Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пепел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ashes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
filthy (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2015 г.)

Издание:

Илса Бик. Пепел

Пепел. Първа книга

Превод: Анна Стоева

Редактор: Виктория Бешлийска

Коректор: Ваня Петкова

Снимка на корицата: Чад Майкъл Уорд

Дизайн на корицата: Торборг Давърн

Печат: „Фолиарт“ ООД

ИК „Егмонт България“, 2012 г.

ISBN: 978-954-27-0740-0

История

  1. — Добавяне

15.

— Алекс?

— Ммм?

— Ще се измъкнем ли от тук?

— Разбира се. — Алекс прегърна момичето още по-силно, но не от привързаност, а по необходимост. Колкото по-малко пространство имаше между тях, толкова по-топло щеше да им бъде. А под тях гнездото им от листа и клонки пукаше като сух целофан. Скалъпеният надве-натри подслон беше удобен, почти приятно топъл заради телесната им температура, която се задържаше от плътния, дебел три стъпки пласт от сухи листа. — Всичко ще се оправи. Още ден или два и ще бъдем при рейнджърите. Те ще знаят какво трябва да се направи.

Тичаха, докато небето не пламна в смразяващ кръвта аленочервен залез, напомнил на Алекс за онази невероятно известна картина, изобразяваща човек, който стои на някакъв мост и крещи[1]. Тичаха, докато това странно сияние не избледня, а после продължиха да тичат още известно време, препъвайки се на светлината на електрическите фенерчета, докато накрая Алекс не долавяше нищо друго освен миризмите на гората и на самите тях. По това време, тъй като луната още не беше изгряла, гората тънеше в мрак и беше твърде опасно да продължат пътя си.

Ели не бе пожелала да сложи нищо в устата си. Алекс не я винеше за това; нейният стомах също се бунтуваше, почти както след химиотерапия, и тя се чувстваше изцедена заради преживяния ужас през този кошмарен ден. Стиснала в ръце безполезния си айпод, Ели наблюдаваше как Алекс подготвя подслон от борови клонки и паднали дървета. По пътя за насам момичето бе повърнало и Алекс трябваше да използва ризата си, за да изтрие по-голямата част от бълвоча по лицето и анорака на Ели. После успя да придума детето да сдъвче влажната вътрешна кора на една тънка клонка от бял бор: „Има вкус на лимонови бонбони. Честна дума, Ели“. Боровете също бяха храна за гладни години; от племето оджибве стривали изсушената дървесна пулпа на брашно — идея, която Алекс обмисли за кратко, но после отхвърли. И бездруго нямаха намерение да се заседяват тук повече, отколкото се налагаше.

Но не ги чакаше нищо добро, ако Алекс не успееше да намери вода, и то скоро. Бяха оставили потока зад гърба си и за нищо на света не биха се върнали обратно, не и с ония деца в гората. Нямаха друг избор освен да се надяват, че пътеката ще пресече коритото на още някой поток, тъй като с това темпо до реката оставаха три дни път. Лоша работа.

— А какво ще ядем? — попита Ели.

— Имаме „Джелоу“ и енергийни десертчета.

— Но аз изядох едното.

— Няма нищо, Ели. Била си гладна, не се тревожи.

— Но аз го откраднах.

Алекс реши да пробва с друг подход:

— Щом стигнем до реката, ще напълним шишетата с вода и ще наловим малко риба.

— Но ти каза, че риболовът щял да ни забави.

— Е, не е задължително. Ако имаме сили, ще вървим по-бързо. Въдицата и стръвта са още у теб, нали?

— Ъхъм — гласът на Ели беше дотолкова лишен от цвят, че звучеше прозрачен като стъкло.

— Значи, сме уредени.

— Ами ако рибата не кълве?

— Разбира се, че ще кълве. — Тогава нещо й хрумна. — Дядо ти те взе от училище, за да дойдете в планината, нали така? И кога трябваше да се върнеш?

— На училище ли? Ъ… във вторник.

Днес беше събота.

— Значи е трябвало да се прибереш най-късно в понеделник. У вас има ли някой?

