Метаданни
Данни
- Серия
- Пепел (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ashes, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анна Стоева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 14 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Илса Бик. Пепел
Пепел. Първа книга
Превод: Анна Стоева
Редактор: Виктория Бешлийска
Коректор: Ваня Петкова
Снимка на корицата: Чад Майкъл Уорд
Дизайн на корицата: Торборг Давърн
Печат: „Фолиарт“ ООД
ИК „Егмонт България“, 2012 г.
ISBN: 978-954-27-0740-0
История
- — Добавяне
56.
До сутринта бе взела решението засега да спазва правилата. Ще разузнава — така би се изразил Том. Ще работи с Кинкейд в хосписа, където в момента се помещаваше градската болница. Ще разбере кой къде ходи. Ще потърси вещите си, ще събере провизии и щом настъпеше удобният момент, щеше да се махне от тук.
Училището бе пълен майтап. Тя беше толкова по-напред от всички останали, че учителите нямаше какво повече да я научат, затова до обед на първия ден директорът прецени, че спокойно би могла да прекарва това време в хосписа заедно с Кинкейд.
Крис я чакаше в коридора пред директорския кабинет, за да я ескортира до там. Двамата с директора си размениха поздрави, след което възрастният мъж рече:
— Крис ще можеш ли да осигуриш още няколко екземпляра от „Робинзон Крузо“? Да кажем, десет. А, също и „Островът на сините делфини“ и каквото и да е от Клиъри или О’Дел…
Когато се отправиха към централния вход на църквата, Алекс го попита:
— Наистина ли можеш да намериш книгите?
— Съмнявам се. — Крис й задържа вратата, след което излезе подире й в студа. За разнообразие днес слънцето се бе показало. Крис примижа, бръкна в джоба на гърдите си, извади оттам чифт авиаторски слънчеви очила и ги сложи на носа си. Алекс усети, че я пробожда завист. Слънцето беше достатъчно ярко, за да причинява болка, и тя заслони очите си, за да ги предпази от силния блясък.
— Нямаш слънчеви очила? — отбеляза той с въпросителна интонация.
— Имах — отвърна троснато тя. Все пак не беше глупачка. — Бяха в раницата ми.
— Извинявай — рече й той. — Не исках да прозвучи като критика.
— Няма нищо. — „Разузнавай“, помисли си тя. — От къде взимаш книгите?
— Някои от града, а иначе най-близката библиотека е на три-четири дни път от тук, така че това не е вариант. Просто не си струва, тъй като за целта трябва да отделим прекалено много мъже и каруци. А повечето къщи в окръг от трийсет километра отдавна са разграбени освен ако преди това не са изгорели.
Алекс развърза повода на Хъни и се метна на седлото. Снегът покриваше половината прасец на кобилата. Скоро трябваше да я замени за по-голям кон. Иначе щеше да се наложи да се придвижва на ски до болницата. Което, сега като се замислеше, беше добър претекст да се снабди със ски, а може би и с чифт снегоходки.
— Да, видях няколко изгорели къщи. Не разбирам защо ги палят.
Крис дръпна юздите на своя червеникавокафяв жребец и се изравни с нея, докато прекосяваха парка, преди да свърнат в една странична улица, водеща на север към хосписа.
— Това са предимно обирджии. Хора, които взимат каквото могат да носят, а останалото подпалват. Но не са нито толкова организирани, нито толкова многобройни като нас, иначе досега отдавна да са превзели Рул. И все пак стратегията им е доста интересна.
— Защо?
Той я изгледа иззад очилата.
— Палят къщите. Хората се насочват насам. Мълвата плъзва наоколо. И колкото повече хора приемаме, толкова по-надалеч се налага да ходим за провизии. А колкото по-далече от Рул отиваме, толкова по-лесно става да ни оберат. Затова гледаме да не приемаме твърде много хора, но въпреки всичко се налага да поемаме повече рискове от преди, като понякога пътуваме дни наред, за да намерим каквото ни трябва. Единственият изход от това положение е да започнем да садим отново, но до тогава оставаме зависими като всеки друг от онова, което успеем да задигнем.
