Илса Бик
Пепел (26)

25.

Шумът ги застигна два дни по-късно, все още на няколко километра от хижата. Отначало Алекс реши, че може да е едър качулат кълвач, тракащ по ствола на някое дърво. Ала щом се приближиха, осъзна, че никое животно не издаваше звука, който се чуваше. Накъсано боботене на механичен чук: тапа-тапа-тапа-тапа.

Кучето беше нащрек, замръзнало на трите си здрави крака.

— Какво е това? — попита Ели. Изпитваше умора от няколко километра насам, ала Том бе настоял да продължат. А когато момичето отказа да помръдне от мястото си, той я взе на ръце и без да се оплаква, заизкачва с мъка почти отвесния криволичещ участък от пътеката. Сега обаче Ели се измъкна от ръцете му, разцъфнала в широка усмивка. — Но това е машина. Том, това е двигател!

— Шшшт. — Извил глава настрани, той се заслуша съсредоточено. — Мисля, че…

— Тя е права — прекъсна го Алекс, затаила дъх. Стоеше напълно неподвижно, всеки нерв от тялото й потрепваше като куче, застанало нащрек, а натрупаната през последните десет километра умора — все нагоре по хълма — се изпари. — О, боже, звучи като генератор. Може би все някак са успели да оправят нещата, не само тук, а навсякъде.

— Ето, видя ли? — засия тържествуващо Ели. — Видя ли, че грешиш.

— Това не ми харесва. — Том не се усмихна. — Първо, не всеки генератор използва компютър, което означава, че някой е трябвало да пусне превключвателя на ръчен режим на работа. Но вече е минало твърде много време — осем дни от Енергийния срив.

— И какво от това? — попита Ели.

— Ами генераторът е работил прекалено дълго, което е невъзможно за повечето генератори без презареждане с гориво на около четири часа.

— Вероятно са били подготвени и разполагат с достатъчно гориво. А може да са пуснали генератора наскоро или пък да го включват само от време на време. Какво значение има? — попита Алекс.

— Все още има достатъчно дневна светлина — отвърна Том. — Защо да го пускат, ако не е наложително?

Тъй като не можа да измисли задоволителен отговор, Алекс рече:

— Слушай, там има някой и този някой разполага с електричество. И това е… — Изведнъж забеляза напрегнатото изражение на лицето на Том. — Какво има?

— Не чувате ли?

— Какво да чуваме? — намръщи се Ели.

— Вслушайте се внимателно, освен шума на двигателя има и друго. — Том затвори очи. — Ето пак.

Алекс затвори очи, съсредоточи се и тогава го долови: нисък, глух и ритмичен звук. Но не беше механичен, ами…

— Песен — ахна Ели. — Това е музика.

Този път Алекс трябваше да признае, че нещо не беше наред. Разполагат с ограничени ресурси, презареждат с гориво на всеки четири часа и накрая харчат тока, да въртят плочи? Ако теорията за ЕМИ на Том беше вярна, то ставаше дума за грамофон; сиди плеърите не би трябвало да работят за разлика от старите грамофони. Ами касетофоните?

„Но Том може да греши или просто апаратите са били заземени.“

— Щом като си пускат музика — каза Ели, — тогава, Том, теорията ти е грешна.

— Дано да е така, Ели — отвърна търпеливо Том. — Наистина се надявам. Но ето какво ме тревожи, скъпа. Намираш се насред гората. Доколкото ти е известно, електричество няма никъде, а ти обявяваш свободно, че имаш. И харчиш тока, за да слушаш музика.

— Том — обади се Алекс — те са рейнджъри все пак. Може би искат да привлекат внимание. Нали знаеш, да покажат на хората, че са на линия.

— Ами ако не е така? — попита Том. — Ами ако онези, които и да са те, се опитват да привлекат внимание от лоши подбуди?

Тримата се спогледаха. Тогава Ели наруши тишината:

— Имаш предвид нещо като капан?

— Но това е нелепо — обади се почти едновременно с нея Алекс, след което се замисли: „Щом като Джим помнеше на какво е бил обучен, ще помнят ли тогава рейнджърите как се пуска грамофон? Или касетофон? Ами генератор?“

Том не каза нищо.

