Илса Бик
Пепел (39)

38.

Не, не грешеше. Вълците бяха зад нея. А това, че не се налагаше да се обръща, за да разбере какво има там, я плашеше още повече. Не знаеше колко бяха на брой, но миризмата им беше неописуема — съвсем различна от кучешката. Някаква примитивна част от мозъка й задейства сигнал за тревога във всяка клетка на тялото й, при което устата й пресъхна, а мускулите й се напрегнаха. Сърцето й блъскаше като юмрук в стената на гръдния й кош.

В този миг кучето също ги надуши. Усети как тялото му се вцепенява, а след това палето се сгуши в кожуха й, опитвайки се да стане незабележимо. С лявата ръка придържаше кученцето, а дясната се прокрадна към хълбока й. Пръстите й се сключиха около дръжката на бащиния й глок.

Тогава тя се завъртя — бавно и предпазливо — и застана с лице към тях.

Животните бяха три.

Не знаеше за вълците повече от онова, което бе известно на всеки турист: гледаш да не се натъкваш на тях, въпреки че вълците се ужасяваха също толкова от срещата си с хората, колкото и хората от срещата си с тях. Докато беше в Уакамау, от време на време ги чуваше. Когато всичко беше нормално, тъжният им вой я изпълваше с някакво тайнствено спокойствие. Но това беше тогава, преди да настъпи краят на света.

Едрите тъмносиви на цвят животни, сякаш излезли направо от страниците на „Нешънъл джеографик“, стояха скупчени на малко възвишение на границата с гората, на около сто стъпки разстояние. Водещият мъжкар — позна го по миризмата, която беше силна и остра — бе много висок, с дълги крака, широк гръден кош и златистожълти очи: враждебни очи в един враждебен свят. Не би се учудила, ако онази аленочервена луна бе изгряла.

От това разстояние не би било проблем да улучи една неподвижна цел. Ала вълците бяха много бързи. Никога не би могла да им избяга, а ако я нападнеха, щеше да изпразни целия си пълнител, без да уцели нито един.

Остави глока в кобура. После вдигна дясната си ръка с дланта, обърната навън, с надеждата, че вълците ще видят, че е празна. Да гледаш едно животно право в очите, не е никак добра идея, ала щом златистите очи на водещия мъжкар приковаха нейните, тя се почувства неспособна да отклони поглед.

Вълците я наблюдаваха втренчено. Изведнъж осъзна, че е спряла да диша.

Водещият мъжкар се размърда пръв. Той седна на задните си лапи, след това се отпусна по корем, също като куче, което се готви за дрямка, и започна да диша тежко. Имаше усещането, че вълкът, макар и не непременно спокоен, беше готов да чака, докато не се случи нещо. Сякаш по негласна команда другите две животни също се отпуснаха на земята. Най-дребният се изви настрани и близна водача по муцуната. Миризмата на водача, а и не само неговата, се бе променила: оставаше все така вълча, но предишната острота беше изчезнала. В нея се прокрадна усещането за нещо познато: Мина, излегнала се край огъня и притиснала тяло към нейното. Е, не беше съвсем същото, но в новата миризма имаше нещо успокояващо, почти… приятелско! Стомахът й, допреди миг свит на топка, сега се отпусна лекичко. Е, дори да не бяха чак приятелски настроени, поне не изглеждаха враждебни.

— Тръгвам си — рече тя. Това ли трябваше да каже? Не можа да измисли нищо друго. Какво се казва на един вълк? Тя отстъпи крачка назад и зачака. Водачът остана неподвижен като сфинкс. Алекс пристъпи още веднъж плавно назад, но тогава усети, че токът на ботуша й опира в крака на мъртвата жена, и разбра, че се налага да се обърне.

Не искаше да го прави. Но нямаше друг избор. Фините косъмчета по ръцете и по врата й настръхнаха от ужас. По цялото й тяло полазиха нервни тикове, сякаш всеки миг кожата й щеше да се свлече от тялото й и да отпраши с писъци надолу по пътя.

С блъскащо в гърдите си сърце, тя се завъртя на пети и започна да се отдалечава, нито твърде бързо, нито твърде бавно. Всеки опънат нерв в тялото й я караше да побегне като подплашен заек, но се опасяваше, че тогава вълците ще хукнат по петите й и от техен приятел щеше да се превърне във вечеря.

След трийсет стъпки бе още жива. Миризмата на вълците остана непроменена; никой от тях не се втурна подире й и тя реши да хвърли един поглед. Изви глава й се озърна през рамо.

Вълците стояха изправени и я наблюдаваха през излизащата от устите им пара. Миг по-късно най-дребният се обърна и се шмугна в гората. Веднага след това го последва и другият и на възвишението остана само водачът.

По непонятни дори за самата нея причини тя спря и се обърна с лице към него. Намираше се прекалено далече, за да различи изражението му, но въпреки това усети погледа му. Между тях не премина никакво безмълвно послание или интуитивно разбирателство; нито пък установиха телепатична, паранормална връзка. Но когато водачът се изправи на задните си крака, досущ като игрива овчарка, преди после да се обърне и да се изгуби в гората… когато това се случи, Алекс осъзна, че вероятно бе настъпила и друга промяна.

В нея.