— Само госпожа Пиърс. Тя живее до нас, прибира пощата и прави нещо с лампите.

— Ето какво тогава. Ако не се върнете до понеделник, госпожа Пиърс ще се разтревожи. Тогава сигурно ще телефонира на рейнджърите при входа на парка или на другите в хижата. Не бих се учудила, ако са научили за вас, докато успеем да се доберем до там.

— А за теб никой ли няма да се безпокои?

— Със сигурност ще се притеснят, но не и веднага. — Хрумна й, че без часовника си лесно би могла да изгуби представа за дните. Още един проблем, за който да се тревожи. Би могла да отбелязва резки на някоя пръчка…

— Ами ако госпожа Пиърс не се разтревожи? Ами ако преди това минат няколко дни?

— Слушай, няма смисъл да се тревожиш, че можело тя да не се разтревожи. Не го мисли. Хайде, опитай се да поспиш.

— Не мога. — Нещо прошумоля, когато Ели се завъртя. — От тези листа получавам сърбеж.

— Опитай.

— Ами ако… ако онова момиче… ако те…?

— Успокой се. Това няма да стане.

— Но откъде знаеш?

— Защото тичахме дълго, а те не се появиха. Освен това вече е тъмно. Ако искаха да ни догонят, досега да са го направили.

Мълчание.

— Но защо правеха онова нещо? Защо им беше да…

— Не знам. — Вероятно мозъкът им бе дал на късо и децата бяха откачили също като елените и птиците. Но птиците се бяха върнали към нормалното си състояние, както и Ели, а яденето на хора беше далеч, много далеч от всякакви норми. Само мисълта за това караше кожата й да настръхне, а зъбите й да затракат. Онези деца убили ли бяха жената? Трябва да е било така. Тя изглеждаше доста възрастна, на около петдесет или шейсет, така че сигурно не е било трудно за тях да се справят с нея. Алекс виждаше цялата сцена в главата си, като един от онези филми по „Анимал Планет“: децата нападат, скачат, нахвърлят се върху жената, след което разкъсват корема й и изтръгват гръкляна й със зъби.

„Боже, все едно са животни!“ Мисълта за това я накара да потръпне. Ами онази ужасна миризма? Вонеше на… не беше сигурна… прегазено животно, само че онова зловоние беше някак старо. Не, това не беше точната дума.

Децата миришеха на… подивяло. Тя бяха подивели. Приличаха на зомбита — само дето бяха живи, а не се връщаха от смъртта. Или пък може би бяха умрели, след което… Не, това е невъзможно. Или напротив? Боже, нямаше никаква представа. Знаеше само, че цялата им електроника се бе изпържила, както всъщност и мозъците им. Мозъците на всички тях бяха дали на късо: на животните, на онези деца, нейният и на Ели. Досега смяташе, че тя е единствената, претърпяла промяна — тъпо предположение, но до този момент не бе разполагала с достатъчно факти. Божичко, изобщо не й бе минало през ума, че Енергийният срив може да е обхванал по-голяма територия: не само планината, но също и долината. Планината се издигаше на колко, на осем километра зад тях? Така че ако Енергийният срив бе засегнал район с форма на окръжност, да речем с радиус от осем километра, което повдигнато на квадрат и умножено по „пи“ прави…

„Боже мой!“ Дъхът й секна. Сто и осемдесет квадратни километра? Районът на Уакамау беше огромен, почти шестстотин и петдесет квадратни километра. Ако се окажеше права, Енергийният срив бе засегнал една пета част от това диво място — предимно суша. Колко хора правеше това? Толкова на север пикът на есенните цветове бе отминал преди цяла седмица, което означаваше, че хилядите туристи вече си бяха отишли.

Какво се бе случило обаче с онези деца? Тяхната промяна беше коренно различна от нейната.

„А може би не.“ Припомни си как Русата конска опашка бе подушила въздуха. „Ами ако тяхното обоняние също се изостря? Ами ако това е само първият стадий?“

Трескавите й мисли се втурнаха обратно към изстрелите от пушка. За първи път й хрумна, че въпросът вероятно беше не по какво, а по кого са стреляли онези типове.

