Илса Бик
Пепел (56)

55.

Скоро след това Сара заспа. Алекс втренчи поглед в сенките на тавана и остави мислите си да препускат като влак беглец.

Беше такава глупачка. Как не бе забелязала нищо? Ето защо все й повтаряха, че тя — както и всяко друго момиче — е толкова ценна: защото момичето може да бъде чифтосано с момче. Божичко, както вървяха нещата, биха могли да чифтосат една девойка с повече от един мъж.

Защото бяха ценни. Защото можеха да раждат бебета.

Това наистина беше краят на света — такъв, какъвто го познаваше.

Рул не беше убежище.

А затвор.

Но Сара грешеше. Алекс имаше не една, не две, а цели три възможности.

Първо: Би могла да се подчини на правилата с надеждата да бъде избрана от някой не дотам противен тип. Може би Крис, ако трябваше да избира.

Второ: Би могла да се опита да направи впечатление. Баща й я бе обучил достатъчно добре. Тя стреляше не по-зле от мъжете в патрулите, а може би дори по-добре от някои. Колкото до язденето, едва ли беше чак толкова трудно. Освен това имаше какво да им предложи и супердарбата й — ако кажеше за нея на Крис или на Питър, можеше да им бъде от полза. Не беше сигурна как ще постъпи, ако се наложеше да застреля някой, който не е Променен. От друга страна обаче, натъкнеше ли се на поредния Харлан, това определено нямаше да е проблем. Но както и да е, целта беше да избяга от Рул. Така че след няколко патрула бдителността им щеше да намалее и тя щеше да отпраши в галоп и никога повече да не се върне.

Трето: Би могла да грабне праха на родителите си и да си плюе на петите. Което би означавало да опише пълен кръг, връщайки се там, докъдето бе стигнала, преди да започне целият този кошмар.

От първата опция направо я побиваха тръпки. Не искаше да я харизват на когото и да било. Не стигаше това, ами трябваше да ражда и бебета. От тази мисъл кожата й настръхваше. И докъде щеше да стигне така? Нямаше гаранция дори, че ще й се падне някой, когото харесва. В Рул решенията взимаха мъжете. Джес беше силен характер и Алекс знаеше, че това бяха част от нещата, които възрастната жена искаше да промени с помощта на Крис. Но въпреки всичките й закани, Джес се превиваше пред волята на мъжете.

Откъдето и да се погледне, вариант първи беше все едно да заложиш на губеща карта.

Във втората опция обаче имаше хляб.

Ако успееше да ги убеди да я назначат в някой патрул, със сигурност щеше да намери начин да се махне оттук. Просто не беше възможно някой от тях да е постоянно залепен за нея. С течение на времето щеше да се наложи да й се доверят. Представяше си как ще стане: яхнали конете, един от тях — например Крис — ще й подхвърли: „Ти провери в тази посока, а аз ще огледам в другата.“ И преди да му хрумне да я потърси, тя щеше да е изчезнала.

Но как да се добере до патрулите? Трябваше да говори с някого? Може би с Питър? Да, Питър щеше да е доволен да научи, че познава добре оръжията. Би могла дори да му каже за своята свръхсетивност. Да, но как се демонстрираше подобно нещо? Кинкейд й беше повярвал, тъй като беше един от Изцерените и знаеше за супердарбата на Йегър. Но ако никой друг не знаеше… Според Кинкейд това било нещо субективно, защото няма как да докажеш, че говориш истината освен ако не разобличиш някого.

Колкото до Крис, за него не беше сигурна. Би могла да се опита да го обработи, но нямаше нужния опит за това. А и мисълта да се подмазва на Крис я караше да се чувства неловко, но не само защото не искаше да окуражава цялата тази история в стил Тарзан и Джейн. При Питър нямаше скрито-покрито; за разлика от него обаче Крис беше потаен и Алекс не можеше да се отърве от чувството, че момчето не спира да я наблюдава — или по-скоро дебне, опитвайки се да я прецени.

Но какво ли щеше да направи Крис, ако научеше истината за нея? И бездруго Кинкейд се бе досетил за чудовището. Дори Йегър не бе успял да нареди пъзела; Преподобния, изглежда, приемаше дарбата й като нещо, дадено й свише.

Но, я почакай малко. Готова беше да се обзаложи, че ако някой от двамата — Крис или Питър — научеше за чудовището, всеки от тях щеше да се опита да я изтъргува за някой друг с по-добри шансове за живот. Стига да знаеха за чудовището, веднага щяха да я изритат от града. А не искаше ли тя тъкмо това?

Общо взето, да, но не и по този начин. Искаше да си тръгне от града по собствено желание и когато е готова за това. Щеше да има нужда от провизии — поне за един месец, помисли си тя, и то предимно полуфабрикати. Доникъде нямаше да стигне с тридневните дажби от ядки и с един-единствен сандвич с яйчена салата. Щеше да й трябва белина за пречистване на водата или таблетки. Спален чувал, брезент, бутилки за вода. Енергично отмяташе нещата наум: кремък, водоустойчив кибрит, тел за примки, мъхнат плат вместо прахан… Трябваше да направи списък.

Все още разполагаше с ножа за ботуш, който Том й беше дал. В първоначалната суматоха ножът бе останал незабелязан. Най-напред Алекс го бе скрила под матрака си, но после реши, че мястото е прекалено очевидно. Затова го премести там, където смяташе, че никой няма да се сети да погледне: на дъното на пакета с кучешка храна за Призрак. Достатъчно беше да държи под око чувала с гранулите и всичко щеше да е наред. Но щеше да има нужда от оръжие. От глока, ако успееше да го намери, и от една пушка. А също и от амуниции, поне няколко кутии, но първо трябваше да разбере къде ги държат. А може би и от лък. Не, беше прекалено обемист. Същото важеше и за пушката, но пистолет трябваше да има. На всяка цена. Както и място, където да скрие провизиите, докато не я вземат в някой патрул…

По кой път да избяга обаче?