— Това ли се случи снощи? Обирджиите се опитаха да проникнат в града.
Той кимна.
— Изгубихме трима мъже.
— Ами обирджиите?
— Свалихме двама, но другите двама се измъкнаха. Следващия път обаче тръгвам подире им. Не ме интересува какво казва Питър. Ако успеем да ги проследим до лагера, града или мястото, където се крият, ще можем да ги довършим и да вземем каквото имат. Една банда по-малко, за която да се тревожим, и повече провизии за нас.
— Но те не са Променени, Крис. А само хора, които се опитват да оцелеят.
— И да ни отнемат онова, което имаме.
— Но ако говорите с тях, ако си сътрудничите…
— С ония типове не може да се говори.
— Откъде знаеш? Опитал ли си? — Когато не получи отговор, тя го притисна: — Крис, не може просто да избиваш хората наоколо и да заграбваш онова, което имат.
— Защо не? — Очите му останаха приковани върху пътя. — Ако им се удаде шанс, те също няма да се поколебаят да ни застрелят.
Домът за възрастни беше малък: четири крила и шейсет легла, само двайсет от които заети от истински пациенти. Повечето от тях се намираха в последен стадий на рака или на някакво белодробно заболяване.
— Много от тях са миньори — каза Кинкейд, когато спряха на прага на една дневна. — Стараем се да облекчим състоянието им, доколкото можем.
Тя обхвана с поглед пръснатите из стаята пациенти — повечето бяха възрастни мъже с преносими зелени бутилки за кислород, които седяха изгърбени на тапицираните столове. По-голямата част от тях дремеха, други играеха на табла или на шах. Неколцина разбъркваха тестета с карти и редяха пасианси. Гледката я потисна, а миризмата на антисептичен сапун я върна към редица лоши спомени.
Когато се обърна, забеляза, че Кинкейд е приковал поглед в нея.
— Няма да работиш много тук — рече той. — Все още разполагаме с болничен персонал, който да се грижи за тези хора.
— Няма проблем — отвърна тя, въпреки че изпита облекчение. Не й беше трудно да си представи и самата себе си в това положение. Преди време, когато единствената й грижа беше смъртоносното й заболяване, бе постъпвала в няколко болници за хора на нейната възраст и тогава бе разбрала, че да чака да умре в компанията на непознати беше още по-гадно, отколкото да чака да умре в дома на леля Хана. — От къде взимате кислородните бутилки?
— Откъдето и всичко останало. — Той продължи надолу по коридора и й даде знак да го последва. — Момчетата, които правят набези за провизии извън града, понякога носят кислородни бутилки, а понякога не. Напоследък се случва все по-рядко. Ако трябва да избират между това дали да плячкосат цяла каруца с антибиотици и бинтове, или само няколко бутилки с кислород — въпросът е повече от ясен.
— А какво ще правите, когато материалите ви свършат? — попита Алекс. Това с набезите го разбираше, но в един момент вече нямаше да има нищо за крадене. А съдейки по снощната стрелба, пациентите на Кинкейд се бяха увеличили с неколцина ранени.
— Триаж — отвърна лаконично Кинкейд, сякаш това обясняваше нещо. Алекс познаваше думата, тъй като майка й бе работила в спешния кабинет. Но сортирането на пациентите по категория не даваше отговор на въпроса освен ако…
Тя втренчи поглед в Кинкейд и попита:
— А какво става, когато някой е прострелян наистина тежко? — Не искаше да казва „когато не може да бъде спасен или когато се знае, че ще умре“.
Кинкейд задържа погледа й за момент.
— Ако си достатъчно умна, за да зададеш подобен въпрос, значи, вече знаеш отговора.