Дали същото щеше да се случи и с нея? Боже, по-скоро би пуснала куршум първо в своята глава. Ами ако не забележеше, преди да е станало прекалено късно? И дори по-лошо, какво щеше да стане, ако не пожелаеше да спре промяната? Ако й беше все едно?

— Алекс? — разнесе се гласът на Ели в мрака. — С нас ще се случи ли същото, което беше сполетяло онези деца?

Като чу мислите си, изречени гласно от Ели, я полазиха тръпки.

— Не — отвърна автоматично Алекс. — Мина твърде много време. Вече трябваше да се е случило.

„Лъжкиня.“ Гласът беше съвсем слаб, едва доловим шепот, който се прокрадна в ума й „Нищо не знаеш със сигурност. Променила си се и още продължаваш да се променяш. Усещаш миризми — усещаш също и емоции. Енергийният срив се случи тази сутрин, а я виж само колко различна си от преди. Виж колко бързо се бяха променили онези деца. Може би тяхната участ просто не те е застигнала още.“

„О, я млъкни!“ Сега не можеше да мисли за това. Нито сега, нито когато и да било. Искаше само да затвори очи и нищо да не сънува; да се събуди в собственото си легло и да установи, че това е било само кошмар и нищо друго.

— Хайде, стига — обади се тя, — заспивай. Утре ни чака дълъг ден.

— Страх ме е да заспя — отвърна Ели. — Ами ако щом се събудя на сутринта, не съм вече аз?

— Всичко ще бъде наред.

— Откъде знаеш? Може да умрем.

— Не, няма. Не и днес. — Поредният автоматичен отговор, в който звучеше черното чувство за хумор — или за реалност — което бе развила през последните две години. — Няма да е и утре.

Мълчание.

— Съжалявам за Мина. Отказа да тръгне с мен. Изобщо не успях да я накарам.

— Направила си каквото е зависело от теб — отвърна Алекс, въпреки че не беше убедена в това. Детето мразеше кучето.

— Как мислиш, дали е добре?

— Не знам, Ели. Но ми се стори доста умно куче.

— Може да подивее.

— Може. Не съм сигурна за колко време подивява едно куче. — „Ако гладува, може би доста бързо.“ Но този път се обади нейният глас, а не онзи шепот.

— Дядо казва, че в Уакамау има много диви кучета. И също, че хората ги оставяли тук, защото били убедени, че им правят голяма услуга, като ги пускат на свобода, а всъщност ги обричат на глад, особено онези, който не подивяват.

— Като се тревожиш за Мина, това няма да ти помогне.

— Аз… — Мълчание. — Иска ми се да имах още един шанс.

— За какво?

— За всичко. Ще ми се да бях по-мила с дядо — прошепна Ели отчаяно. — Ще ми се да бях по-мила с Мина. Ако бях по-добра, може би мама нямаше да си тръгне.

Не беше сигурна какво да й каже.

— Дядо ти каза, че е заминала, когато си била съвсем малка. Едва ли е било заради теб. Та ти си била още бебе.

— Може и така да е. Татко имаше нейни снимки, но не обичаше да ги гледа, защото го натъжаваха. — Ели замълча за момент. — Вече дори не помня как изглеждаше татко. Всичко ми е в мъгла. Но му бях много ядосана.

— Защо?

— Защото замина, въпреки че му казах да не го прави. Отговори ми, че се налагало, защото това му била работата.

Алекс разбираше как се чувства тя.

— Понякога, когато ти е мъчно, е по-лесно да си сърдит.

— А ти сърдиш ли се на твоите родители?

На гърлото на Алекс заседна буца.

— Постоянно — отвърна тя.

