Илса Бик
Пепел (47)

46.

Кинкейд бе довел за Алекс един кротък петнист кон с хлътнал гръб на име Хъни, ала момичето се възпротиви.

— Никога не съм яздила — заяви тя, без да обръща внимание на стражаря, който слушаше с интерес, облегнат на предната порта. Кучето му, сиво-бежов на цвят питбул, доприпка при нея, за да си изпроси погалване. — Защо да не вървим пеша?

— Защото е по-бързо — отвърна Кинкейд. — Послушай ме, ако те разпределят в някоя от фермите, ще се радваш, че имаш кон.

— Аха — изрече провлечено стражарят, който сърбаше горещо кафе. — Иначе ще трябва да ставаш, преди да си легнала.

— Хайде, Алекс — подкани я Кинкейд. — И остави това куче.

— Добре, добре, идвам — отвърна Алекс, но на лицето й плъзна усмивка. Усетило, че губи вниманието й, кучето се бе изтърколило по гръб и жално размахваше лапи във въздуха. Алекс се наведе, за да почеше питбула по шията, и той изсумтя доволно: — Вината не е моя.

— Изглежда, се сдобихме със своя собствена повелителка на кучетата — каза стражарят и поклати глава. — Луси не харесва никого, но както се казва, око да види, ръка да пипне. Стига, Луси, ела веднага!

С почти човешка въздишка, питбулът се претърколи отново на крака и отправи към Алекс укорителен поглед: „Направи нещо!“. С оклюмала глава кучето се върна бавно при стражаря, седна на задните си лапи и изсумтя троснато.

След няколко несполучливи опита Алекс най-сетне съумя да се покатери на седлото, а известно време след това Кинкейд също бе успял да нагласи стремената и да й обясни за какво служат юздите, как трябва да седи и изобщо какво да прави. Тогава двамата се отправиха към града, изпроводени от окуражителния лай на питбула.

— Добре се справяш. Започна да му хващаш цаката — каза Кинкейд, който бе възседнал строен кон с леопардова окраска от породата апалуза. — След няколко дни ще препускаш с най-добрите.

— Ъхъм — отвърна Алекс, а мислено си рече: „Да, а може да препусна далече оттук.“ За жалост обаче Хъни явно обичаше да се разхожда с бавна крачка. Въпреки това спокойното движение на животното беше приятно. Всяко куче, покрай което минаваха — а те срещнаха немалко по пътя си, ги приветстваше с дружелюбен лай и изопнало докрай повода, размахваше въодушевено опашка.

Кинкейд я погледна и рече:

— Кучетата винаги ли са толкова дружелюбни с теб?

— Не, не винаги.

— Ъ-хъм. — Кинкейд се загледа в един стражар, който се опитваше да накара лабрадора си с цвят на шоколад да седне насила. — Продължавай в същия дух и никога няма да ти липсва приятел.

Къщата на Джес се намираше на запад от центъра на града, вероятно на по-малко от километър разстояние. Докато яздеха, Кинкейд й даде най-обща информация за разположението на Рул. Градът открай време представляваше малко, почти напълно затворено общество и спирка по пътя между затворената днес мина и градовете, от които доставяха провизии за работещите там мъже. След нападението Рул се бе разширил, за да може да защити намиращите се околовръст ценни ресурси, най-вече гори, отдалечени ферми и добитък. Всички главни пътища бяха барикадирани през интервали от километър и половина, започвайки на осем километра от града, и се охраняваха по двайсет и четири часа на денонощие. Допълнителни пешеходни патрули, придружени от кучета, кръстосваха горите. Единственият път в града беше североизточният. Нежеланите посетители биваха ескортирани до югозападните покрайнини, на петдесет километра северно от мината.

— В града ще имаш доста голяма свобода, но ако искаш да отидеш на някое място извън центъра, ще трябва да имаш охрана — обясни Кинкейд. — Що се отнася до Пощадените, понякога страстите се разгарят повече, отколкото трябва. А ние не искаме да ти се случи нещо лошо.

Алекс се чувстваше неловко заради начина, по който Кинкейд и всички останали произнасяха думите „Пощадени“ и „Променени“. А също и „Избрани“ — кои бяха те обаче? Всичко това й се струваше някак прекалено религиозно — особено като се има предвид проповедникът, който управляваше града, и този негов Съвет на петимата. Може би хората тук принадлежаха към някаква секта също като населението на Джоунстаун и Уейко. Да вземем Джес, която все бълваше цитати от Библията. Освен това изглеждаха прекалено организирани, сякаш отдавна разполагаха с действащ устав с правила.

— Затова ли трябва да се срещна с този преподобен и със Съвета? За да решат какво ще правят с мен?

— Нещо такова. Преподобния обича да гледа на ръка, а Съветът управлява града и въз основа на обществените нужди решава кой къде ще отиде и какво ще прави.

— Вие ли ги избрахте?

Кинкейд поклати глава.

— Петте фамилии управляват града още от създаването му. А семейството на Преподобния, Йегърови, е най-влиятелното. То е и най-богатото, както и първата от Петте фамилии, нагърбила се със създаването на Рул преди сто и петдесет години. Собственици на мината, основатели на града и създатели на църквата. Преподобния и брат му поеха ръководството на мината след смъртта на баща им. Преди двайсет години мината почти се изчерпа, но тук има мъже, които цял живот са работили в нея. В такива времена чувството за лоялност и семеен дълг са много ценни качества. Йегърови са се грижели за хората преди и всички смятат, че ще го сторят и сега.

— Значи, всички слушат пастор Йегър?

— Преподобния. Да. Така да се каже, той е последният арбитър.