Лена.

Лена се бе опитала. Тя щеше да знае. Или поне щеше да има някаква идея. Да, но Лена не беше глупачка. Ако Алекс почнеше да любопитства и да задава въпроси, Лена веднага щеше да събере две и две. И щеше да поиска и тя да участва, което би било сигурна предпоставка за провал.

А щом успееше да избяга, колко дълго след това щяха да я търсят? Може би докато смятаха, че тя си струва усилието, което означаваше, че щеше да се наложи да разкрие истината за чудовището, а това не беше добра идея.

Което я извеждаше пред изход номер три.

Да си плюе на петите и да бяга. При това скоро.

Просто трябваше да се спотайва няколко седмици и да не се набива на очи, докато събере всичко необходимо, и тогава би могла да успее. Нямаше нужда да влиза в патрула. А може би щеше да е най-добре да се навърта повечко из града, да изучи неговия ритъм и кой къде ходи. Да спечели доверието на хората, които ще започнат да я възприемат като позната фигура. А онова, което беше познато, ставаше незабележимо. Всъщност колко хора забелязваха наистина всичко, което виждаха?

Освен това Рул изпитваше недостиг от провизии. За това им трябваха Крис, Питър и още неколцина мъже. Както и няколко коня, каруци и известен брой стражари за ескорт, подобно на старите кервани от каруци. Вероятно това щеше да е най-подходящият момент за действие: когато голяма част от мъжете ще бъдат извън града, а останалите ще гледат да се скатават.

Алекс се измъкна внимателно от леглото, изтръпвайки при всяко проскърцване на пружината, но Сара беше дълбоко заспала и дори не помръдна. Тя се приближи до прозореца, разтвори лекичко пердетата и се озърна навън. Долови тихото шумолене на снега по стъклото, но не видя нищо. Нощта беше дълбока, тъмна и необятна. Навън не се виждаше никакво улично осветление, нито подскачащата светлинка на електрическо фенерче, нито дори услужливото пламъче на запалена цигара, така че Алекс можеше само да прави догадки за местоположението на стражаря, който вероятно дори не стоеше на едно място, най-малкото за да се сгрее. Тогава й хрумна, че не знаеше дали не разполагат с някакъв навес или будка, в което имаше известна доза смисъл. Да киснеш навън в снежната буря, би било убийствено за всеки, дори за човек на нейната възраст, затова й беше трудно да си представи как някой окаян тиквеник ще клечи цяла нощ на моравата с пушка в скута си. По-вероятно беше да има конни патрули като ченгетата в Ню Йорк. Това трябваше да се проучи.

Ами кучетата?

Гадост.

Ако минеше покрай някое от тях, което беше неизбежно, животното щеше да я издаде. Та тя беше най-добрият приятел на всяко куче. Едно на ръка беше да вземе Призрак със себе си, но да помъкне цяла глутница… Как обаче да се възползва от този факт? Представи си как събира армия от кучета: „Давай, дръж, направи се на умрял!“. Проклета работа, както би казала леля Хана.

Студът се просмукваше през стъклото и хапеше лицето й. Представи си как броди сама навън и превива гръб срещу вятъра. Щеше да й е трудно да върви даже със снегоходки или със ски. С всеки изминал ден шансовете й намаляваха. Защото зимата щеше да става все по-люта.

Но какво да направи, за да не я хванат, или нещо по-лошо, да я вземат за враг и да я застрелят? Може да се измъкне през югозападния край на града, след това да се придвижи бързо към старата мина, после да свие обратно на север и да тръгне… накъде?

Минесота. Границата. Канада. Ако Том беше още жив, щеше да тръгне натам. Чакаше я много път и освен това Канада беше огромна страна, но ако Том беше жив…

Ако Том беше жив…

— Том. — Името му прозвуча като тиха въздишка, а дъхът й замъгли прозореца, след което бавно се стопи, оставяйки след себе си само спомена, че там е имало нещо.

Самото произнасяне на името му я изпълни с тъпа болка. Ако Том беше жив, къде би отишъл? Какво се бе случило с него? Дали не я търсеше? Не, иначе досега щеше да е тук. Том знаеше, че бе тръгнала към Рул. Но ако беше още жив и мислеше за нея в същия този момент, в който и тя мислеше за него, може би тогава…

Алекс затвори очи. Наложи си да застане мирно, прочисти съзнанието си от мисли и тогава потърси спомена за неговата миризма — онзи особен, тръпчив аромат, който представляваше самият Том.

През съзнанието й преминаха отделни образи: Том на светлината на огъня, Том, който я държи в обятията си вечерта, когато бяха намерили радиото, Том като силует, който бди над нея. Устните на Том. Ръката на Том в косите й. Вкусът му…

Нямаше представа дали буцата, заседнала на гърлото й, и преливащото от чувства сърце не означаваха, че той е някъде там, че двамата са свързани по един или друг начин. А може би всичко онова, което видя и усети, се дължеше на емоционалната непокътнатост на спомена, който беше само призракът на едно докосване, ехото на отдавна изречена дума, повеят на едно ухание.

Но го почувства също като преди и си помисли, че сигурно затова някои хора нямаха нищо против да бъдат спохождани от призраци.