Илса Бик
Пепел (40)

39.

Преди да е изтекъл следобедът, когато научи от една табела, че се намира на трийсет километра от Рул, Алекс бе забелязала три неща.

Колкото повече наближаваше селото, толкова по-малко мъртви тела виждаше.

Все още не бе срещнала никой, който да не е мъртъв.

И надушваше пушек.

Пушекът, който й се стори много странен и някак познат, накара сърцето й да забие по-силно. И преди бе усещала този вид пушек, но тогава той не беше истински, а първият знак за чудовището в главата й.

„Божичко, не, не сега. Не ме оставяй да умра тук. Моля те, дай ми още малко време. Нека само да стигна до Рул, да повикам помощ за Том и тогава, ако трябва, да умра…“

Кученцето кихна, потри носа си с лапа и после кихна отново.

Изпита такова облекчение, все едно се е хвърлила в басейн в някой много горещ ден. Щом палето също надушваше пушека, това не бе халюцинация. Не бе симптом на болестта. А истински пушек.

Тя пое дълбоко въздух, опитвайки се да определи отделните съставки: дървени въглища и някакъв химикал като разтвора, с който баща й пръскаше брикетите за барбекюто, и още нещо — едва ли не сладко и сочно, като свинското печено, което майка й приготвяше в неделя. Но в миризмата имаше и нещо задушливо, нещо непривично, и устата й не се пълнеше със слюнка.

Тя заслони очите си от слънчевата светлина и примижа към небето. Отначало не забеляза нищо — само изгарящата ретините белота на слънцето, но тогава зърна едва различима спирала, тъничка къдрица от много тъмен пушек. Знаеше, че не е от листа, които изпускаха бял или сив дим, не беше и от дърва? Да не би да горяха химикали?

Алекс плъзна поглед по снега и зърна познатите вече отпечатъци от ботуши, обувки, джапанки и боси крака и тогава вниманието й бе привлечено от дълбоки прави бразди и следи от конски копита: фургони.

Интересно. На север, край Орен, имаше район, населен с амиши. И въпреки че не беше близо до Рул, изглежда амишите също бяха решили да се придвижат на юг. Или…

Разбира се. С фургоните събираха телата. Хората в Рул сигурно бяха решили да очертаят нещо като периметър на своя район. В това имаше логика. Никой не искаше камари с разлагащи се трупове в околностите на града си.

Но защо нямаше хора по пътя? Къде бяха всички? Може би се криеха? Чакаха да се мръкне с надеждата, че тогава няма да срещнат някое от онези деца канибали? Не, в това нямаше смисъл. Всичките й сблъсъци с ония деца бяха или рано сутрин, или на здрачаване. Като се замислеше, не бе виждала никое от тях през най-светлата част на деня. И тогава се сети за нещо, което бе казал Лари: „В известен смисъл си остава една типична тийнейджърка. Буди се точно тогава, когато аз ще си лягам“.

Хм, това беше интересно. Преди чудовището, когато родителите й бяха още живи, с нея също беше така. Да стои будна по време на сутрешните часове, беше истинско изпитание за волята. Всички на нейната възраст страдаха от хронична липса на сън и се наливаха с „Ред Бул“, с „Маунтин Дю“ и с кафе, за да не заспят.

Чудовището бе сложило край на всичко това. Въображаемият дим не беше първият симптом за тумора, а вторият. Първият симптом беше промяната в навиците за сън: чести пробуждания през нощта, странни и накъсани сънища, чувство на тревожност, сякаш бе изпила две чаши кафе. Чудовището в главата й я бе направило много по-различна от приятелите й. А може би и от други деца на нейната възраст. Но преди да открадне обонянието й и да изяде спомените й, то й бе отнело съня. И, разбира се, случилото се с родителите й и онзи повтарящ се кошмар — травма, която изживяваше отново и отново и която съсипваше съня й.

Том също не спеше много. А когато успяваше да заспи, само след няколко часа отваряше очи и оставаше буден до сутринта. От часовете по биология знаеше, че повечето хората изпадат в сън с бързи движения на очите — фаза на сънищата — няколко часа, след като заспят, и че нормалните хора преминават през три или четири такива цикъла всяка нощ. Том никога не спеше непробудно с изключение на нощта, преди която се опита да й каже какво го измъчва толкова много — вероятно поради безсилие. Може би Афганистан го бе променил, оказвайки въздействие върху мозъка му. Алекс се замисли отново за посттравматичния стрес и за кошмарите, които бушуваха в живи краски на черния екран на неговото съзнание — ужаси от миналото, които постоянно го преследваха.

Ужаси и кошмари — може би тъкмо това го бе спасило.

Може би обърканите хормони не бяха единствената причина, която засега й пречеше да се промени. Може би неспокойният сън и кошмарите също бяха от значение. Или по-скоро целият й объркан мозък.

Може би чудовището бе спасило живота й.