Илса Бик
Пепел (21)

20.

Вода се стичаше по хълбоците на помияра. Кръв бликаше от нараненото му рамо, което бе ударил в някой камък или случаен клон. Но животното беше там, живо, с устремени към лицето й остри зъби, бели и смъртоносни.

Алекс се притисна с писък към скалата и вдигна единствената си здрава ръка — дясната — за да предпази лицето си. И тъкмо този инстинкт, първичен и елементарен, спаси живота й. Неспособна да се изправи на крака, тя запълзя по гръб и усетила, че кучето се навежда над нея, зачака с неестествено разтеглен във времето ужас животното да забие зъби в костта й и да я строши… А може би щеше да я захапе за гърлото или да я притисне на дъното, докато не се удави. Но когато ръката й не се счупи, тя осъзна, че кучето бе пропуснало и сега устата му бе затъкната с подгизналия от вода ръкав на суичъра. За миг натискът върху ръката й намаля, то беше пуснало ръкава и се опитваше да заеме позиция за нова атака…

В полезрението й се мярна Мина. Помиярът веднага забрави за Алекс и мигом се завъртя на другата страна, необичайно подвижен за куче с неговите размери. Кучетата се нахвърлиха едно върху друго — зъби срещаха зъби в едно ръмжащо кълбо от козина и мускули.

„Хайде, ставай, ставай, ставай!“ Алекс се изтръгна от вцепенението си и пое лазешком по хлъзгавата скала, опитвайки се да се изправи на крака. Първо се опря на коляно, а после се изтласка на крака, но едва не падна отново. Устата й беше пълна с кръв, главата й пулсираше от болка, не усещаше лявата си ръка. Разпенената вода се блъскаше в краката й, опитвайки се да я завлече обратно.

В този миг Ели нададе пронизителен, смразяващ писък. Обзета от ужас и все още зашеметена от падането, Алекс забеляза, че овчарката бе стигнала до V-образното разклонение на дънера. Тогава видя как животното прави предпазлива крачка напред, а после още една. На третата крачка обаче то се подхлъзна и размаха яростно опашка, опитвайки се да запази равновесие.

„Падни! — помисли си Алекс ожесточено. — Падни!“ Ала животното не падна. В следващия миг вече стоеше изправено, а Алекс си даде сметка, че никога няма да успее да стигне до Ели навреме.

Хвърли поглед назад към кучетата в мига, в който те се откъснаха едно от друго. Мина дишаше учестено, гръдният й кош се издуваше и свиваше като мях на гайда. Кръв се стичаше от рана на шията й, а когато Мина заотстъпва назад, Алекс забеляза, че кучето накуцва, като гледаше да не натоварва левия си хълбок. Помиярът също беше в кръв, но по-едър и мускулест, и Алекс си помисли, че Мина щеше да изгуби битката с него.

В този момент Ели изпищя отново и за един кратък, но фатален миг Мина отклони вниманието си. Кучето завъртя глава, за да подири с поглед своята стопанка…

Помиярът не пропусна този шанс.

Той наведе глава и се хвърли в атака, забивайки рамо в гръдния кош на по-дребното куче, което се преметна презглава. Като извиваше тяло в напразни опити да се превърти във въздуха, Мина се пльосна с мощен плясък във водата право по гръб. Ала преди още да успее да се изправи, помиярът бе вече до нея, оголил извити като ятагани остри зъби. В последния миг Мина успя да се изправи, но помиярът бе преценил правилно дъгата на своята атака. И челюстите му се сключиха около предния крак на Мина. Чу се силно и остро хрущене и тогава животното нададе пронизителен, неестествено човешки писък, след което останало на три крака, се опита да запази равновесие.

— Не! — изкрещя Алекс. Парализата я напусна, тя грабна един камък с големината на юмрук и го метна.

Камъкът уцели кучето в ребрата. Помиярът изскимтя леко — повече от изненада, отколкото от болка — и се завъртя, за да застане лице в лице с новия си нападател.

„О, боже!“ Алекс усети как вътрешностите й омекват. Посегна за нов камък, като не смееше да откъсне очи от помияра. „Ако ме нападне, ако не улуча…“

В следващия миг неочаквана, натрапчива воня изпълни ноздрите й. Дъхът й пресекна. Тогава помиярът от другата страна на потока се закова сепнато на място, повдигна подобната си на чук глава и я завъртя нагоре по течението. Значи той също го беше надушил. Алекс забеляза, че ушите на кучето се присвиха плътно към черепа, а опашката му хлътна между задните крака. Помиярът отстъпи крачка назад, а после и още една, след което прецапа през плитчините и се запрепъва нагоре по десния бряг на реката.

Алекс не можеше да помръдне. Пазейки равновесие на три крака, Мина стоеше нащрек с настръхнала козина по гърба, но в следващия миг кучето обърна глава наляво и заръмжа с оголени зъби.

„Познавам тази миризма — помисли си Алекс, при което гърдите й се изпълниха с ужас. — Божичко, наистина я познавам!“

Тази воня й напомняше за лятото, горещо и знойно. Това беше смрад на отровен асфалт и на прегазено животно, подпухнало от разложение. Зловонието беше плътно като мъгла — смърдеше на гниеща плът и размазани на каша черва — и беше толкова силно, че се събра на топка в устата й и полепна по езика.

Плъзна поглед наляво.

И тогава видя мъжа.