Илса Бик
Пепел (29)

28.

Измина една седмица, а после и втора, и трета. Те си почиваха, правеха оглед на провизиите си и се хранеха добре — дори и кучето. Прекарваха времето, като четяха книги от завидната колекция на рейнджърите, излизаха на кратки разходки около хижата и хвърляха фризби на Мина, чиято пострадала лапа определено се възстановяваше. Генератора не включваха изобщо, тихото жужене ги изнервяше, а и рейнджърите им бяха оставили ветроупорни фенери и много свещи. След онази първа нощ разказаха на Ели всичко, което бяха научили, и Алекс остана изненадана от спокойствието, с което малкото момиче прие новините. Може би когато нямаш семейство, при което да се върнеш, някак по-лесно приемаш факта, че целият свят е обхванат от пламъци. Или просто Ели бе решила, че сега те са нейното семейство, което не беше далеч от истината.

Спяха пред камината в предната стая, като Ели се свиваше между Алекс и Том, които се редуваха да пазят през нощта. Том не спеше много, защото или не можеше, или не смееше. През повечето нощи Алекс се сепваше, след като часове наред бе седяла на пост, и виждаше Том, все още буден, да седи заедно с кучето до прозореца, облегнал се на възглавниците. От време на време виждаше как тъмният силует на главата му се обръща и той ги поглежда, тогава Алекс долавяше повей на сигурност и непоклатимост и знаеше, че той ще ги пази въпреки всичко. Често го виждаше да се сепва в съня си и тогава се сещаше за историите, които бе чувала, за мъже, завърнали се от война и измъчвани от кошмари. Но така и не го попита. Предпочиташе да си мисли, че просто проявява уважение към правото му на уединение.

Но това беше лъжа. Един път, когато Том и Ели бяха навън, тя отвори черния несесер и втренчи поглед в найлоновите торбички, библията и неразпечатаното писмо. Нямаше никаква представа какво да прави сега с всички тия неща. Предвид последните събития, нищо чудно да се наложи да я мъкне със себе си през остатъка от живота си, което вероятно означаваше, че няма да е за дълго. Би могла да каже на Том за тумора и сигурно щеше да го направи. Имаше му доверие, а и двамата разчитаха един на друг. Предполагаше, че човек, който е бил на война и е обезвреждал бомби, е достатъчно добре запознат с кошмарите и чудовищата. Ала всеки път, щом понечеше да му каже, я пробождаше все същото познато чувство на страх. Веднъж научили за тумора, хората се променяха. Личеше си, че се чувстват неловко, отбягваха погледа й и се отдръпваха далеч от нея с явно облекчение. Нещо по-лошо, тя знаеше точно какво си мислят: „По-добре тя, отколкото аз“.

Страхът наистина я спираше, но имаше и нещо друго. Вярно, че Том се бе озовал на правилното място в правилния момент, но семейството му се намираше в Мериленд. Споменал беше, че трябва да се върне на служба през декември. Тогава защо бе дошъл чак до Мичиган само за да кръстосва планината с командира на отряда си? Нима в Афганистан не го е виждал достатъчно? Нямаше никакъв смисъл. Ако ще се връщаш на бойното поле, няма ли да предпочетеш да прекараш това време със семейството си? Така и не го попита, но от начина, по който я гледаше, хващаше ръката й понякога или докосваше рамото й, от грижите и търпението, с които се отнасяше към Ели, личеше, че той се страхува. Да не ги изгуби? Вероятно. А може би страхът се коренеше много по-дълбоко — в нещо, което вече бе изгубил. Въпреки цялата си сила, способности и кураж Том също криеше тайни.

Но имаше и други моменти: когато погледите им се срещаха и тя долавяше един по-дълбок, разнороден аромат, и тогава сърцето й трепваше. Понякога се унасяше в мисли какво би било усещането, ако той притиснеше устни към нейните. А понякога стигаше още по-далеч и се питаше какво би било, ако наистина даде воля на чувствата си, и дали и Том не си мисли за същото.

Ала тя не предприе нищо. Не каза нищо. Дори не попита. В главата й дебнеше чудовище. Да си мълчи за това, не беше нито честно, нито правилно, но истината би отблъснала всекиго, дори Том.