— А какво става, когато другите членове на Съвета не са съгласни с него?

— Досега не се е случвало.

Нима всеки път получава подкрепата на всички и нещата винаги се свеждат до начина на мислене на един-единствен човек? Това не звучеше никак добре. Не бе възможно винаги да са на едно и също мнение, нали така?

— Ами ако поискам да си тръгна? Ели е там някъде навън, а Том…

— Доколкото разбирам, нямаш никаква представа къде може да са. Прав ли съм?

— Да, но това не означава, че трябва да спра да ги търся.

— Имаш ли някакви умни идеи откъде ще започнеш?

— Не — отвърна тя троснато.

— Тогава, докато не измислиш нещо, по-добре потърси начин да се приобщиш.

— Да, но Рул не е мой дом — отвърна тя. Думите на Лена се мярнаха като призраци в съзнанието й и в този миг у нея започна да се оформя едно много лошо предчувствие за това място. — И вие не сте моето семейство.

— Е, тогава да видим какво можем да направим по този въпрос.

Центърът на града не беше голям. В северозападния му край се издигаше огромна бяла църква, в която се помещаваше жилището на енорийския свещеник. От западната страна се простираше разлатата двуетажна сграда на кметството с високи арковидни прозорци и часовникова кула, изградена от старомоден червеникавокафяв камък. На юг площадът беше обточен от вехто магазинче за евтини дрънкулки, пекарна в съседство до малка бакалия с табела „При Мърфи“, следваше „Закусвалнята на Марта“: ЗАКУСКА 24/7 и накрая нещо средно между християнска книжарница и кафене „Светите земи“. От другата страна на площада точно срещу кафенето имаше разбит бар, който, съдейки по ретро рекламите на бира „Блац“ и „Балантайн“, украсяващи тухлената фасада, не бе отварял от ерата на динозаврите. По тротоара, минаващ пред бакалията, магазинчето за евтинийки и кафенето, патрулираха стражари. По ефирното ухание на сварено кафе, кленов сироп и палачинки се познаваше, че „Закусвалнята на Марта“ е отворена. На масите, наредени по протежение на замъгления преден прозорец, седяха изгърбили рамене мъже в камуфлажно облекло. Щом забелязаха Алекс, кучетата им веднага скочиха на крака.

„Нещата определено се влошават.“ Още няколко кучета опряха носове в шлифованото стъкло на закусвалнята и Алекс установи, че в мига, в който я зърваха, миризмата им ставаше по-плътна и по-наситена. „С Мина не беше чак толкова зле, а оттогава измина само седмица. Най-много десет дни.“

Усетила вперения в нея поглед, тя се обърна и установи, че Кинкейд я изучава. Не го познаваше, но в миризмата му не улавяше нищо обезпокоително. От него се носеше лъх на удобно кожено палто, каквото би носил баща й, примесен с лекия аромат на нещо почти флорално. Може би пудра?

— Знаеш ли защо се държат така? Разбрах, че кучетата не харесват хората, които са на път да… нали знаеш. Но мен…

— Но теб те обичат. — Кинкейд сви леко рамене. — Знам ли? Трябва да помисля.

Вратата на църквата се отвори и от там се изсипа група деца. Всички до едно малки — на не повече от десет-единайсет години — децата тичаха едно през друго, надпреварвайки се кое ще стигне първо до площадката в съседство. Докато наблюдаваше децата и слушаше техните викове и смях, примесени с радостния лай на кучетата, в гърдите й се надигна вълна на скръб и тя беше принудена да отклони поглед.

Със закъснение осъзна, че бе дръпнала юздите, и сега Хъни стоеше мирно с излизаща от ноздрите пара и чакаше търпеливо Алекс да вземе решение. Кинкейд също бе спрял и я наблюдаваше. А когато погледите им се срещнаха, той каза:

— И на мен все още ми действат така.

— Изглеждат толкова нормално.

— Защото наистина е така. Стараем се животът тук да тече възможно най-нормално.

„И още как, пълно е с нормални незначителни подробности, като стрелбата и патрулиращите стражари.“ От сутринта не бе чула други изстрели, но се питаше по кого бяха стреляли и къде. И, разбира се, защо.

— Не искаме да растат неграмотни — обади се Кинкейд. — Училището е общото помежду им. Създава им усещането за рутина. При нас има един тип, който е бил директор на Мъртънското основно училище. Ще се запознаеш с него утре, по време на часовете.

— Ще ходя на училище?

— Разбира се. Това, че идва краят на света, не значи, че трябва да зарежеш образованието.

— Но това не е честно.

— Горе главата. Разполагаме с много добри учители, които се наложи да излязат от пенсия. Като се замислиш, в това има известна ирония. Служим вярно цял живот, после ни свалят хомота и ни пускат на заслужена паша, а накрая пак на нас се пада честта да оправяме цялата тази каша.

„Заслужена паша ли?“ Тя понечи да отвърне, но в същия миг до слуха й достигна бързият тропот на конски копита. Една селска каруца подскачаше по криволичещия горски път. Този път каруцата караше Питър, на капрата до него седеше Джет, а Крис яздеше в тръс подире им на един мускулест червеникавокафяв кон. Вместо със слама каруцата беше натъпкана с хора — всички до един със завързани очи. Още несретници, прибрани заради ползата от тях, помисли си Алекс. Щом надуши миризмата й, Джет излая в знак на поздрав, при което Крис се обърна, забеляза ги и вдигна ръка, преди да продължи нататък. Алекс проследи с поглед каруцата, която накрая спря пред сградата на кметството.

— Какво правят там вътре? — попита тя.

— Тъкмо това предстои да разбереш, млада госпожице — отвърна Кинкейд.