Илса Бик
Пепел (46)

45.

Пукотът на далечна стрелба изтръгна Алекс след поредната нощ на неспокоен сън. Едно по едно тя регистрира ослепителния блясък на сутрешното слънце във вече прекалено светлата и много студена стая, мекото легло и успокояващия, ах, така познат аромат на наденица и яйца, на пържени картофи и… точно така… кафе. Но въпреки това чувството, което изпита, не беше нито глад, нито благодарност, а едно ужасно разочарование, като някой от онези моменти, когато заспиваш с надеждата, че утре светът ще бъде друг, но после се събуждаш и виждаш, че е съвсем същият. Да, наистина беше в безопасност и на топло, нахранена и чиста за първи път, откакто бяха напуснали хижата на рейнджърите, но Том беше изчезнал, а тя се бе провалила.

Още изстрели. Но не много. След последните три дни — почти в навечерието на Деня на благодарността — вече бе започнала да свиква със стрелбата, която отекваше понякога по-често, друг път — по-рядко.

Тя издърпа възглавницата върху главата си, за да се скрие от шума и светлината. Нямаше за какво да е благодарна. Беше се провалила. Том никога не би я предал. Не биваше да го оставя. Боже, всичко беше толкова нечестно. Първо родителите й, после чудовището и целият й живот, училището и приятелите, леля Хана, Ели и Мина, а сега и Том…

Трябваше да се махне от тук, трябваше да намери Том, а след това и Ели. Ще събере провизии; би могла да вземе отнякъде раница, карта и оръжие. А после какво?

На вратата прозвуча отривисто почукване, повече формалност, отколкото нещо друго. Топката се завъртя и Джес подаде глава в стаята.

— Стори ми се, че чух движение — рече тя. — Трябва да слезеш долу. Мат дойде да те вземе, за да се срещнеш с Преподобния.

— И защо? — След три дни усещаше тялото си като една огромна язва; гърбът я болеше, гърлото й беше възпалено, а ръцете й бяха нашарени като селски юрган със заздравяващи рани от ожулено и порязвания. — Това с нищо няма да помогне.

— Никакви самосъжаления, момиче. — Джес имаше вид на библиотекарка, останала стара мома: суха и последователна, със свита на кок стоманеносива коса. Всичко, от което имаше нужда, беше затъкнат зад ухото молив и очила с половинки стъкла на верижка около врата. — Коринтяните казват: „Бог е последователен и заедно с изкушението винаги изпраща средство за спасение, за да можеш да устоиш“.

— Нима?

— Точно така. Това означава, че трябва да спреш да се самосъжаляваш. Господ те подлага на изпитание.

— И какво е то? — попита Алекс с дълбоко чувство на самосъжаление.

— Ти как мислиш? — Джес започна да изброява на пръсти — Да видим сега. Първо оцеляваш след атаката. Не се променяш. Спасяваш дете. Едва не биваш изядена от диви кучета. Едва не биваш изядена от Променените. И едва не те линчуват. А, да, и кучетата те харесват. Пропуснах ли нещо?

„Да, предадох единствения човек, който би предпочел да умре, отколкото да ме нарани.“

— Не разбирам защо да са изпитания. Тези неща просто се случиха.

— Значи, тогава си сляпа и е крайно време да се събудиш. Не си единствената с проблеми. Тук, в Рул, няма човек, който да не е изгубил поне един свой близък, а някои от нас и повече от един. Със собствените си очи видях как дъщерите ми се строполиха мъртви, но благодаря на бога, че внукът ми бе пощаден. Животът на всички ни е съсипан, но не си ни видяла да се влачим наоколо с оклюмали глави и потънали в самосъжаление. Всички се трудят и това важи и за теб, млада госпожице. А сега си вдигай малкото задниче от леглото, преди да съм те почнала аз.

— Ти не си ми майка — отвърна Алекс, след което си помисли: „Боже, не прозвучах ли като Ели?“.

— И благодаря на господ за това — рече Джес. — Не съм безчувствена, Алекс, но никой тук няма време за самосъжаление — нито ти, нито аз, нито който и да е друг. Долу има едно кученце, което не може да си намери място, защото иска да те види, и освен това ни чака работа.

