Илса Бик
Пепел (35)

34.

Три дни по-късно Алекс намали крачка, докато очите й не различиха заобления връх на покрита с прясно натрупал сняг камара с дърва за огрев. Порив на вятъра запрати в лицето й сняг и очите й се навлажниха от парещото усещане. Тя примигна, за да прогони сълзите, и обхвана с поглед разкрилия се отпред асфалтиран паркинг с три газови помпи. До едната се виждаше паркирана някаква модификация на „Тойота седан“, изоставена, когато подаването на ток към газовата помпа бе секнало, а седанът бе отказал да запали. Вратата на шофьора зееше отворена, а по някаква необяснима причина и двата предни прозореца, отляво и отдясно. Предната седалка и таблото бяха побелели от насипания вътре сняг. На завоя за газостанцията бе изгаснало друго превозно средство, „Додж Караван“, чиито предни врати стърчаха отворени подобно на гигантски уши. От мястото, където стоеше, Алекс забеляза, че задните врати бяха плъзнати назад по релсите си. Вътре имаше празна детска седалка, а от прага на колата висеше покрития с червена козина крак на плюшена играчка. При тази гледка болка прониза гърдите й и тя за пореден път се замисли за Ели.

— Какво виждаш?

— Никакви трупове. — Тя сведе поглед към Том, който седеше подпрян на камарата цепеници. Тази сутрин й се бе сторил по-зле, с трескав и нездрав вид, и не смяташе, че капчиците влага по лицето му са от снега. Пушката двайсет и втори калибър на Харлан наистина се бе оказала пиклива работа. Куршумът не бе строшил костта, но също така не бе излязъл и все още стоеше заседнал дълбоко в дясното му бедро. Алекс установи с изненада, че ивицата памучна риза, с която бе превързала раната, беше потъмняла. — Пак си започнал да кървиш.

— Да. — Лицето на Том беше изпито и бледо, а очите му — прекалено трескави. Той прокара език по горната си устна. — Може ли да влезем вътре?

— Мисля, че да. — Погледът й прескочи от вана към сградата, изтъркано съчетание между газостанция, супермаркет и магазин за стръв, с нагънат ламаринен покрив, затрупан от снега, и толкова тъмни поляризирани прозорци, че вътре не се виждаше нищо. Предната врата беше плътно затворена, а прозорците изглеждаха невредими, което означаваше, че вътре може да има някой. Снегът по целия паркинг беше непокътнат с изключение на следите от животни, вероятно от елен. Алекс подуши въздуха изпитателно и предпазливо, но не долови нищо друго освен миризмата на моторно масло и бензин.

Плъзна поглед към лявата си китка. Според Мики беше четири без пет.

— Скоро ще се стъмни. Мястото изглежда празно — каза тя. — Ще хвърля един поглед отзад.

— Добре, но все пак дръж глока под ръка. Може да не сме единствените, които имат нужда от място за пренощуване.

Беше прав. Тя мушна ръка под кожуха, извади пистолета от кобура и се изправи. Дори при това незначително движение главата й се замая от слабост и тя опря ръка на камарата цепеници, за да запази равновесие.

— Добре ли си? — попита с тревога Том.

— Нищо ми няма — излъга тя. Ръцете й трепереха, чувстваше се обезводнена и й се повдигаше. Стомахът й беше празен и болезнено хлътнал. Теоретично погледнато, човек можеше да оцелее само на вода в продължение на седмица, седмица и нещо, но докато успееха да намерят някаква храна, Алекс не беше сигурна колко дълго още ще може да кара на една празна теория. Откакто изгубиха Ели, се бяха натъкнали по пътя си на седем къщи, всяка от които плячкосана почти напълно, в това число и труповете. С последната къща бяха извадили късмет, но само защото бяха поели напряко през полето и Том бе забелязал сред дърветата проблясък на стъкло. Стъклото се бе оказало единственият останал здрав прозорец в една и бездруго разнебитена ловна хижа. Вратата бе толкова стара, че дъските се бяха изкривили, оставяйки широки пролуки, а през строшените прозорци вятърът бе насипал сняг в помещението. Мебелировката беше оскъдна — само един окъсан, прояден от мишки диван, и два счупени стола с прави облегалки — но Алекс успя да изрови в една от спалните дрипава раница.

В кухнята се натъкнаха на истинска златна жила: малко канап; парче свещ; стар, очукан алуминиев тиган; буркан „Стерно“^[1]; шише белина (почти изразходена); три празни бутилки за вода; четири консерви сардина; една трета буркан микс от ядки; половин буркан пилешки бульон на кубчета; и четири опаковки телешка пастърма, убягнали някак от вниманието на мишките.