Всички до един, включително и Мина, стояха заслушани в боботенето на генератора и в едва доловимата неразбираема песен. Ели се размърда на мястото си и рече:

— Няма ли да отидем?

— Тръгваме — отвърна най-сетне Том, след което премести ремъка на уинчестъра, който досега носеше презглава, на рамото си, откъдето можеше бързо да грабне оръжието. — Отсега нататък ще трябва да ходиш сама. Знам, че си изморена и пътеката е стръмна, така че ще вървим бавно. Но ръцете ми трябва да бъдат свободни.

— Всичко е наред — рече Алекс на Ели, щом го последваха. Въпреки това пусна момичето и кучето да минат в средата, а когато Ели не гледаше, преметна мозберга на дясното си рамо и провери отново предпазителя. За всеки случай.

 

 

Няколко часа по-късно Алекс се примъкна по-близо до Том и попита:

— А сега какво?

Том само поклати глава. Нощта бе паднала, разкривайки мъглява плеяда от звезди, сякаш пайети върху черно кадифе. Луната щеше да изгрее едва след няколко часа — което беше добре, защото този странен зелен цвят приличаше на стара рана, която не ти дава мира. Без луна на небосклона те можеха да останат незабелязани, въпреки че в момента клечаха на не повече от шейсет ярда от надвисналите останки на една противопожарна кула вдясно от тях. Кулата тънеше в мрак.

За разлика от хижата. Разположена на каменисто плато, цялата хижа грееше, а от всеки един прозорец на ниската правоъгълна сграда струеше ярка светлина. Приличаха на масленожълти правоъгълници, пръснати по земята. Алекс виждаше ъгъла на едно кресло, поставено с гръб към прозореца, както и кула от книги, наредени върху ниска масичка за кафе. През отворените прозорци се лееше музика и те слушаха как Мик Джагър оплаква своето непостигнато удоволствие, само за да отстъпи пред крясъците на Робърт Плант за някакви очи, пламтящи в яркочервено. Имаше толкова много светлина, че прозорците на сградата далече вдясно блестяха. Вероятно гараж: Алекс зърна парче чакълеста настилка.

— Погледни кучето — прошепна й Том.

Послуша го. Мина се взираше в хижата по-скоро с любопитство, отколкото с тревога. „Не по начина, по който реагираха ония подивели кучета, когато надушиха миризмата на Джим“ — помисли си тя. А после, чувствайки се леко глуповато и надявайки се, че Том няма да забележи, предпазливо подуши въздуха. Единственият мирис, който долови, беше на пушек, примесен с креозот. Камина или може би външно огнище, но това беше всичко. Никаква миризма на смърт, което все още нищо не значеше. Боже, превърнала се беше в копой.

— Щом кучето не е разтревожено, може би всичко е наред — каза Том. — Отивам да проверя.

— Почакай — спря го с ръка Алекс. — Трябва да дойда с теб.

— Ще се оправя. Участвал съм в много разузнавателни акции.

— Там нямаше ли някой, който да ти пази гърба? Ако остана тук, ще бъда прекалено далече, за да уцеля нещо с мозберга.

— Повярвай ми, наложи ли се да стреляш по хора, ще бъда безкрайно щастлив, ако се намираш възможно най-далече от мен.

Тя настръхна.

— Не ме подценявай. Не за първи път хващам оръжие.

— Казвам само, че има минимални шансове да се появи нещо, по което да стреляме.

— Щом е така, защо изобщо водим този разговор?

— Винаги ли си толкова опърничава?

— Да, винаги — обади се Ели.

— Хей — възрази Алекс.

— Това не е нито Ирак, нито Афганистан — рече Том. — Само ще хвърля едно око. Освен това някой трябва да остане тук с Ели.

— Поне вземи кучето.

— Том, Алекс е права. Мина е обучена да търси бомби.

— Вие двете гледате твърде много филми. Там няма никакви бомби — отвърна той, но все пак взе кучето със себе си.

Видяха как мракът поглъща първо Мина, а после и Том. Робърт Плант бе спрял да крещи на висок глас сънищата си. На негово място сега звучеше блусарска китара и се нижеха рими за някакъв фукльо. Алекс не знаеше песента. Взираше се така упорито, за да долови и най-слабия признак на движение — навън или вътре в къщата — че очите й сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си.