— Не съм длъжна да те слушам.

— Докато си под моя покрив, ще ме слушаш. — Когато Алекс не отвърна, Джес се наведе над леглото и въздъхна. — Слушай. Не искам да става по този начин. Бих предпочела да се разбираме.

Алекс си помисли, че това сигурно бе вярно, ала Джес изглеждаше непроницаема. С тази нейна праволинейност от нея лъхаше мирис на… така според Алекс ухаеше бялото. Никаква мъгла, никакви сенки, както беше при Крис. Миризмата на Джес беше непроницаема.

— За начало можеш да ме оставиш на мира — отвърна Алекс.

— Това не мога да го направя. Знам, че звучи изтъркано, но ако Том е означавал толкова много за теб, той не би искал да те вижда такава. Както го описваш, той е един много мил, много смел млад мъж и е видял нещо в теб, което го е накарало да те спаси — при това неведнъж. Можеш да се опитваш да се залъгваш, че е било просто рефлекс, че би го направил за всеки и че не е имал друг избор, но запомни едно: накрая, скъпа, той е предпочел теб пред приятеля си. Избрал е теб. — Джес бръсна кичур коса от челото на Алекс. — В Светото писание се казва: „Чрез вярата си той говори даже след смъртта“^[1].

— Какво означава това? — попита отчаяно Алекс.

— Това означава, че трябва да почиташ жертвата на Том. Трябва да почиташ и самия него. Той би искал да те види жива.

— Но животът ми е наказание. — По бузите й потекоха сълзи. — Всички, които обичам, си отидоха.

— Докато си жива, има надежда — отвърна Джес. — Надеждата означава да си кажеш: ще живея още един ден и затова съм благословена.

— Откъде е тази мисъл?

— От Книгата на Джес — отвърна тя. — А сега ставай. Не допускай страданията на Том да са били напразни.

В кухнята, докато Джес се суетеше около тигана, съквартирантките на Алекс — закръглено и лъчезарно шестнайсетгодишно момиче на име Тори и Лена, арогантна наглед брюнетка на възрастта на Алекс — миеха и подсушаваха съдовете. На бялата селска кухненска маса седеше прегърбен възрастен мъж с обветрено и загрубяло като на каубой лице. Докато дъвчеше, той вдигна поглед от канчето с кафето и полуизяденото кексче, след което преглътна и рече:

— Добро утро, слънчице. Как спа?

— Добре, благодаря, Док — отвърна Алекс. Още първия ден Кинкейд й бе казал да му вика Мат или Док, но тя не можеше да си представи как ще се обръща на малко име към човек, наближаващ седемдесет и пет. След леденостудената стая уютът на кухнята, затоплена от старомодната чугунена печка и изпълнена с упойващия аромат на канела, индийско орехче и ябълки, й подейства благотворно. Устата й се напълни със слюнка, а стомахът й закъркори.

Страничната врата се отвори и Призрак влетя в кухнята. Щом зърна Алекс, палето изджафка щастливо, дотърча бързо при нея и изобщо вдигна голяма врява. Алекс се усмихна широко и се наведе, за да почеше по коремчето гърчещото се пале.

— Как е голямото ми момче?

— Искаш да кажеш дебелото — обади се друго едно момиче, влязло заедно с кучето. Сара беше дребничка, с много тъмни очи и с деликатни като на порцеланова кукла кости. Тя свали от главата си червено-розовата плетена шапчица и тръсна оплетените си руси къдрици. — Не ходи, а направо се търкаля по стълбите.

Тогава Лена подхвърли на Алекс:

— А сега, след като най-сетне спря да се цупиш, за разнообразие би могла ти да излезеш на студа.

— Нямам нищо против аз да го разходя. — Сара коленичи на пода, почеса Призрак по коремчето и се изкиска, когато палето се загърчи неудържимо. Тогава лицето й придоби тъжно изражение: — Брат ми имаше куче, един много сладък кокер шпаньол, само че го блъсна кола.

— Е, вече няма коли, така че грижите ти отпадат — обади се Лена.

— Ще се радвам на помощта ти, Сара — рече Алекс, без да обръща внимание на Лена, която подбели очи.