Но това беше преди три дни, а сега бяха останали с една консерва сардина, четири кубчета бульон и три опаковки пастърма. Алекс бе запазила за белината празния буркан от ядките и добавяше по една капчица всеки път, щом трябваше да пречистят водата за пиене. А вчера бе добавила към оскъдните им порции шепа дребни рибки, които улови в един малък поток, използвайки тениската на Том вместо мрежа. Така или иначе Том не се хранеше много, приемаше основно пилешки бульон и вода, в резултат на което лицето му, и бездруго слабо, сега изглеждаше измършавяло. Единствените оръжия, с които разполагаха, бяха ножът в ботуша на Алекс и глокът, но и двамата смятаха, че не бива да хабят патроните за лов на дивеч. Положението им би било доста по-различно, ако можеха да останат на едно място, да се настанят в някое удобно бунгало или палатка, да заложат капани и, разбира се, ако имаха стръв. Ала състоянието на Том се влошаваше, поради което напредваха бавно, далеч по-бавно, отколкото преди време с Ели, тъй като Том куцаше и често се нуждаеше от почивка, докато се придвижваха по памет и по не особено надеждна ориентация на югозапад.

Том се надяваше, че Брет е послушал съвета му да се отправят на запад. В такъв случай пътят им минаваше през Рул. А ако предположенията на Харлан бяха верни, може би вече се намираха в града, където щяха да намерят Ели, веднъж само да стигнат до там.

Може би. Но единствената мисъл, която вълнуваше Алекс в момента, беше да открие помощ за Том.

Помощ, която се надяваше да открие навреме.

Алекс заобиколи предпазливо магазина. Там се натъкна на един ръждясал камион на трупчета и на отворен контейнер за боклук, натъпкан догоре с кашони и оставен до навес от иглолистна дървесина. До контейнера се виждаха три ръждясали тенекиени кутии от боя, а също и четири автомобилни гуми, сбрани накуп като разпилени пулове за игра.

Алекс откри задната врата, чиято незастопорена мрежа стоеше открехната заради проникналия през дупчиците сняг. Мрежата възропта с висок, стържещ звук, който я накара да потръпне. А когато изпробва топката на бравата, тя се завъртя, и момичето избута вратата с крак. Ослуша се напрегнато в очакване да чуе изстрел от пушка, ала нищо не се случи.

Пристъпи в тясно преддверие. На стената имаше окачено талашитено табло с кукички, на което все още висеше едно яке. То беше светлосиньо на цвят с тъмносини еластични маншети и надпис НЕД, избродиран с черен конец над левия преден джоб. На пода имаше чифт ботуши.

Друга врата водеше към тясно помещение. Вляво имаше вмирисана баня; тоалетната, която бе използвана след спирането на тока, беше пълна с гнусна воняща маса. В другия край на помещението се виждаше предната врата, както и едното крило на витрина на „Криспи Крийм“^[2].

И тогава миризмата я блъсна в лицето, по-силна дори от лайняната смрад на тоалетната — миризмата беше задушлива като канализация и толкова отвратителна, че стомахът й се качи в гърлото. Веднага разбра какво е открила.

В магазина цареше пълен хаос: оголени рафтове, празни кашони, спукани кутии от сок, една смачкана поничка, търкулнала се от иначе празната витрина на „Криспи Крийм“. Някой бе изтървал кора с яйца пред замлъкналите хладилни шкафове. Парченцата черупки и разпльоканите жълтъци се бяха смесили с локва от прясно мляко, засъхнала в твърда кора с цвят на сополи. Хладилните шкафове бяха празни. Вдясно от предната врата имаше рафтове с вентилаторни ремъци, туби с масло по четвърт галон, бутилки с антифриз и разтвори за почистване на автомобилни стъкла, които изглеждаха относително непокътнати.

Но това не можеше да се каже за тялото на мъртвия мъж.

Трупът лежеше в локва засъхнала кръв в предната част на магазина. По-голямата част от лицето му липсваше. В това число устните и венците, а зъбите му, някои от които полуизгнили и пожълтели от цигарите, стояха накриво, сякаш колчета на палатка, които бурята всеки миг ще изтръгне. Задната страна на ризата и на дънките му беше сдъвкана на дрипи, а мускулите и кожата на крайниците му — оглозгани до кокал, сякаш беше пържено пиле.

Преди три седмици, преди месец, шест седмици… При други обстоятелства Алекс щеше да повърне. Или да побегне с писъци. А може би и двете. Сега обаче тя започна да изучава пода. Тук бяха идвали няколко животни — вълци, предположи тя, или кучета — както и известен брой хора. Подът представляваше плетеница от ръждиви на цвят следи от обувки. Всички отпечатъци бяха стари, с очертания, които даже не лепнеха, но когато обходи пода с поглед, изведнъж се сепна.