— Алекс?

Не изпускаше Том из очи, когато той се стрелна надясно, на безопасно разстояние от струящата през прозорците жълта светлина, която се изливаше върху скалите, и се насочи към гаража.

— Какво?

— Съжалявам.

— За какво?

— За това, че те нарекох „опърничава“. Тоест, това е вярно само понякога.

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Какво?

— Няма значение. — Тя се обърна и стрелна момичето с широка усмивка, която вероятно щеше да остане незабелязана в мрака. — Всичко е наред.

— Просто не исках да бъда сама… О, погледни, ето го, ето го!

Том изникна от тъмнината вдясно от тях. Беше приклекнал ниско долу с глава, приведена под нивото на прозореца. Мина беше само тъмно петно, почти невидима. Двамата се шмугнаха под левия прозорец, след което изчезнаха. Алекс наблюдаваше как Том повдига леко глава, за да надникне вътре, след което отново се скрива и приведен се промъква до предната врата. Видя го как се стрелва бързо, преминавайки вдясно, и напрегнато зачака да чуе гърмежа на изстрел. Такъв не последва. Миг по-късно Том и кучето се вмъкнаха в постройката. Забеляза ясно как той влиза в стаята вляво и спира за миг, за да погледне книгите. После посяга към нещо, а миг по-късно Били Джоуел замлъква, след което не се чува нищо друго освен ломотенето на генератора. След още една минута, която й се стори като двайсет, на вратата изникнаха тъмните силуети на Том и Мина. Тогава той им махна с ръка.

— Да вървим — рече на Ели, след което улови китката на момичето, понечило да хукне напред. — Първо аз.

— Защо?

Долови със слуха си как Ели подбелва очи, но не се усмихна.

— Защото съм опърничава и ако Том е пропуснал нещо, не могат да стигнат до теб, без да минат през мен.

Хижата беше пуста и студена.

— Който и да е бил тук, се е изнесъл набързо — каза Том. Посочи към масичката за кафе. До книгите имаше две препълнени чинии с вкаменени спагети и три канчета с недопито белезникаво кафе. В единия от ъглите беше свряна червена дървена закачалка с два кожуха — единия мъжки, среден размер, а другия дамски, малък размер — и рейнджърска шапка в цвят каки. Тъкана черга лежеше пред каменното огнище, а в сивата пепел вътре се валяха няколко обгорели цепеници.

— Ама че бъркотия — подхвърли Ели.

— Къде може да са отишли? И защо? Нищо не разбирам — каза Алекс. Чувстваше се неспокойна, по кожата й пъплеха мравки. В хижата се долавяше миш-маш от миризми: на гниеща храна, сивкава пепел, препарат за миене на съдове, металическия дъх на засъхнала мръсотия и дори острия аромат на ментова дъвка, скътана най-вероятно в някой от онези кожуси. Но никаква смрад на мъртво животно, нито на мъртва плът, което беше добре. И все пак обстановката беше доста необичайна. Погледът й пробяга по библиотеката, пълна с евтини романи, и по касетофона с ретро вид до нея, който се крепеше на разнебитена масичка от борово дърво, отрупана с касети. Най-вероятно компилации, помисли си тя, съдейки по касетата, която все още се намираше в замлъкналия сега плеър. След като дни наред бяха разчитали единствено на няколкото електрически фенерчета и на лагерния огън, сега изкуствената светлина й се стори прекалено ярка и болезнена за очите, причини й физическо страдание. Шумът от генератора бе притихнал до приглушено боботене.

— Храната е стара, но генераторът все още работи. Освен осветлението какво друго зарежда с енергия?

— Не много неща — отвърна Том. Когато се обърна, за да посочи зад себе си, дървеният под изскърца. — Хладилникът, доколкото знам. Касетофонът. В кухнята видях телевизор, така че на покрива вероятно има сателитна чиния. Но това е без значение, тъй като сигурно не работи. В кухнята има печка на дърва — една от онези прастари чугунени чудесии с фурна — както и ръчна помпа за вода. Тоалетни и душове няма. Сигурно има външен клозет.

