Илса Бик
Пепел (55)

54.

— Добре ли си? — попита Сара и спря, тъй като Призрак душеше около едно дърво. — Вечерта беше много мълчалива.

— Просто съм изморена. — Алекс преви рамене, когато вятърът заграби шепа замръзнал сняг и я запрати в блестяща вихрушка в светлината на фенера им. На няколко крачки пред тях зърна широкия силует на стражаря и участъка заснежена земя, който отразяваше студената бяла светлина на фенера му.

— Съжалявам за това, което се случи — каза Сара.

— Какво се е случило?

— В кметството. — Целият град говори за това как си разпознала онзи мъж, Харлан. Питър ми разказа, че Харлан изоставил онова момиченце съвсем само.

— Да, Ели — отвърна Алекс, чувствайки се леко засрамена, тъй като в момента не мислеше за Ели, а за Кинкейд. За един провинциален лекар, както сам се нарече, беше достатъчно умен, за да се досети за чудовището. Можеше да го излъже — все пак нямаше начин Кинкейд да надникне в мозъка й. Но когато му каза, изпита известно облекчение.

После Кинкейд бе отбелязал някои интересни неща за чудовището: „Не знаеш дали туморът е изчезнал, умъртвен или латентен. Може Енергийният срив да го е изпържил. А може електромагнитните импулси да са го преорганизирали и по този начин от деструктивен да е станал функционален, като още един дял на мозъка“.

А може би и двете. Помнеше колко зле се чувстваше след атаките, сякаш след химиотерапия. Тогава бе предположила, че Енергийният срив е виновен за това, но нали мозъкът й беше натъпкан с КАМЪЧЕТА, с едно ново и експериментално лекарство. Барет не бе успял да накара КАМЪЧЕТАТА да изхвърлят своя смъртоносен товар; светлинната проба не бе дала резултат. Но светлината беше само видимата част на електромагнитната радиация — друг вид електромагнитен импулс. Може би Енергийният срив с помощта на всички онези електромагнитни импулси се бе оказал достатъчно мощен, за да задейства КАМЪЧЕТАТА. В резултат на това чудовището беше умряло, или бе претърпяло някаква промяна, също като нея.

Не можеше да сподели никое от тези неща със Сара.

— Всичко е наред. Тоест, не съвсем. Разбирам защо Крис не се съгласи да тръгне да търси Ели, но… — Тя изпусна една въздишка и вятърът я отнесе. — От това не се чувствам по-добре.

Сара запази мълчание, докато чакаха Призрак да приключи.

— Мисля, че правят, каквото могат — рече накрая тя, — за да ни осигурят дом и всичко останало.

— Но това не ни прави нито щастливи, нито свободни.

— Не забравяй, че онези хора се опитаха да те убият — изтъкна Сара. — И съм сигурна, че стига да можеха, някои от тях биха избили всички ни.

Лари: „Вие сте застрашен от изчезване вид“.

— Но кой ще остане тогава? Лена беше права. Те имат нужда от нас. Нима не си ги виждала? Те са толкова стари. А с течение на времето съвсем ще грохнат. И тогава ще имат нужда от грижите ни.

— Е, не съм убедена, че това е единствената…

В този миг отекна далечна стрелба от оръжие. Изстрелите звучаха начесто, почти се застъпваха. „Пушки!“ — помисли си Алекс. Призрак се стресна и се опита да се шмугне между краката на Алекс, ала единственият резултат беше, че оплете повода около прасците й. Откъм края на пресечката стражарят се завтече към тях.

— Готови ли сте, момичета? — попита той. Кучето му, дългокосмест помияр, се приближи към тях и търпеливо се спря на едно място, при което палето увисна на врата му и взе да се гърчи, все едно казваше: „Толкова се радвам да те видя“.

— По кого стрелят? — попита Алекс.

Стражарят сви рамене и едновременно с това поклати глава.

— Може би по Променените, въпреки че напоследък не ни притесняват толкова. Десет към един, в полза на нападателите. Има нощи, в които се опитват да нахлуят през гората. Тъпа идея, мен ако питате.

— Защо? — поинтересува се Алекс.

— Защото освен това нападат през нощта — обясни Сара.

— Двоен риск, двойно удоволствие — рече той, пристъпвайки с танцова крачка. — Завардили сме целия периметър, затова трябва да минат през Зоната, да се промъкнат покрай Променените и да проникнат, без да ги хванем. Могат да го направят единствено денем, да се скрият в Зоната и да чакат. Ако не успеем да ги спипаме през нощта, тогава ги хващаме на разсъмване.

Е, това обясняваше изстрелите, които Алекс бе чула през онази сутрин. Идеята за стражарите, които претърсват горите и стрелят по безпризорните, я изпълни с безпокойство. Сигурна беше, че това не притесняваше Питър. Ами Крис? Дали сега не беше сред тях?