Така че тя закопча несесера, пъхна го в раницата и реши да не мисли повече за това.

 

 

В края на първата седмица от ноември — шест седмици след Енергийния срив — тримата още не се бяха променили, за разлика от времето. Том изтрополи вътре с наръч дърва за огрев и съобщи новината, в чиято достоверност Алекс се увери още щом се показа навън и погледна на север. Денят беше сив и ветровит, така че тя успя да вдъхне аромата му — онзи мирис на хладен метал — и зърна плътното покривало на купестите тъмносиви облаци.

Този път свръхчовешкото й обоняние се оказа излишно.

— Сняг.

— Ъхъм. Може би ще завали по-скоро, отколкото очакваме — отвърна Том. — Трябва да вземем решение.

— Дали да заминем, или да останем. — През отворената врата на кухнята чуваше как Ели сгъва прането в предната стая и говори на Мина. — Не знам, Том. Защо да не останем? Засега никой не ни е безпокоил, пък и нали в града още не е безопасно.

Всяка вечер двамата с Том притихваха приведени над старото радио на върха на наблюдателната кула, опитвайки се да съберат възможно най-много информация. В повечето случаи се чуваше само статичен шум, но от малкото съобщения, които бяха прихванали, научиха, че и двете крайбрежия на практика бяха мъртви зони, обхванати от пожари или заразени с радиация, или и двете. Навред цареше пълен хаос и, както изглежда, от правителството не бе останало почти нищо, поне тук, в Съединените щати. От известията, които се получаваха, разбраха, че Стан не бе единственият починал на място; много хора, десетки милиони, бяха загинали в първите няколко мига. Но знаеха, че това не е всичко от неясните разкази за канибали, побъркани зомбита и внезапно обезумели деца. Всъщност децата се оказаха много.

— Имаме предостатъчно дърва — рече Алекс. — А също и вода и храна.

— Засега, да. Но напролет ще имаме нужда от още храна.

— Можем да ходим на лов. В избата е пълно с патрони. Освен това имаме достатъчно пушки, а също и един лък.

— Но останалите провизии постепенно ще се изчерпат. Така че или се научаваме сами да си правим свещи, сапун и дрехи, или напускаме хижата и парка и тръгваме да търсим каквото ни трябва. А това може да отнеме страшно много време, след което обаче възниква съвсем немаловажният проблем как ще съберем достатъчно провизии и ще ги докараме тук. Ами ако някой от нас се разболее?

— Нали имаше познания по военна медицина?

— Много добре знаеш, че не е същото като да си лекар. Но дори да бях, пак щях да имам нужда от медикаменти. Затова се налага да заминем. Въпросът е кога. Можем да останем тук до пролетта или да тръгнем веднага, докато все още можем, и преди да се появи някой и да ни вземе всичко, което имаме.

— Но още никой не е дошъл.

— Засега. Хората са отчаяни. Биха могли да се доберат до тук пеша, също като нас, и тогава какво? Ще отбраняваме хижата? Или ще ги поканим вътре?

— Том, тръгнем ли си от тук, не се знае какво може да се случи. В страната няма правителство, няма никой, който да поддържа реда, с изключение може би на военните — но кой знае те какви ги вършат! — Тогава й хрумна нещо друго. — Ами, да, ти също служиш в армията. Къде е най-близката база?

— На юг. В Уисконсин. Тук, в Юпер, се намира базата „Сойер Еър Форс“, но наскоро я затвориха и я превърнаха в неголямо летище и в доста мижав музей. Просто няколко самолета на постоянна експозиция. Повечето от оригиналните сгради са запазени, но в момента там няма разквартирувани войници.

— Тогава може би трябва да тръгнем на юг.

Том поклати глава.

— Сега военните са много по-загрижени за собствената си безопасност, отколкото за нашата. Повярвай ми. Освен това разполагат с много оръжие и с хора, които не се притесняват да го използват.

— Така няма да ме убедиш, че трябва да заминем.

— Слушай, наистина смятам, че е наложително, но мисля, че трябва да се отправим — той се поколеба — на север.

— На север ли? Том, започва да вали сняг. И бездруго там вече е голям студ.