— Алекс, отделих ти нещо за закуска — каза Тори, след което се извърна от мивката и избърса ръце в кърпата за чиниите. По бузите й бе избила червенина, а косата й се бе накъдрила от парата. — Защо не седнеш на масата, докато аз…

— Алекс да не е саката. — Лена остави подсушената чиния, която издрънча върху останалите. — Престани да се подмазваш.

— Благодаря, Тори. — Алекс се надигна от пода. — Аз ще я взема.

Тори изви вежди и зяпна от нанесената обида.

— Не се подмазвам — отвърна на Лена.

— Разбира се — изсумтя Лена. — Това, че Крис постоянно виси тук, не означава, че Питър…

— Лена! — изрече предупредително Джес.

— Какво? Само си казвам мнението. Не разбирам защо трябва да се държите с нея така, сякаш е по-различна от нас.

— Всъщност — подхвана стеснително Сара — чух, че кучетата…

— Стига с тези кучета. — Лена отново подбели пресилено очи. — Те не знаят нищо. Ами ако животните също се променят? Замисляли ли сте се за това? И бездруго през първия ден се държаха като побеснели.

— Лена, благодаря ти за това изумително прецизно научно наблюдение — каза Джес и подхвърли майсторски едно яйце. — Щом получиш дипломата си по ветеринарна медицина, веднага ще ти поискам мнението. А сега се заеми с чиниите, защото сами няма да се изсушат.

Лена избърса с апатия едно канче.

— А тя кога ще се включи? На нас никога нямаше да ни мине номерът с подобни лайняни простотии.

— Горките ми уши — оплака се Кинкейд.

— Лена Кристина Столц. — Джес отряза две дебели филии черен хляб. — Няма да търпя арогантно отношение в къщата си. Само да чуя още една обидна дума от мръсната ти уста и отивам да говоря с Преподобния.

— Блъфираш. — Лена хвърли кърпата настрана. — Няма да посмееш, а и Съветът има нужда от нас, нали сме Пощадени и толкова ценни.

— Лена, те искат само да ни защитят — обади се Тори.

— Да ни защитят ли? Та ние сме затворници. Държат ни насила тук.

— Но това е за наше добро.

— Само защото възрастните казват така, не значи, че е истина. — Лена изгледа ядосано Джес. — Можеш да ме държиш тук колкото си искаш, но не можеш да ми казваш какво да мисля.

— Не ме интересува какво мислиш — каза Джес и невъзмутимо сипа кафе в сребристия термос. — Но когато станеш Избрана…

— По-скоро ще се самоубия.

— Когато станеш Избрана, прави каквото намериш за добре под собствения си покрив. Но докато живееш тук, ще спазваш правилата, в противен случай ще помоля Преподобния да преразгледа решението си. Едва ли искаш да ме изпробваш. — Джес затвори термоса. — Разбра ли ме добре?

Цялата кухня беше притихнала. Дори Призрак мируваше. Тори беше на ръба да се разплаче, а Сара изглеждаше восъчнобяла. Алекс се взираше ту в пребледнялото лице на Лена, ту в пода, докато мислите й препускаха.

„Избрана ли? Това пък какво е? И нима Лена е опитала да си тръгне, но не са й позволили? Я чакай малко…“

— Да, госпожо. — Гласът на Лена звучеше примирено, но Алекс долови горещия лютив повей на стаена ярост.

— Отлично. — Джес мушна термоса под мишницата си и взе увития сандвич. — А сега ме извинете, защото горкият стражар чака достатъчно дълго закуската си в студа. — Вратата се затвори подире й с решително щракване.

Отначало никой не помръдна, но накрая Сара прекоси помещението и докосна ръката на Лена.

— Всичко ще се оправи — рече й тя. — На мен също ми е мъчно за майка ми.

Лена се дръпна настрана.

— На мен обаче не ми е мъчно за тази кучка — изсъска тя и изхвърча от стаята. В следващия миг Алекс я чу как изтрополи нагоре по стълбите.

— Тори — наруши мълчанието Кинкейд, — ако не възразяваш, с удоволствие бих изял още едно кексче.