Наистина го знаеше. Крис също го бе потвърдил. Когато силите и средствата не достигат, всичко опираше до една проста сметка. Лекуваш онези, които имат най-големи шансове да оцелеят или по някаква причина са важни. А колкото до останалите, просто се надяваш краят да дойде бързо. Питаше се дали Кинкейд не помагаше по някакъв начин на тези хора. Предвид ситуацията, помисли си тя, сигурно го правеше.
Кинкейд имаше двама помощници — възрастни мъже в края на шейсетте, работили като медицински сестри, преди да се пенсионират. Освен тях в хосписа работеха шестима санитари, чиито задължения бяха да бършат кръвта, да сменят чаршафите, да изхвърлят подлогите и да разнасят храната. Забелязал израза на лицето й, Кинкейд се засмя.
— Не се тревожи. Когато патрулите се връщат от мисия, почти винаги има някой ранен. Именно там ще трупаш опит.
Както беше обещал, Кинкейд я повика да му асистира, когато няколко часа по-късно в кабинета му докуцука един фермер. Мъжът беше разпорил бедрото си почти до коляното: „Проклетият трион отскочи и се заби в крака ми“. Раната беше много дълбока и Кинкейд й заръча да попива кръвта, докато самият той работеше. По средата на операцията, когато кървенето бе почти напълно овладяно и Кинкейд бе направил първите няколко шева, той подаде на Алекс ножицата и форцепса и каза:
— Наблюдаваше ли внимателно? Добре. Сега искам от теб да направиш няколко шева в ето този мускул. Не се притеснявай, просто го направи — Кинкейд проследи с поглед как тя мушка и изважда иглата, завършвайки първия шев, и кимна. — Добре се справяш. Правила ли си го и преди?
— Майка ми беше лекар. — В главата си чуваше гласа на майка си: „Завърти китката, скъпа, продължавай по-смело“. — Упражнявахме се върху пилешки бутчета. Казваше, че било почти същото, като да зашиеш истински човек.
— Боже, напомни ми да не се отбивам у вас за вечеря — обади се фермерът.
Алекс не се отдели от Кинкейд чак до мръкнало, а когато напусна сградата, отпред я чакаше Крис заедно с Хъни. Което беше малко странно. Откъде знаеше, че е тук? Определено нямаше как да звънне тук-там по телефона. Да не би да я следеше? Това не беше добре.
В сравнение със сутринта разговорът сега не вървеше; не си казаха нищо повече от: „Здрасти, как си, чудесно, това е добре“. Щом се озоваха на улицата на Джес, която беше задънена, Крис слезе от коня си и изчака, докато Алекс прибере Хъни в гаража на края на пресечката, след което я изпрати до къщата на Джес. Тя му пожела лека нощ и му благодари, а той само кимна, без да обели нито дума, и това беше всичко.
Което я устройваше.
На втория ден Крис се появи отново, но не и на третия, четвъртия, петия или шестия. Вместо него я ескортираше Грег, който не спираше да й надува главата за Тори. За разлика от Крис, Грег беше приказлив и сантиментален. Тъкмо от него Алекс научи на кое място в града складираха доставките — раници, храна, дрехи. И също, че югозападният край е най-слабо охраняван.
— Имаме даже и няколко склада за бензин — каза й Грег. — Дълго време източвахме бензина от коли, камиони и изобщо каквото ни попадне. Напролет ще го използваме за тракторите и за верижните триони.
— А защо не го използвате сега? — попита тя. — Снегомобилите не работят ли?
— Разбира се, но ги пазим само за спешни случаи. Освен това ще мине страшно много време, преди да започнат отново да произвеждат бензин. Изразходваме ли запасите си, край. Може да намерим начин да изпомпваме бензина от резервоарите под бензиностанциите, за тази цел обаче имаме нужда от инженер. Но дори да се доберем до него, в един момент горивото все пак ще свърши, което е малко плашещо. Но както и да е, Съветът иска да водим независим и прост начин на живот, също като амишите. Каквито в известен смисъл бяхме преди… нали знаеш. По тази причина много от къщите разполагат с ръчни помпи и други такива съоръжения за вода. Без тях щяхме да загазим сериозно.