Някой е бил бос.

Прочела беше „Робинзон Крузо“ в четвърти клас. Доколкото си спомняше, Крузо изпада в ужас, когато открива отпечатъка от крака на Петкан, убеден, че самият Дявол е дошъл на острова. Ала най-силно го смайва откритието, че въпреки цялото това време, прекарано в самота, идеята да срещне други хора го плаши до смърт.

Вперила поглед в следите от боси крака, мисълта й бе отлетяла към Робинзон Крузо. Не бяха видели никакви подивели деца, нито дори знак, че са идвали в близост до къщите и фермите. Искрено се надяваше всичките да са мъртви. Надяваше се, че децата канибали, които използваха само половината си мозък, са прекалено тъпи, за да дойдат тук.

Тя избута предната врата с гръб и затътри тялото, като влачеше мъртвия мъж за краката и се надяваше, че те няма да се появяват. Не беше толкова зле, колкото бе очаквала, а може би вече бе претръпнала. Но така или иначе трябваше да го направи, защото нямаше никакво намерение да прекара нощта под един покрив с труп. След относителното убежище, което предлагаше магазинът, студът навън й се стори непоносим. Вятърът се бе усилил, а снегът се забиваше в лицето й като ледени иглички, но въпреки това тя изпита облекчение, че вдишваше въздух, който не миришеше на разлагащия се Нед. Хрумна й да вземе работната риза от задната стаичка, преди да е мръкнало, за да покрие с нея лицето на мъртвия мъж, но после реши, че на тях ще им е от по-голяма полза. Нещо я подтикна да се извини на Нед, но не го направи.

Когато се върна за Том, той трепереше от студ. Като го придържаше и влачеше едновременно, двамата влязоха вътре и Алекс го отпусна да седне на пода, след което претърси целия магазин. Храна нямаше, но намери една неразпечатана бутилка с вода, която се бе търкулнала под витрината на „Криспи Крийм“. Успя да изрови също и пакет батерии АА зад една прекатурена стойка за списания, намираща се близо до входната врата. Който и да бе тършувал наоколо, явно не бе изпитвал притеснения дали ще хване настинка, защото бе оставил цели шепи аспирин, „Тиленол“^[3], лекарства против настинка в онези малки сашета от алуминиево фолио, както и носни кърпички и таблетки за възпалено гърло.

Зад тезгяха чекмеджето за парите на касовия апарат беше отворено и празно. Не намираше нищо чудно в това, че цигарите и тенекиените кутии с тютюн липсваха, но онова, което я смая, беше, че автоматът с пластмасови лотарийни билети също беше празен. Като че ли в близко бъдеще се очакваше „Пауърбол“ да обяви поредния си астрономически джакпот.

Зад тезгяха имаше друго помещение. Вратата беше заключена, ала ключовете все още висяха на пирон до касовия апарат. Мебелировката на това помещение се състоеше от обикновено метално бюро и въртящ се стол на скърцащи колелца. В бюрото намери няколко химикалки, два молива, три кламера, ластичета, а в най-долното чекмедже — бутилка бърбън, пълна до половината.

Тя остави бутилките с антифриз и разтвор за почистване на стъкла, но натъпка всичко останало в раницата. Изгуби известно време в колебание относно флаконите със смазка WD-40, тези с размразител и тубите с масло; накрая реши, че от трите неща само маслото може да им бъде от полза. В случай че срещнеха затруднения в откриването на дърва за огън, беше достатъчно да накиснат един парцал в маслото и да го сложат в найлонова торбичка.

След това отвори едно пакетче „Тиленол“ и накара Том да изпие лекарството заедно с останалата вода. В магазина беше много студено, но въпреки това лицето на Том лъщеше от пот. Косата му беше влажна, но когато постави ръка на челото му, Алекс установи, че кожата му гореше.

— Имаш треска — рече тя.

— Ин-ин-инфекция. — Том трепереше толкова силно, че тя чу тракането на зъбите му. — На-на-надушвам го.

Както го надушваше и тя, дори без помощта на свръхчовешко обоняние. Когато свали превръзката, тя потисна напиращия стон. Раната изглеждаше страшно зле. Куршумът бе влязъл в крака леко наляво, на около шест инча под ханша на Том. Бедрото беше подуто и вдървено, а кожата — зачервена, лъскава и гореща при допир. Очертанията на раната бяха почернели и когато той се размърда, от нея бликна струйка зеленикава гной, примесена с кръв, и потече настрани по крака му. Превръзката беше прогизнала и просмукана от същата тази смесица от кръв и гной.