— Точно в това е въпросът. Хората ще се придвижват на юг и на запад, а не на север. Ще тръгнат натам, където е най-топло.

— Том, на север от нас е само Горното езеро.

— Не и ако тръгнем към Минесота.

За миг тя онемя.

— Към Минесота ли? Искаш да отидем в Минесота? Том, до там има стотици километри.

— Според картата на рейнджърите точно осемстотин километра ни делят от границата.

— Границата. С Канада ли имаш предвид? Но това са глупости. Нима искаш да тръгнем на север към Канада в началото на зимата?

— Там ще има по-малко хора. Тоест, повече територия, върху която да се разпрострат онези, които са останали. Ще има риба в езерата и дивеч в горите, стига да не сме в планината. А напролет ще започнем да садим.

— Том, чертаеш големи планове за това какво можем и какво не можем. Но аз не разбирам нищо от фермерство и съм сигурна, че това важи и за теб.

— Нямам предвид да садим декари с пшеница и царевица. А просто да си намерим някое сигурно местенце, където да отглеждаме толкова, колкото ни е нужно. Можем да се справим. Толкова хора го правят. Родителите ми винаги са имали градина. Алекс, ако онова, което чухме, е вярно, едва ли някой вече ще отскача на покупки в кварталната бакалия. Това означава, че трябва да свикнем сами да се грижим за себе си. Не казвам, че ще е лесно. Смятам дори, че ще бъде по-трудно, отколкото можем да си представим. Но не ни чака нищо хубаво, ако отказваме да погледнем истината в очите.

— Да, знам — рече тя с леко раздразнение. — Добре, да приемем, че си прав. Дори идеята ти да беше добра — а аз не смятам така — трябва да помислим също и за Ели. Двамата с теб бихме могли да се справим, но как очакваш едно дете да измине пеша такова разстояние, да спи на открито в снега. От рейнджърите разполагаме само с два чифта зимни обувки и ски за дълги преходи, но нито едните, нито другите стават на Ели. А това означава, че ще трябва или да я носим, или да измислим някаква шейна. Дори в най-добрия случай няма да изкараме така повече от два месеца, и то при положение, че не вали сняг. Освен това ще останем без храна.

— Алекс, ужасно много хора вече са мъртви — рече той тихо. — Умряха преди седмици, още в първите няколко минути.

— Ако приемем, че слуховете са верни.

Той не обърна внимание на възражението й.

— А това ще рече много изоставени къщи и купища провизии, при условие, че някой не ни изпревари.

— И все пак е твърде далече. Помисли само колко време ни беше нужно, за да стигнем до тук. — Но тогава, забелязала промяната на лицето му, попита: — Какво?

— Мисля, че имаме возило.

— Какво? — зяпна от смайване тя.

— Камиона в гаража. Много е стар. Но не е изключено да върви. Просто трябва да… — Вместо да довърши изречението, той сви рамене.

— О, боже — възкликна тя. — Значи, имаме транспорт? Защо не каза веднага?

— По няколко причини. Щом завали сняг и натрупа повече от двайсет-трийсет сантиметра, със сигурност ще заседнем, дори и с вериги, тъй като няма да има никакви снегорини. Другият проблем е горивото. Тук имаме малко, но подземните резервоари работят само с електрическа помпа. Без електричество няма гориво.

— Но по пътя ще срещнем много изоставени камиони и коли. Ще източим от тях, колкото ни трябва. Том, с камион осемстотин километра са нищо работа. Ще стигнем за десет, най-много дванайсет часа. Можем да отидем, където си пожелаем.

— При нормални обстоятелства, да. Но искаш ли да се обзаложим, че пътищата са задръстени от коли? Всички автомобили са спрели да се движат по едно и също време. Ако онова, което чухме по радиото, е вярно, тогава много хора са издъхнали на място, също като Стан. Това ще рече купища тела. А там, където има трупове, ще има и мършояди, и не говоря само за диви кучета. Ще има също и ракуни, опосуми, лисици, вълци, може би и мечки. А цялото това стълпотворение от коли означава, че през половината време ще трябва да разчистваме пътя. Накрая ще се натъкнем на нещо, което не можем да преместим, и тогава ще се наложи да продължим пеша.