По тази логика, помисли си Алекс, Питър, Крис и всички останали трябваше отдавна да са навлекли еленовите кожи, да са захвърлили пистолетите и да са се въоръжили с лъкове и стрели. Или със сопи.
— Ами хората, които отказвате да приемете в града? Нали не ги отпращате просто ей така с празни ръце?
Грег сбърчи притеснено чело.
— Не, разбира се, би било много… нечовешко. Всеки от тях получава раница с провизии. Храна и вода за два-три дни.
— Ами оръжие? Не мислиш ли, че ще им трябва?
— Да, но… — Грег се почеса по носа. — Нали биха могли да ни застрелят.
— Имаш право. — Алекс кимна към пушката му и рече: — Хубава е. Това е „Хенри“, нали?
— Да, бива си я — ухили се Грег. — „Биг Бой Магнум“, четиридесет и четвърти калибър. Има страхотен обхват. А за патрулите имам един „Бушмастър M4“. Разполагаме с добър арсенал.
— Супер. Къде го държите?
— Всеки има по две-три оръжия у дома, но повечето боеприпаси държим заключени в сградата на кметството, в мазето точно под затвора. Амунициите също са там. Това е може би най-сигурното място в града.
Е, това не беше никак добре. Как да измисли задоволителен претекст, който да я отведе в мазето, откъдето би могла да открадне малко амуниции? Май щеше да се наложи да задигне оръжието от нечия къща. Дали Джес нямаше оръжие? Най-вероятно не, тъй като беше жена. Тогава от някой от мъжете, може би от Кинкейд…
Щеше да измисли нещо. Просто се налагаше.
Неделя беше ден за църква. Съветът седеше на столове с високи облегалки, подредени на амвона, докато Преподобния водеше сутрешните служби — едната ранна, а другата по-късна — и всички жители на града посетиха или първата, или втората. Джес, разбира се, накара Алекс и останалите момичета да присъстват и на двете, което беше истинска скука. Службата отговори до голяма степен на очакванията й: малко проповеди, няколко песни, церемония, после още песни и накрая: „Вървете си и нека ви бъде отредено място сред праведните“. В проповедта на Йегър ставаше дума за един „прекрасен нов свят“, за това, че светът можел да бъде по-мрачен от самия мрак и защо Господ допускал хората да страдат толкова, с други думи дрън-дрън. Освен за Откровение и за отровната звезда на име Пелин, Преподобния, изглежда, обичаше да говори и за притчите, в които ставаше дума за братството: Яков и Исав, Исмаил и Исаак, Каин и Авел. Според Преподобния Променените носеха белега на Каин, порочността на Исмаил и дълбоката примитивност на Исав. Каин не беше проблем, но доколкото си спомняше, Яков беше измамил баща си, а пък Абрахам просто не можеше да държи закопчан ципа на панталоните си. Нямаше никаква представа обаче как всичко това рефлектираше върху Исав, който беше само един космат и трудолюбив селянин, работещ за хляба на масата си, или върху бедния Исмаил, чието единствено престъпление беше, че се е родил. Но съдейки по каменния поглед, с който Джес се взираше в Преподобния, докато той редеше високопарни слова за братството — и по нейната бяла и непроницаема миризма, която сякаш се усили — Алекс стигна до заключението, че в тези истории имаше нещо, което засягаше някакво болно място у нея.
Но както и да е, помисли си Алекс. Отдавна вече не намираше упование в господ и в религията. А и точно на нея нямаше какво да й обясняват що е то мрак. Та тя вече е била там, познаваше мястото, имаше си даже и тениска.
След две седмици, една сряда, Алекс изхвърча от къщата на Джес и завари отпред Крис, който я чакаше заедно с Хъни.
— Здрасти — каза тя с неподправена изненада. — Реших, че вече ще ме охранява Грег. — Осъзнала със закъснение как прозвучаха думите й, тя додаде: — Тоест, мислех, че си зает…
— Така беше — отвърна той и й подаде поводите на Хъни. Леката усмивка се изниза от лицето му. Той се обърна, сложи си слънчевите очила и скочи на гърба на червеникавокафявия си жребец. После й хвърли един поглед и рече: — Ето че се върнах. Имаш ли нещо против?