„И какво, ако е там? — Изведнъж я обзе нетърпение. — На кого му пука какво мисли Крис или къде се намира?“

Въпреки това мисълта за него се загнезди в съзнанието й, но онова, което я ядоса още повече, беше чувството, което изпита, щом си представи, как Крис се излага на риск някъде там в мрака.

Тревога.

Когато се върнаха в къщата, Джес шиеше безучастно на светлината на свещта. Алекс реши, че вероятно бе свикнала с нощните престрелки в О. К. Корал^[1]. Двете със Сара пожелаха лека нощ на Джес и на стражаря, който доволно се топлеше край печката на дърва.

— Кучето остава долу — обади се Джес, когато Призрак понечи да последва Алекс. Жената даде на Алекс и на Сара червени пластмасови шишета с гореща вода и една запалена свещ, след което се наведе и взе кученцето. — Ти си един малък нахалник — смъмри го тя, но в следващия миг се засмя, когато езикът на палето се стрелна към брадичката й. — На него ще му бъде добре тук долу. Но, вие момичета, можете да спите заедно, ако искате да ви е по-топло.

— Ъ — заекна Алекс и хвърли поглед към Сара, която сви рамене.

— Аз нямам нищо против — каза Сара.

— Добре тогава. Вървете в стаята на Алекс. Тя е точно над кухнята — заръча им Джес.

Преминаването през скованото от режещ студ стълбище беше истинско усилие на волята. Беше толкова студено, че дъхът им се кълбеше на облачета на светлината на единствената свещ, която Джес им бе дала. Вратата на спалнята на Тори беше затворена. А пред вратата на Лена все още стоеше покрита с кърпа табла с храна. След като се бе върнала от работа в пералнята — Алекс изобщо не завиждаше на Лена за това — момичето се бе качило право в стаята си, отказвайки да остане долу.

Сара се наведе и надзърна под кърпата.

— Дори не го е докоснала — прошепна тя.

— Но това няма да й попречи да ти отхапе главата. Хайде, ще яде, когато е гладна — изсъска Алекс, която си мечтаеше да се пъхне под завивките. Дори с шишетата с гореща вода под краката пак беше невъзможно да се спи без чорапи и дълъг клин.

Сара се забави още миг, след което последва Алекс. Те се измиха — мозъкът на Алекс замръзна от ледената вода, с която изплакна зъбите си — преоблякоха се набързо и щом се мушнаха под юргана с двоен пълнеж, Сара прошепна:

— Всъщност тя не е толкова лоша.

— Какво? — Присъствието на Сара в леглото я бе накарало да си спомни за Ели, затова Алекс се замисли за миг, преди да отвърне: — Кой, Лена ли? Само ако нямаш нищо против това, че се намира в постоянен предменструален синдром.

— Животът й е бил много тежък. Но не обича да говори за това.

— Наистина ли е избягала от тук?

— Да, около три седмици, след като пристигна. Искаше да се върне обратно на север. Мисля, че все още има роднини недалеч от Орен.

„Където живеят амишите…“ — помисли си Алекс, като си спомни табелата, която бе видяла преди няколко месеца пред „Куик Март“.

— Уау. И на колко години са?

— Достатъчно стари, за да не са мъртви, и достатъчно малки, за да не са Променени. Майка й със сигурност е мъртва. Мисля, че баща й е умрял преди няколко години. Спомена, че живеела при баба си и дядо си, заедно с майка си и братята. Останалите може още да са живи.

— Щом като има семейство, как се е озовала тук?

— Не съм я питала, но не мисля, че у дома й е харесвало. Освен това, когато избяга, успя да измине само километър и половина навътре в Зоната…

— Зоната ли? — Стражарят също бе споменал това име.

— Да, нещо като буферна зона между Рул и останалия свят. Кучетата я хванаха. Това е една от причините да ги мрази толкова.

— Километър и половина не е малко. Това означава също, че се е изплъзнала от ескорта.

— Доста се беше сприятелила със стражарите. Мисля, че беше подкупила единия от тях с… нали знаеш…

— Не, не зн… — И тогава се сети. — Но това е отвратително.

— Някои от тези типове наистина са отвратителни — отбеляза сухо Сара. — Само изглеждат като старци. Затова Джес винаги трябва да е наоколо, когато някой от тях идва в къщата. Но когато се появи момче на нашата възраст, тя ни оставя насаме, за да можем да си побъбрим и тям подобни. Искат от нас да се опознаем.

— Какво стана със стражаря, когото Лена… нали знаеш…

— Отлъчиха го също като онзи тип, когото ти разобличи.