— Няма душ? — попита Ели дълбоко смаяна.

— Само едно дървено корито в кухнята до печката и голяма стара гъба. По-бодро, хлапе. Амишите също се къпят така. Хващам се на бас, че в момента хорицата в Орен правят тъкмо това.

— Да, ама аз не съм от амишите, нито пък съм от Орен — изсумтя Ели.

— Ами отоплението? — обади се Алекс. — Печките гълтат доста електричество.

— Да, права си. В спалните няма камини, но има отдушници. Така че някъде тук трябва да има преносими печки. Всъщност пералня и сушилня не намерих.

— Искаш да кажеш, че перат дрехите си на ръка? — каза Ели. — На ръка?

— Вероятно. — Том се почеса по главата. — Тук има нещо много странно. Хижата ми се струва прекалено опразнена. — Няма дори радио. Нали знаеш, ако стане нужда, да повикаш помощ. — Когато Том поклати глава, Алекс понечи да изтъкне, че това е някакво жалко подобие на рейнджърска хижа, но накрая каза само:

— Но защо са оставили генератора да работи, когато са заминавали?

— Вероятно, за да могат да намерят обратния път — предположи Ели. — Навън е много тъмно.

— Не може да не знаят пътя, миличка — обади се Том.

— Тогава сигурно са оставили лампите да светят, за да може такива като нас да открият хижата и да се приютят вътре.

Том и Алекс се спогледаха уплашено.

— Боже, как не се сетих за това — рече Том.

Алекс си представи как лумва внезапна светлина, последвана от бумтежа на експлозия. „Спокойно, това тук не е Афганистан.“

— Навсякъде ли провери? Тук вътре е чисто, нали? Ами навън?

— Доколкото видях.

— Ами гаражът?

— Надникнах едва за миг. Имаше само купчина инструменти, може би един-два снегохода, но със сигурност видях един джип и… сега като се замисля…

— Какво?

В очите на Том се четеше странен израз.

— Там имаше и един доста стар камион.

— Един момент. Не беше ли споменал, че по-старите камиони и автомобили може би се движат? — А когато Том кимна, додаде: — Защо не са го взе ли тогава?

— Може да няма гориво — предположи Ели.

— Напротив, до гаража видях подземна помпа.

— Е, и? Може да не са успели да напълнят резервоара.

— Или просто камионът не е толкова стар, колкото предполагам. Зърнах го само за момент. — Том се замисли за миг, след което рече: — Вижте, ако беше капан, досега да се е случило, каквото е имало да става. Повечето взривни устройства се задействат посредством опъната жица, а що се отнася до мобилните телефони, те не могат да бъдат използвани, тъй като не работят. Освен това отворих всяка врата, всеки шкаф, дори килера. От друга страна обаче…

— Какво?

Том кимна към отворените прозорци.

— Ако искаш да осветиш дадена цел, това е начинът. Но предполагам, че досега трябваше да са ни застреляли.

Алекс не намираше кой знае каква утеха в тази догадка.

— Навън няма никого.

— Така смятаме ние.

— Може да са отишли някъде за малко — подхвърли Ели, която седеше по турски на пода до Мина.

— Мина щеше да ги надуши — рече Алекс. „Също както и аз.“

— Може да се върнат да проверят дали някой не е налапал въдицата — сви рамене Ели.

— Тя е права — отвърна Том и прокара ръка през косата си. — Може изключването на генератора да е вид сигнал.

— Или просто да избухне, щом го изключиш — допусна Ели.

— Можеш ли да провериш? — Алекс попита Том.

Той кимна.

— Но се питам дали изобщо трябва да оставаме тук.

— Искаш да се върнем обратно? Навън? — не повярва. Ели На ярката, ослепителна светлина кожата й изглеждаше жълтеникава, а мръсните петна по бузите, врата и ушите й — оловносиви. Русата й коса бе лишена от блясък и сплъстена от прах и мръсотия, а аноракът „Хелоу Кити“ бе станал почти черен. Алекс си помисли, че самата тя едва ли изглежда по-добре, и внезапно идеята за дълга гореща вана я накара да прималее от копнеж. — Не искам да се върна в гората — заяви Ели.