Ели заспа скоро след това, ала умората попречи на Алекс да се отпусне. Мислите й бяха неспокойни и тя не можеше да си намери място, беше нервна, краката й шаваха конвулсивно. Усещането й напомни за онзи път, когато Барет й включи едно лекарство, което трябваше да спре драйфането по време на химиотерапия — дали не беше „Реглан“? Не си спомняше. През последните години бе изпробвала достатъчно хапчета, за да помогне на цяла една малка армия от фармацевти да се задържи на пазара. Проблемът с лекарствата беше, че дори тези, които трябваше да неутрализират страничните ефекти, също имаха странични ефекти. Като например сърбежа, който получаваше от „Реглан“-а, едно ужасно усещане, че цялото ти тяло е полазено от мравки. А това я караше да изглежда тромава и противна, което си беше гадно.

Тогава се разнесе далечният вой на койот, прозвучал като проскърцване на ръждясала панта. Може би беше най-добре да остане на пост. Все пак наоколо се навъртаха животни, както и онези две деца канибали с изпържени мозъци. Кой знае какво — или кого — смятаха да похапнат за десерт. Да направи една обиколка на лагера. По-добре това, отколкото да лежи тук на тръни. Когато посегна към глока, който бе свалила заедно с чантичката за кръста, преди да си легне, тя трепна заради рязкото изхрущяване на листата, което обаче не разбуди Ели.

Алекс стисна оръжието. Неговата твърдост й вдъхваше сигурност, също както и ароматът му: на оръжейно масло и лек металически дъх на изгорял барут. Кобурът излъчваше мириса на удобни обувки, примесен с едва доловимия лъх на пот — миризма, която не беше нейна; и тя знаеше това.

„О, татко, кажи ми как да постъпя.“ Гърлото й се стегна. Той дали би разбрал, ако й се наложеше да използва пистолета? Ами майка й? Защото ако промяната не спреше до тук — ако се превърнеше в едно от онези деца — тогава щеше да се наложи да прояви твърдост, да предприеме нещо, преди да е станало прекалено късно. Освен това не можеше да се каже, че никога не бе мислила за самоубийство. Ако ще да я вземат за луда, но самоубийството беше начин да вземе нещата в свои ръце, да се пребори с чудовището — неканен натрапник, който никога не бе възприемала като част от себе си. Да отнеме живота си, преди той да е довел работата си докрай, беше все едно да бръкне с пръст в окото на чудовището, да го лиши от крайната победа. Но сега с чудовището вероятно бяха неразривно свързани, едно цяло, и това променяше всичко.

„Чудовището ще бъда самата аз. Ако използвам пистолета, никога няма да се отърва от него. Така ще убия само себе си.“

Тогава й хрумна друга, още по-ужасна мисъл. Ами ако с нея всичко е наред, но промяната настъпи у Ели? В състояние ли е да застреля едно малко дете?

Боже, всичко беше толкова объркано! Тя се измъкна бързо от убежището и примигна, за да отпъди парещите сълзи. След топлината на заслона от сблъсъка с мразовития горски въздух зъбите й затракаха и няколко мига тя продължи да стои в мрака, разтреперана, със стегнато гърло. Дъхът й хриптеше сподавено и тя притисна ръка към треперещите си устни, за да заглуши едно ридание. „Престани, престани!“ Трябваше да се вземе в ръце. Чакаше я много работа. Работа, която само тя можеше да свърши. Ели беше още дете, затова Алекс беше тази, която трябваше да ги измъкне оттук. Така че време за самосъжаления нямаше…

Тя се сепна.

Времето. Самолетът. Онзи самолет. Ето какво я бе глождило цял ден: едно чувство, което прилича на зъбобол, някакво безпокойство, свързано с времето. Самолетът не беше се върнал, а той винаги се връщаше по едно и също време, всеки ден.

Не бе чула самолета по време на обратния му полет.

Започна да отмята възможностите. Вероятно самолетът се бе развалил и затова не е могъл да излети. Или просто не беше го забелязала. Вниманието й беше погълнато от множество други неща. Може би в долината двигателите на самолета не се чуваха или пък той бе променил летателния си курс. Може би в събота вечер не се връщаше на обичайното летище. Може би се прибираше в неделя.