— И след това тези хора се въздържат възпитано от идеята да се промъкнат обратно?

— Спира ги това, че не искат да бъдат застреляни.

— Шегуваш се.

— Напротив. Преподобния Йегър е категоричен по този въпрос. Обяви ли те веднъж за отлъчен, завинаги оставаш такъв. В гората има много стражари.

— И патрулират насам-натам? — Не беше сигурна дали би искала да остане навън след мръкване, пък дори и с пушка.

Сара поклати глава.

— Не, имат наблюдателници на дърветата. Трябва да знаеш къде да гледаш. Но въпреки това постоянно се местят, така че никой не може да отгатне къде ще бъдат.

— Знаеш доста за тези неща.

— Ами, да. Питър и аз… ние си говорим. — От начина, по който Сара изрече тези думи, Алекс заключи, че двамата правеха нещо повече от това, а в такъв случай Тори щеше да остане доста разочарована.

— А какво трябва да направиш, за да получиш разрешение да напуснеш града? — попита Алекс.

— Но защо някой ще иска подобно нещо?

— Ами — запъна се объркано Алекс — ако искаш да потърсиш семейството си? Тоест, ако аз исках да го направя.

— О, никога няма да ни разрешат. Щом са ни хванали, ще ни задържат.

Рул, помисли си Алекс, беше като реклама на инсектицид: хлебарките влизат вътре, но никога повече не излизат.

— И нямаш нищо против?

— Разбира се — отвърна Сара. — Нямаме много други възможности.

Това я накара да си спомни нещо, което Лена бе казала и което й се бе сторило безсмислено.

— Това ли значи да си Избран? Същото като Пощаден?

— Не. Ставаш Избран, когато някой те вземе.

— Някой да те вземе?

— Да. — Пауза. — Някой мъж.

— Мъж ли?

— Да. Когато един мъж реши, че иска да… нали знаеш…

— Какво? — възкликна Алекс по-високо, отколкото бе възнамерявала. — Дават ни на някой мъж? Да живеем с него?

— Но това не включва възрастните — изтъкна съобразително Сара. — Дават ни на мъже на нашата възраст. Някой от тях си избира една от нас и ако Съветът даде съгласието си, тогава отиваш да живееш при него. Получаваме своя собствена къща, което е много по-добре от тук. Всъщност идеята е да живеем заедно и да се опознаем. — Последва пауза. — Прилича на онази традиция при амишите. Само че ние трябва да живеем заедно, а не просто да спим в едно легло.

Нито едно от двете не звучеше добре.

— Ама ти сериозно ли? Май говориш сериозно. А ние трябва ли… ако някой ни избере, очакват ли от нас да спим с него?

— Стига да искаме. Това е нещо нормално. Разбира се, не от самото начало… — запъна се Сара. — Никой не ни кара насила. Но, да. Нали все пак тъкмо това правят хората, които живеят заедно.

„Не, това правят хората, които се обичат. И дори да те заключат в дома на някой мъж, пак не могат да те накарат да изпиташ това чувство.“

— И вече са го правили с някои момичета? Не са минали повече от няколко месеца.

Усети, че Сара кимна.

— Мисля, че го правят отдавна. И доколкото знам, все още никой не е пожелал да се върне. Съветът твърди, че имаме право на това, но досега няма такива случаи. И все пак замисли се само. Получаваш собствена къща. Сам си определяш правилата, или поне в известна степен. Не че можеш да ходиш, където си поискаш, но и бездруго извън Рул не е безопасно, така че кого го е грижа?

Боже, каквото ще да приказваше Кинкейд, но това наистина беше секта.

— И досега никое момиче не е отказало?

— Всъщност Лена се притесняваше, че един конкретен човек може да я попита. — Сара въздъхна. — Добре де, става дума за Питър.

— Мислех, че Тори харесва Питър.

— Тори ли? — изсумтя Сара. — Питър не проявява никакъв интерес. Но Грег е направо луд по нея. Но е малко странно, не мислиш ли? Все едно седмокласник да покани на среща някоя колежанка.

— А какво стана между Лена и Питър?

— Започна често да се навърта наоколо и да я кани да ходят на разни места…

— Нещо като среща ли?

— Доколкото това е възможно в Рул. Мисля, че точно тогава се осведоми кой стражар къде работи. Когато я върнаха обратно, Питър беше толкова бесен, че поиска да я отлъчат, но за да получи някой от нас такова наказание, трябва едва ли не да е убил човек, но дори и тогава не вярвам Преподобния да го допусне. Просто сме много ценни.

— Ами ако откажем?

— Лично аз не бих отказала на Питър — отвърна Сара. — А ти не би отказала на Крис, ако имаш поне малко ум в главата си.