— Няма нужда да отиваме далече. Бихме могли да се настаним в противопожарната ку… — Очите на Том се разшириха. — По дяволите.

Този път Алекс настоя да вземе уинчестъра.

— Кучето не може да се качи заедно с теб, а уинчестърът има обхват.

— Докато успееш да видиш откъде се гърми, аз ще съм мъртъв. — Но Том нямаше по-добро предложение. В крайна сметка откри, че кулата представлява нещо повече от платформа с покрив и също беше изоставена.

Тогава и тримата се съгласиха. Взаимно си даваха кураж. Единствената предпазна мярка, която взеха, беше да спрат генератора — задача, с която се нагърби Том, докато Алекс, Ели и кучето чакаха на безопасно разстояние. Не се чу никакво БУМ и, след като толкова време се бяха оправяли без електричество, в крайна сметка изпитаха облекчение да се отърват от досадното боботене и ослепителната изкуствена светлина.

Въпреки умората, бяха прекалено развълнувани, за да заспят, а също и твърдо решени да сложат хижата в ред. Алекс отмъкна няколко фенера, а Том донесе цял наръч дърва, които взе от едната от общо две камари, наредени грижливо под навеса на гърба на хижата, и запали огън в дървената печка. Кучето се строполи до нея и задряма на часа. Алекс сипа вода от помпата в няколко големи тенджери и ги сложи на печката да заврат, след което с помощта на Ели събра пръснатите наоколо мръсни чинии и ги добави към купчината в умивалника. Докато Ели разглеждаше спалните, Алекс направи бърза проверка на хладилника и на килера. В хладилника имаше плодове — портокали и ябълки — а също и яйца, кутия мляко, масло, най-различни зеленчуци плюс един бонус: два пакета телешка кайма, все още прясна, както и връзка кренвирши. Във фризера намери пържоли, месо за готвене и две кутии сладолед — шоколадов и с ядки. Килерът беше натъпкан като камарата с дърва за огрев, преливаше от купища консервирана храна: кутии със сушени плодове, мляко на прах и полуготови яйца; опаковки говежда пастърма; пакети със захар, брашно и сода бикарбонат, както и бурканчета с бакпулвер; кутии с овесена каша, жито и ечемик; зрял фасул; две торби домати; лук и чесън; и, разбира се, суха храна под формата на полеви порциони. Имаше такова изобилие, такова разнообразие от храна, че на Алекс й се зави свят.

Докато преравяше съдържанието на един претъпкан със свещи и кибритени кутийки рафт, приседнала на ниско столче, на вратата се появи Ели.

— Намерих цял куп дрехи, сапун, шампоан, кър… — Очите на момичето се разшириха, щом светлината на електрическото фенерче пробяга по рафтовете на килера. — Майчице! Можем да изкараме тук цяла вечност.

— Е, не чак толкова дълго — отвърна Алекс. — Но определено са били добре подготвени за зимата.

— Еха! — Ели се спусна към най-долния рафт. Когато се изправи, държеше в ръце пакетче шоколадови пръчици. — Може ли да направим бисквитки?

Лицето на момичето сияеше от въодушевление и Алекс не успя да сдържи усмивката си.

— Разбира се, но не тази вечер. Нека първо да поизчистим, а после ще измислим нещо за хапване. А утре ще видим за бисквитките. Покажи ми сега какво си намерила.

— Хей, за малко да забравя — каза Ели, щом напуснаха кухнята и оставиха там спящата Мина. Минаха покрай Том, който изгребваше пепелта от камината във всекидневната. — Открих мазето.

Том спря с лопата в едната ръка и метла в другата.

— Какво мазе? Къде? Не видях никакво мазе.

— В спалнята — отвърна Ели, като едва не изсумтя. После дръпна Алекс за ръката и додаде: — Хайде, ела да видиш.

— Хм, много необичайно място за изба — каза Том. Намираха се в по-малката от двете спални и стояха скупчени около сгъната на две малка черга, разкриваща водещ към избата капак на панти, който се отваряше на пода на помещението. Ели бе издърпала капака встрани с помощта на металната халка, закрепена направо за дървото. — И как точно го откри?