— Разбира се, че не. — Страните й пламнаха, но дали беше от яд, или от притеснение, не можа да реши със сигурност. Той не каза нищо повече, така че тя се качи на коня и двамата потеглиха, а копитата на животните трополяха глухо по прясно натрупалия сняг. Алекс почака, докато се отдалечат от къщата на Джес, след което го заговори отново:
— Е… къде беше? За нови провизии ли?
— Ъ-хъм.
— И… къде?
— Наоколо — отвърна той, вперил поглед право напред. — Близо до Орен.
— О! — Чудеше се какво да каже. — Това не е ли много далече?
Той сви отсечено рамене и отвърна:
— Не чак толкова. Само на десетина километра на север.
Алекс знаеше къде се намира Орен и определено не бяха само десетина километра.
— Това, което търсехте, нямаше ли го по-наблизо?
Той се поколеба, преди да й отговори; Алекс почти виждаше как зъбците на мозъка му се задвижват.
— Спомних си, че в Орен има библиотека на колела.
Алекс се обърка за момент, но после си припомни разговора между Крис и директора на училището.
— Изминал си целия този път само заради някакви книги?
— Не бяха само книгите. Имаше и други неща.
— Намери ли библиотеката? Колко книги бяха останали вътре?
— Всички, доколкото успях да преценя. Библиотеката излъчваше — в гласа на Крис се прокрадна нотка на тъга — такова спокойствие.
В съзнанието на Алекс изникна образът на библиотеката: приветлива, уютна и доста голяма каравана, пълна с книги.
— Колко книги успя да донесеш?
— Всичките.
— Всичките ли? Но това са много каруци?
— Не беше чак толкова трудно. Питър не беше особено доволен, но все пак зимата е дълга, а и надали ще намерим други книги.
— Кой знае? — отвърна Алекс. — Може ние да ги напишем.
Този път той я погледна.
— Искала си да станеш писател?
— Не съм мислила много за бъдещето. — И това беше самата истина. За нея бъдещето се бе свеждало само до очакването на края.
— Док казва, че си много добра. Като негова асистентка имам предвид.
Тъй като думите му не прозвучаха като въпрос, Алекс не отговори.
— Някога искала ли си да станеш лекар?
— По-рано да.
— И какво се промени?
— Знаеш как е — отвърна тя неопределено. — Просто реших, че има и други възможности.
През останалата част от пътя яздиха мълчаливо. На вратата на хосписа Крис я спря:
— Почакай малко. — Той бръкна в якето си и извади отвътре тънка правоъгълна черна кутия. — Реших, че може да са ти от полза.
Тя отвори кутията. Вътре имаше чифт дамски слънчеви очила. Олекотената пластмасова рамка беше сиво-зелена на цвят, а стъклата бяха кехлибарени.
Когато вдигна поглед към него, забеляза, че е свалил очилата си. В тъмните му очи се четеше нерешителност, миризмата му също беше различна: все така мрачна и хладна, но в същото време примесена с нещо сладко и тръпчиво… Ябълка?
— Спортни са — каза той. — Стъклата са поляризирани и удароустойчиви, така че трябва да изкарат доста дълго.
Очилата бяха много скъпи и много хубави, помисли си тя, и освен това трябваше да ги приеме. Да откаже, би било тесногръдо и дребнаво. Но не искаше нито да го окуражава, нито пък да започва да го харесва. Искаше само да измисли начин да се измъкне от тази ситуация.
— Благодаря — отвърна тя, след което затвори кутийката и му я подаде: — Но нямаше нужда.
За част от секундата по лицето му премина израз на болка, но бързо изчезна. А ароматът на ябълки се изпари в мига, в който взе кутийката от ръцете й.
— Както искаш — отвърна той. — Няма проблем.