Ами ако самолетът е бил във въздуха по време на Енергийния срив? Би ли могъл да катастрофира? Опита се да си припомни събитията от тази сутрин час по час. Самолетът бе прелетял над нея в 7:50. Енергийният срив беше в 9:20, има-няма деветдесет минути след това. Къде би могъл да е самолетът по това време? Всичко зависеше от скоростта, нали така? Може би се бе приземил преди Енергийния срив. А може би не. В случай на катастрофа дали щеше да го чуе? Не й се вярваше.

Но ако допуснем, че е трябвало да го чуе, значи самолетът не е катастрофирал, а е летял по обичайния си курс в събота следобед. В такъв случай или вълненията й бяха попречили да го забележи, или самолетът не е могъл да излети, а ако това беше вярно, тогава щеше да се окаже, че онова нещо е много по-голямо от сто и осемдесет квадратни километра.

Имаше два начина да разбере. Да изчака до сутринта, да се ориентира и да се ослушва за самолета. Ако прелетеше над долината или недалеч от нея, тогава щеше да го чуе. В случай че не го чуеше обаче, това не означаваше непременно най-лошото, но би повдигнало много въпроси у нея.

Или пък…

Едно нещо прави впечатление, когато си далеч от хората и градовете: липсата на светлинно замърсяване. Дори в лунна нощ следваше да може да забележи самолети, прелитащи на голяма височина. Първо трябваше да открие пролука сред дърветата. Сега, когато очите й бяха привикнали, тя различаваше добре близката околност: тъмна мозайка от проядени от молци сивеещи кръпки в краката й, наситеночерните очертания на дърветата, извисяващи се над приземието на гората, слабото мъжделеене на луната, която проблясва през пролуките в горския балдахин като помътняла сребърна монета. Луната грееше някак приглушено. Не толкова ярко, колкото бе очаквала. Светлината й сивееше. Странно. През четирите дни, които бе прекарала на път, луната постепенно нарастваше. Последния път, когато я видя, не беше ли тя в крайната си фаза? Всъщност може би залязваше.

Отляво забеляза по-ярък сноп сребристосива светлина, което й подсказа, че там има по-голяма просека сред дърветата, и тя пое нататък, заслонила очите си с ръка, за да се предпази от нискорастящите клони, като на всеки няколко крачки спираше и се ослушваше, потрепвайки всеки път, щом нещо в гората прошумоли или шавне. На два пъти, макар да се почувства глупаво от това, подуши въздуха, регистрирайки миризмата на гниеща мокра шума и влажна дървесина, без дори следа от зловоние на прегазено животно — и изобщо нещо, което да бъде определено като диво или опасно. До тук добре.

Тя застана в центъра на просеката, която беше с размерите на къща, отметна глава назад и вдигна ръка, за да заслони очи от непряката светлина на луната, която се процеждаше през тъмното було на един бор. Сиянието на звездите бе леко приглушено — тази нощ те не грееха с ярък и стъклен блясък, характерен за звездите през есента и зимата, а някак мъгляво, сякаш е лято. Хм, това беше странно. По това време на годината звездите винаги изглеждаха по-ярки, не само заради различния пейзаж, но и защото студеният въздух задържа по-малко влага и Земята се отдалечава от Млечния път. Тогава на небето остават по-малко видими звезди, които се открояват доста по-лесно и изглеждат по-ярки. Тази нощ обаче небето изглеждаше някак мъгляво, а звездите, обикновено ярки, сега светеха с ефирно сребристо сияние.

На какво се дължеше това? В далечината отново се разнесе ръждивият вой на койот, но тя не го чу. Смръщила вежди, Алекс се завъртя бавно в кръг, плъзгайки поглед по нощното небе, звездите и накрая луната.

„Не.“ Изведнъж сърцето й се сви болезнено и тя зяпна от почуда. Беше толкова смаяна, че забрави да диша. „Не може да е истина.“

Да, обаче беше.

Луната беше синя.

Бележки

[1] Става въпрос за картината „Вик“ (1893 г.) на норвежкия художник експресионист Едвард Мунк, която традиционно се възприема като икона на екзистенциалното страдание. — Б.ред.