— Просто го чух — отвърна Ели. — Като стъпих върху него, дървото изскърца, тогава отметнах чергата и го видях.

— Не мога да повярвам, че не съм го забелязал — каза Том.

— Може би чувам по-добре от теб — отбеляза Ели.

— Ти си по-тежък — каза Алекс на Том. — А и тук всичко скърца. Всъщност, за да го откриеш, трябва да знаеш, че е там. — Насочи фенерчето си в тъмния проход. Светлината се плъзна по тясно дървено стълбище, опасано с тухлени стени. Най-отдолу видя, че подът е от излят бетон. От мястото си усещаше хладния въздух, който идеше отдолу, и тогава долови миризмата — на влажна скала, мокра пръст и…

Пое рязко глътка въздух.

— Какво има? — попита Том.

Миризмата беше едва доловима, но не можеше да се сбърка с нищо. „Вероятно сега няма никого долу, мирисът е съвсем слаб.“ Въпреки това имаше неприятно предчувствие.

— Мисля, че не бива да слизаме долу.

— Защо не? — смръщи вежди Том.

— Аз слизах вече долу — заяви Ели.

Том се извърна към момичето.

— Слизала си долу без…

— Вижте, това е просто едно голямо помещение с няколко кутии, едната от които метална. — Като видя смаяното изражение на Том, Ели въздъхна. — Само погледнах. Нищо не съм пипала. Хайде, ще ви покажа.

— Ели! — извикаха едновременно Том и Алекс, щом Ели пое заднишком надолу по стълбите.

— Почакай — додаде Том. — Отивам да взема…

— А казваше, че аз съм била упорита — рече Алекс.

— Не, казах, че си опърничава. — Том се завъртя на пети и се отправи към всекидневната. — Слез долу заедно с нея. Аз отивам за пушката. И не пипайте нищо.

— Не съм толкова глупава — измърмори Алекс, но той беше излязъл.

А миризмата бе още там.

Ели чакаше в подножието на стълбите.

— Ето, видя ли? — рече тя, щом Алекс слезе при нея. — Като изключим кутиите, е напълно празно.

Всъщност не беше съвсем празно. Лъчът на фенерчето й се плъзна по тезгяха, поставен успоредно на близката стена вдясно. В единия му край имаше стегнато със скоба ръждясало желязно менгеме, а отгоре на работната повърхност — капан за мишки. Нямаше обаче никакви инструменти с изключение на една фина телена намотка, закачена на талашитено перфорирано табло. До тухлената стена вдясно от тезгяха се виждаха наредени една върху друга куп неугледни кутии. На една от тях с черен маркер беше изписано „Коледна украса“. На друга — „Риболовни принадлежности“. Една от кутиите беше отворена и Алекс видя крайчето на черен плат. Тук миризмата на смърт се усещаше не по-силно отпреди, а и Ели все пак щеше да спомене, ако се бе натъкнала на някой и друг труп.

Алекс чу проскърцването от стъпките на Том, след което мракът отгоре беше разкъсан от лъча на електрическото му фенерче, което бе насочил надолу.

— Какво има там? — извика той.

— Точно каквото казах — отвърна Ели.

— Тезгях, кутии. — Насочвайки фенерчето си наляво, Алекс пропъди мрака оттам — и се вцепени.

Вратата на металния шкаф — тъмнозелен, широк, разположен почти директно срещу стълбите — беше открехната. Отворът не беше голям, може би шест инча, и все пак, когато мина малко по-наляво, лъчът на фенерчето й улови отблясъка на метал, отражението на оптически мерник.

— Алекс?

— Том — рече тя и се усмихна. — Том, това е сейф за оръжие!

— Какво? — Чу го как трополи забързано по стълбите. — Почакай…

— Значи, имаме още пушки? — попита Ели — Това е добре, нали?

— Така мисля. — Алекс пристъпи напред, наведе се към сейфа и обви ръка около металното резе.

— Хубаво, че е отворен. Иначе, трябваше да търсим комбина…

Зад нея Том извика:

— Алекс, недей, спри!

Зад нея се чу трясък, когато от мрака изригна яркооранжева светлина и пушката гръмна.