохирурга доктор Барет, който откри чудовището.

Туморът, естествено, се оказа злокачествен и невъзможен за опериране. Затова я подложиха на химио– и лъчетерапия, при което косата и веждите й опадаха. Предимството: краката и мишниците й вече не се нуждаеха от бръснене. Недостатъкът беше, че лекарствата против повръщане не дадоха резултат — такъв й бил късметът — и тя драйфаше на всеки пет минути почти, което караше булимичките в училище да се изяждат от яд, тъй като се беше превърнала в нещо като експерт в областта. В промеждутъка между отделните терапии тя спираше да повръща и косата й, гъста и кървавочервена, израстваше отново. В слепоочията й гъгнеше хронично главоболие, но както казваше доктор Барет — още никой не е умрял от болка. Вярно, но имаше дни, в които животът не беше чак такова удоволствие. Накрая мирисът на дим изчезна — както и мирисът на всичко останало, тъй като чудовището отказа да умре, а продължи тихомълком да расте и да се храни.

Никой не я предупреди обаче, че когато изгубиш обонянието си напълно, голяма част от спомените ти залиняват. Така например уханието на бор извиква моментално в съзнанието ти представата за празнична украса, коледни светлинки и един блестящ ангел; или пък ароматът на индийско орехче, масло и канела мигом те пренася в една ярко осветена кухня, където майка ти тихичко си тананика, докато оформя тестото за пая в стъкления съд за печене. А когато нямаш обоняние, спомените се изнизват като монети от скъсан джоб, докато миналото не се превърне в пепел, а родителите ти в смътни образи, не по-реални от дупките в швейцарско сирене.

Тишината бе разкъсана от каканижещ звук, нещо средно между косачка за трева и полуавтоматична пушка. В следващия миг забеляза самолета — едновитлов бял апарат, който бръмчеше над долината, отправил се на северозапад. Сведе поглед към часовника си: осем без десет. Мухльото беше точно навреме. След четири дни реши, че е същият самолет, който правеше пробег два пъти на ден, малко преди осем всяка сутрин и двайсетина минути след четири следобед. Определено би могла да настройва часовника си по този тип.

Бръмченето на самолета заглъхна и тишината се спусна отново като стъклен похлупак над гората. От долината далече отдолу долиташе глухото трак-трак-трак на кълвача. В клоните на боровете три врани кряскаха една на друга, а в небето ястреб описваше лениви спирали.

Тя отпи от кафето, долавяйки звука от преглъщането. Вкус и мирис нямаше, просто чаша гореща кафява течност. И тогава с ъгълчето на окото си, леко вдясно, зърна нещо — шаващо, светлокафяво петно. Тя хвърли бърз поглед, като не очакваше да види нищо по-вълнуващо от обикновена катерица или най-много подобна животинка.

Така че появата на кучето успя да я изненада.