Илса Бик
Пепел (33)

32.

— Какво? — зяпна смаяна Алекс. — Да не се полудял? Нямам намерение да обещавам такова нещо!

— Алекс, налага се. — Погледът му припламна. — Това не е игра. Никой от нас не знае какво ще се случи. Бих могъл да се променя, бих могъл да нараня теб или Ели. Може да не съм в състояние да се овладея. Затова не бива да се колебаеш. Започна ли да се променям, просто трябва да го направиш.

— Защо изобщо разговаряме на тази тема? — Тя отстъпи леко назад. — Нямам намерение да го обсъждам.

Ръката му се стрелна и улови нейната.

— Не бива да бягаме от проблема. Трябва да поговорим за това сега, докато все още можем.

— Том, от тогава минаха седмици.

— Но това не означава, че сме в безопасност.

Тя също го знаеше.

— Но защо смяташ, че може да се случи на теб? Никой от нас не е застрахован. Нито аз, нито дори Ели.

Той поклати глава.

— Не и тя. Мисля, че е прекалено малка. Самата ти го каза, дъщерята на Лари е била в цикъл. Хормоните й…

— Знам какво казах. — Тя дръпна ръката си и се освободи. — Хормоните не са единствената причина. Те влияят по различен начин на момичетата и момчетата, а нека не забравяме Джим. Той също се промени, но чак след два-три дни, докато трансформацията на децата, които видях, бе приключила още на първия ден, за някакви шест-седем часа. Лари спомена, че част от децата в групата се променили веднага. Затова смятам, че хормоните и възрастта не са единствените фактори. — А когато лицето му придоби замислено изражение, тя додаде: — Том, ще ме застреляш ли, ако се променя? Без дори да си сигурен, че промяната не е временна?

През погледа му премина сянка на нерешителност, ала това беше само за миг, след което от кожата му се разнесе онзи познат мирис на почистващ разтворител и оръжейно масло, който бе доловила за първи път от Лари. Накрая Том изпъна гръб и рече:

— Да, ще го направя. Със сигурност няма да ми е лесно, но…

Дори да не беше миризмата, която го издаваше, Алекс пак знаеше истината.

— Ти си лъжец. Не си могъл да го направиш, въпреки молбите на онзи твой приятел. Том, ти си войник, но не си убиец, нито пък аз.

— И все пак убих Джим.

— Това беше различно.

— Нищо подобно. Просто се наложи да реша кой трябва да умре. — Гласът му беше суров, почти гневен. — Повече не ми обяснявай, че не мога да направя онова, което трябва.

— Нямах това предвид — отвърна тя с по-малко ентусиазъм от преди. — Но нали тъкмо ти каза, че това било съдба? А също и причината да не се предадеш.

— И сега не се предавам. Просто се опитвам да предвидя нещата. Виж, ако промяната бе засегнала самата теб, ако съществуваше и най-малката вероятност да нараниш мен или Ели, щеше ли да искаш да остана със скръстени ръце? Пък да става каквото ще?

— Не. — Цялата й решителност се изпари и раменете й се отпуснаха. — Не бих искала да нараня никого. — „Най-малко теб.“

— Същото важи и за мен. Затова трябва да си обещаем един на друг. — Той пристъпи към нея и пое ръцете й в своите. — Моля те, Алекс, трябва да знам, че ще направиш всичко възможно, за да защитиш Ели, а също и себе си.

Наистина искаше да му обещае. Но онова, което Том бе казал миналата вечер, я накара да се поколебае: „А може би взаимно се спасихме.“ Защо Том да има нужда от спасяване? От какво? Или от кого? Замисли се за всички онези дълги нощи, през които, въпреки цялата си смелост, а сега и готовност за саможертва, дори не бе мигнал. За разлика от последната нощ, през която бе спал непробудно. Какво се бе променило?

„А може би взаимно се спасихме.“

Това ли беше? Но от какво би могла тя да спаси Том? От това да се върне на фронта? Може би. Ами идеята за Канада, въпреки че границата е толкова далече? Това ли беше? А може би бе дошъл тук да потърси някакъв знак? Знак за съдбата си?

