Илса Бик
Пепел (38)

37.

Ако се придържаше към главните пътища и вървеше все на югозапад, щеше да се натъкне на хора много по-рано, отколкото ако бе поела към Рул. Но това решение имаше и хубава, и лоша страна: лошата беше, че оцелелите бяха по-склонни първо да стрелят и чак после да задават въпроси, а добрата, че децата канибали, които бе виждала досега, предпочитаха прикритието на гората. А ако беше достатъчно предпазлива, би могла дори да усети приближаването им.

Газеше през дълбокия два фута сняг право на югозапад, като се придържаше към шосето и непрекъснато претърсваше с поглед околността: за някакво движение, за деца канибали, за възрастни жени с пушки, който гледат на нея като на купон за храна. Имаше и всевъзможни билбордове, рекламиращи бензиностанции, посещения в мини и магазинчета за сувенири. Забеляза дори табела на „Северна светлина — Божията светлина в трудни времена“, както и няколко рекламни пана, които увещаваха хората да се отбият в „Закусвалнята на Марта“: ЗАКУСКА 24/7.

Денят беше хубав, слънчев и ясен, и не чак толкова студен. Само теренът да беше равен, а пътят изчистен, чифт ски или обувки за сняг щяха да й дойдат добре. Както и едни слънчеви очила. Щедрото слънце караше очите й да сълзят от умора и от заслепяващата светлина, отразена от снега.

Пътят беше задръстен от коли, ванове и камиони, които клечаха кротко под дебело покривало от сняг. Повечето от тях бяха изпотрошени, с разбити прозорци и врати, които зееха като зинала уста. Отваряше си очите и за техния камион, надявайки се донякъде, че няма да го види, тъй като се боеше дори да се замисли какво би означавало това. В небето кръжаха цели облаци от птици, а свраките, накацали по дърветата и по заледените жици, наблюдаваха мълчаливо преминаването й. Чувстваше се така, сякаш бе попаднала на снимачната площадка на филм в мига, в който камерата заснема панорамна картина на пълна разруха и опустошение чак до хоризонта, докъдето поглед стига, и тогава се фокусира върху нея — единственото живо същество с изключение на птиците.

Далеч от гората въздухът беше пропит с най-различни миризми: моторно масло, бензин, гума и… смърт. Вонята беше толкова плътна и натрапчива, че взе да й се повдига, и веднага съжали, че нямаше какво да завърже около устата и носа си.

Имаше купища трупове, във всякаква степен на разложение. Много от хората бяха намерили смъртта си в колите. Други — мъже и жени, измъкнали се от колите само за да се строполят на пътя през онзи първи ден — сега почиваха под снежен саван. Въпреки студа, който забавяше гниенето, труповете бяха ужасяващи и подпухнали като кравите, които бяха видели с Том и Ели. Имаше и много животни: тлъсти ракуни с пълни с месо лапи, крастави лисици и опосуми, с оцапани с кръв бели муцунки — за всички тях денят беше празник заради предложеното угощение. И, разбира се, неизменните птици, които ровеха, кълвяха и късаха замръзнали късове плът чак до костта. Двойка изключително едри свраки се сдърпаха за нещо в снега. Подплашени от стъпките й, те изхвърчаха и тя осъзна, че онова, което бе взела за едра капка кръв, беше чисто и просто палец, откъснат от крака на някоя жена и боядисан в ярко, жизнерадостно сигналночервено.

Всички трупове бяха на възрастни. Повечето от тях изглеждаха достатъчно възрастни, за да имат деца, но не и внуци. В колите имаше празни седалки, захвърлени кутии за обяд и ученически раници, но не и деца. Наоколо не се виждаха тела на млади хора на възраст колкото нея или колкото Том.

Тогава тя зърна нещо, което накара кръвта й да изстине. Колкото по-нататък отиваше, откриваше толкова повече следи от оцелелите: от ботуши, маратонки, всекидневни обувки. Дори от джапанки.

И отпечатъци от стъпала.

Не от чорапи.

А от боси крака.

Това откритие я накара да спре.

Елените оставяха следи, кръстосвайки все едни и същи пътеки, водещи до реки и поляни. Патиците и гъските летяха по своите стари маршрути. Ловецът трябваше само да приклекне някъде и да чака или да последва плячката.

А хората използваха шосетата. Все едно бяха носили звънчета на шиите си, защото децата канибали вече не стояха само в гората. Навярно все още живееха там, но бяха установили, че ако не искат да умрат от глад, трябва сами да отидат при храната.