— Ами ако избягваме главните пътища?

— Помниш ли „Война на световете“ на Спилбърг? Помниш ли какво се случи, когато минаха с автомобила покрай всички онези хора без коли? Първо едва не ги убиха, а после изгубиха колата и всичко останало. Така стоят нещата в реалния свят, Алекс. И точно това ще се случи, ако вземем камиона. Там, навън, не е останало нищо от онова, което смяташ за цивилизовано. Светът е различен.

Алекс добре разбираше какво има предвид той. Тя също бе гледала този филм.

— Ако не заминем, защото ни е страх, хижата ще се превърне в наш затвор.

След кратко мълчание Том каза:

— Ами ако по пътя срещнем още от онези?

Веднага разбра за какво говореше той.

— Може вече да са умрели. Навън е студено. Сигурно са измръзнали до смърт. — А наум си рече: „Но щом един умопобъркан рейнджър е успял да заложи такъв капан, значи може да са доста по-умни, отколкото изглеждат“. Предполагаше се, че там някъде има още много подивели деца. Но все пак тревожните новини по радиото, подхранвани от слухове, не бяха факти. Въпреки че вярваха на всичко останало. Тогава защо и това да не е вярно?

— Джим — напомни й той — ми се изплъзваше цели два дни. Така че ако има и други превъртели деца и възрастни, не бих пренебрегнал и тях.

— Може би не бива да пренебрегваме и себе си — възрази тя.

— Може би — отвърна той — но онези хора по радиото дадоха да се разбере, че оцелелите се боят от деца, тоест от нас. Това ще рече, че ние сме врагът. Ние сме опасността. Ще бъде жив късмет, ако не ни застрелят още щом ни видят.

Ели не се разочарова толкова, колкото бе очаквала Алекс, дори когато Том я накара да седне и й обясни, че всичко може да се промени, щом се озоват сред хората. За Ели Том беше войник също като баща й. Веднъж вече ги беше спасил, така че щеше да го стори отново.

 

 

През следващите два дни Алекс направи повторен оглед на всички провизии, взе решение какво ще носят и, ако се стигнеше до там — в случай че изгубят камиона или затънат в снега — кой какво ще носи. Том ремонтираше камиона, а Ели вървеше като сянка подире му и му подаваше инструменти. А когато Том завъртя стартера, бяха възнаградени с няколко пристъпа на металическо ръмжене и давене, след което камионът премина към дрезгаво боботене. Том и Ели си дадоха пет, след което момичето извика радостно на Алекс:

— Вече имаме транспорт!

След вечерята, състояща се от пържоли на скара и печени картофи, Том попита:

— Какво знаеш за лова, залагането на капани и всичко останало?

Алекс му подаде чиния, която да подсуши.

— Ами мога да стрелям, гърмяла съм по чинийки и знам как се слагат примки.

Том направи гримаса.

— Много добре, ако обичаш хамбургери. Какво ще кажеш за стрелбата с лък? — А когато Алекс поклати глава, той додаде: — Утре ще излезем с лъка. Знаеш ли как се сменя гума? Или как се борави със скоростния лост?

— Защо ми задаваш всички тези въпроси?

— Защото — отвори шкафа и постави вътре подсушените чинии — ако нещо се случи с мен или по някаква причина се разделим, трябва да можеш да правиш всички тези неща.

Тя го изгледа продължително.

— С теб нищо няма да се случи. — Всъщност имаше много по-голяма вероятност нещо да се случи с нея. Отново се запита кога ще му каже.

— Повярвай ми, аз също предпочитам да не ходим никъде, но искам да дадете най-доброто от себе си.

— С тази логика ще трябва да научиш Ели как се държи пушка. Ако нещо може да се случи с теб, значи, може да се случи и с двама ни. И тогава тя ще остане сама. — Като видя, че той не е въодушевен от идеята, Алекс додаде: — Не е необходимо да носи пушка, но трябва да умее да стреля.

— Добре. Има един „Браунинг Букмарк“. Подходящ е за начало. — Сгъна внимателно кърпата и добави: — Да тръгнем след два дни?

— Звучи разумно — кимна тя.