Дали не се бе спасил от самия себе си?

— Том — започна тя, — защо дойде тук? Та ти не живееш тук; мястото ти не е тук. Каза ми, че било съдба — това, че си намерил мен и Ели и си се озовал на правилното място в правилния момент. Затова ли дойде тук, да намериш съдбата си? Или да потърсиш нещо друго? — Тя вдигна ръка и я постави на бузата му. Пръстите й бяха ледени за разлика от кожата му, която гореше. — Том… нали не си дошъл тук, за да умреш?

Всички тези въпроси би могла да зададе сама на себе си. Миризмата му се промени и тя долови острото поемане на дъх, усети с дланта си внезапния шок и тогава разбра, че думите й бяха попаднали право в целта. Лицето му се сгърчи от силно вълнение и той притисна ръката й към бузата си.

— Алекс — рече с пресипнал глас — нямаш представа какво съм… какво съм извър…

Пронизителен звук, остър и ясен, разсече въздуха. Алекс си пое дъх, който заседна на топка в гърлото й. Познаваше този звук. Това беше свирката, която бе дала на Ели: „Просто я надуваш и ще те чуят дори в съседния щат“.

— Том — изрече настойчиво тя. — Ели…

— Знам. — Том скочи от мястото си, спусна се към палатката, пресегна се вътре и се върна заедно с уинчестъра. Писъкът на свирката прозвуча отново — ясен и отчетлив като лъч ярка светлина в иначе тъмна стая — след което се чу лаят на кучето, слаб, но непогрешим. Том се втурна към обраслото с треволяк поле. — Хайде!

Тя грабна мозберга, вдигна го над главата си и се втурна през буйната растителност след Том, който беше по-висок и с по-дълги крака, така че с лекота би я изпреварил по равното. Да тичаш по асфалт или по утъпкана пътека, беше много по-различно, отколкото да газиш през високата трева, където усещаше ботушите си натежали и тромави сред плетеницата от бурени, които сякаш имаха дълги и жилави пръсти, увиващи се около глезените й. А далеч пред нея, стигнал вече до гората, Том се спря и се обърна назад.

— Продължавай! — махна му Алекс, чула отново лая на кучето. — Ще те настигна!

Том кимна, след което се обърна и се скри сред дърветата. Минута по-късно Алекс се измъкна от полето, ала от Том нямаше и следа. Границата между полето и гората беше рязка, тревата изведнъж отстъпваше пред плетеницата от храсти, ограждащи дърветата, а по-нататък се разстилаше заглушаващият стъпките килим от борови иглички, вече покрит с пелена от сняг. Някъде отпред Алекс чу кучето.

— Ели? — извика тя и отново се втурна напред. За разлика от полето гората все още тънеше в сумрак, в ранните часове на утрото светлината проникваше трудно тук и въздухът беше студен и влажен. В него се преплитаха твърде много миризми, така че тя не можа да различи мириса нито на Ели, нито на Том, нито дори на Мина. Свирката изпищя отново, а лаят на кучето прозвуча още по-разпалено, пронизително и почти без да спира.

„Нещо не е наред.“ — Ботушите й трополяха глухо по замръзналата земя. — „Нещо не е наред, нещо се е объркало.“

Сред дърветата право напред се мярна късче небе, просека, а малко по-нататък Алекс зърна нещо ръждивочервено — якето на Том. Кучето приличаше на тъмно петно, което танцуваше в краката на Том, след което се стрелна нанякъде. Тя отвори уста, за да извика, ала нещо в позата на Том накара гласа й да замре в гърдите. Той повика Мина, след което я улови за каишката. Но защо? Тя забави крачка…

И тогава сбърчи нос, доловила внезапно някаква противна смесица от миризми: на пържен лук, мръсни чорапи и развалени зъби.

Точно зад нея.

Тя изохка сподавено, след което се завъртя на пети, освобождавайки предпазителя с палец…

Жената имаше бледо изпито лице, оградено от къдрава сива коса. Може би в някой друг живот, преди този кошмар, е обичала да пече шоколадови курабийки за внуците си, но не и сега.

Тя забеляза пушката на гърдите на Алекс.

— Недей.