Тогава тя забеляза още нещо.

Част от телата бяха на много възрастни хора. Но тези хора бяха застреляни: едни в гърба, други в гърдите, а мнозина в тила. Облеклото им не беше изпокъсано или раздрано от животните, а изглежда някой просто го бе взел. Труповете бяха по-скорошни и лежаха на камари сред пръснатите наоколо опразнени раници, сакове и куфари.

Тези хора бяха оцелели само за да бъдат ограбени и убити от себеподобните си — от такива като Харлан, Брет и Марджъри.

Изведнъж тя осъзна, че Лари бе имал право.

Децата канибали не бяха единственият им враг — а може би не бяха и най-лошият.

Когато минаваше край един товарен ван с отворени врати и две висящи от коланите обезобразени тела, от които не бе останало почти нищо друго освен скелетите, Алекс чу някакъв звук, който не приличаше на дрезгавия грак на птиците. Звукът беше жален като хленч, сякаш плачеше бебе. Тя погледна надолу и видя възрастен мъж и още по-възрастна жена, които лежаха проснати по корем близо до вана в безпорядък от задигнато туристическо облекло. И двамата бяха простреляни в тила, при това неотдавна, съдейки по липсата на снежен покров. Палтото на жената беше събрано нагоре и Алекс зърна ивицата месеста плът с изпъкнали жили и зеленикави на цвят разширени вени над ортопедичните чорапи. Жената лежеше по очи с разперени встрани ръце, сякаш за да си направи обърнат наопаки снежен ангел. Алекс забеляза снопче козина, увита около дясната китка на жената, а после и още четина, която се извиваше под вана.

Тогава долови миризмата на нещо дълбоко познато.

— О, боже — възкликна тя, след което се отпусна на колене и претърси с поглед сенките под вана.

До предната дясна гума се бе сгушило треперещо сиво кученце.

Нямаше представа каква порода е, макар че приличаше на кръстоска между някакъв вид ловджийско куче и лабрадор. Щом я видя, палето изскимтя и се плъзна само с два сантиметра към нея по корем. Кочанът на опашката му се завъртя с надежда.

Изведнъж спасяването на кученцето се превърна във въпрос от изключителна важност. Успееше ли да го спаси, това щеше да бъде добър знак, нещо като поличба. Успееше ли да спаси него, значи, щеше да спаси и Том. По-късно щеше да установи колко ирационално звучи това, ала в този момент нищо не бе в състояние да промени онова, което чувстваше.

Тя отвори пакет телешка пастърма и предложи едно парченце на кучето. Подушило миризмата, палето се приближи с още сантиметър и докосна пръстите й с носле, след което нагълта лакомо парчето месо, ала няколко секунди по-късно го изплю. Когато кучето изскимтя и побутна пастърмата с нос, Алекс разбра, че месото беше прекалено твърдо за пале като него. Тя пъхна в устата си нов къс пастърма и го сдъвка на каша. Плътният аромат на пикантното пушено месо беше толкова хубав, че стомахът й се сви, и тя трябваше да приложи целия си самоконтрол, за да не преглътне. А когато изплю пастърмата, се улови как издава тих стон.

Този път обаче кучето веднага излапа храната и пропълзя напред, искайки допълнително. След още три парченца мъничето изхвръкна изпод вана, като издаваше грухтящи звуци подобно на малко прасенце, като въртеше и размахваше сивия кочан на опашката си.

Тя откачи повода от нашийника и го взе в ръцете си.

— Е, как се казваш?

Кучето изджафка тихичко в отговор. То, всъщност той, имаше къса сребристосива козина, наситено сини очи и едри лапи и сигурно тежеше поне десет паунда. Тя нахрани палето с останалата пастърма, след което прерови захвърлените дрехи и намери три кутии кучешка храна, пликче със сухи дражета и малка алуминиева купичка, в която сипа няколко глътки вода от собственото си шише.

След това мушна палето в якето си и стегна колана на кръста си, за да не изпадне отдолу. След като приключи, от вида й човек можеше да заключи или че се намира в първите месеци на бременността, или че има нужда от сутиен с доста голям размер. Палето беше много топло. А когато то подаде главица, за да погледа наоколо, Алекс се разсмя.

— Вече си спасен — рече тя на кученцето, което не спираше да се върти и да ближе пръстите й. — Спасен си. Не се трево…

Ала точно в този момент усети миризмата на вълците.