— М-мисля, че повече н-няма да мога да вървя — каза той.

— Днес обаче вървя.

— Т-твърде б-бавно.

— И какво от това? Няма да те изоставя.

— Ще с-се наложи. — Той отпусна глава назад и притвори очи. Устните му бяха нацепени и разкървавени.

— Ти никога не би изоставил нито мен, нито Ели. Ако се стигне дотам, дори би ни носил на гръб.

— Н-не бъди толкова сигурна в т-това.

— Мога да направя носилка.

Той едва-едва поклати глава в знак на отрицание.

— С-само ще те за-за-забавя. Доникъде н-няма да стигнем т-така. Сама ще б-бъдеш по-бърза.

Така беше, и тя го знаеше. Сама щеше да изминава два пъти по-голямо разстояние за два пъти по-малко време и ако се придържаше в югозападна посока, рано или късно щеше да стигне до Рул. Ако Лари се окажеше прав — и ако можеше да се вярва на Марджъри, Брет и Харлан — хората там със сигурност щяха да се съгласят да помогнат на Том.

От друга страна, можеше да се окаже вярно нещо друго, казано от Лари: „Ще ви застрелят на мига“.

— Засега няма нужда да взимаме решение. Съгласен? — Тя го разтърси лекичко. — Нали разбираш малко от медицина? Няма ли да е по-добре, ами, да разкараме тая гадория оттам, какво ще кажеш?

— Н-няма да навреди — кимна вяло Том.

— Добре, дай ми само пет минутки. Ще хвърля един поглед на колите. Можем да използваме поне постелките. Във всеки случай ще е по-добре, отколкото да лежиш на пода.

Тъй като тойотата беше най-близо до входа, тя претърси първо нея. Колата беше празна и студена като хладилник. Докато нареждаше припряно постелките на предната седалка, дъхът й излизаше на облачета пара и тогава й хрумна една мисъл: „Багажникът.“ Тя се пресегна, напипа бутона вдясно, натисна го и накрая чу как багажникът се отваря с щракване.

Джакпот. В багажника имаше сгъваема лопата и три сигнални ракети. Ако се наложеше, биха могли да използват ракетите, за да запалят огън. Но дали не можеха да използват ударника и след това? Том сигурно щеше да знае.

Лопатата беше предназначена за лагеруване, имаше триъгълна стоманена глава и подвижна дръжка, която се отвиваше, разкривайки петнайсетсантиметрово острие на трион. Тя разпъна дръжката до пълната й дължина и изпробва тежестта на инструмента в ръката си. От състоянието на острието можеше да допусне, че лопатата никога не е била използвана.

Отстъпвайки назад с постелката на багажника, Алекс зърна едно бяло-червено ъгълче, което се подаваше изпод резервната гума. Тя остави постелката настрана и посегна към цветния предмет. Не беше ли това…?

Опита се да потисне лекия приток на адреналин, който бе изпитала, но в мига, в който докосна с треперещи пръсти картонения предмет, разбра, че е познала, и тогава издърпа внимателно кутията „Марлборо“. Интересно място, където да криеш тайните си запаси, но след като бе чувала за хора, които складираха дрога в резервните гуми, може би нямаше нищо чудно, че не искаш жена ти или мъжът ти да разбере, че още не си скъсал със стария навик. Кутията „Марлборо“ проскърцваше в ръцете й и миришеше на студен катран. Цигарите не я интересуваха. Но ако някой бе скътал пакет цигари за черни дни в багажника, тогава щеше да му трябва и огънче.

Боеше се да провери, но все пак го направи. В кутията имаше три цигари…

Най-накрая изпусна въздуха в гърдите си.

И един кибрит. Бялата някога кутийка сега беше сива на цвят. Думите под стилизираната чаша за мартини все още се четяха — ЕДИ МАРТИНИС — а отдолу с доста по-ситни букви бяха изписани адресът и телефонният номер на ресторанта. Подържа кибрита няколко секунди в ръката си с мислите: „Гледай сега. Вътре няма да има никакви клечки. Нито една“.

Но клечки имаше: половин дузина.

— Том! — нададе тя писък. Силно въодушевена, Алекс се дръпна от багажника, привела глава и хванала лопатата в едната си ръка и кибрита в другата, когато вонята на гнила плът си проби път през заседналата в ноздрите й миризма на сух тютюн.

По-късно щеше да си зададе въпроса дали събитията биха се стекли другояче, ако не бе вдишала дълбоко мириса на „Марлборо“. Но това щеше да стане чак по-късно.

Но сега пред нея стоеше не едно, нито дори две деца.

А цели три.