Илса Бик
Пепел (4)

3.

Поничките бяха стари — Алекс още имаше усещане за храна — но силно просмукани от влага. На вкус й се сториха като мокро тесто.

— Обикновено нося със себе си френската преса, този път обаче забравих да смеля зърната предварително. — Джак добави суха сметана в канчето си и я разбърка. — Наложи се да натроша зърната с брадвата.

Ели отчупи още едно парченце от поничката с шоколадова глазура и захарни пръчици и подхвърли майсторски залъка на кучето, което го улови още във въздуха.

— Това не значи ли, че си пристрастен?

Джак се изчерви. Алекс изпита съчувствие към възрастния мъж и рече:

— Аз бих направила същото.

Ели й хвърли унищожителен поглед, но Джак се изкиска:

— Е, не ти го препоръчвам. Кафето стана толкова силно, че зъбите ми изтръпнаха… Ели, скъпа, от тази поничка на Мина ще й стане лошо. Шоколадът е вреден за кучетата.

— Нищо й няма — отвърна Ели и подхвърли още едно парче на кучето.

— Та, значи, откъде сте? — смени темата Алекс.

— Минеаполис — отвърна Джак. — Преди бях репортер, чуждестранен кореспондент за „Трибюн“. Не съм написал нито ред, откакто Дани умря. Редакторът ми направо си скубе косите. А това е истинско предизвикателство, като се има предвид, че вече е плешив, но иначе е добър човек.

— Затова ли го наричаш мухльо всеки път, щом затвориш телефона? — изсумтя Ели.

„Какво му става на това хлапе?“

— Учителят ми по английски каза, че писателят е най-лошият съдия на собствената си работа — рече Алекс.

— Може и така да е. Всъщност вече не вярвам в нещата, които пиша. Хората пет пари не дават. Повечето от тях притежават концентрацията на комар и просто не се трогват. Като онази глупост, че бойните операции в Ирак били приключили? Ама че дивотия! Всичко е въпрос на политика. И никой не ни казва, че за момчетата, които още са там, важат същите правила за водене на бой и че има много стрелба… — Гласът на Джак пресекна и той въздъхна, след което прокара ръка през падналия на лицето си кичур снежнобяла коса. — Съжалявам. Като говоря за това, звуча сякаш съм ядосан и озлобен. Но не е така. Аз просто…

— Но би трябвало да си бесен — обади се Ели в прилив на неочаквана ярост. — Баща ми е мъртъв, но никой няма да иде в затвора. Него го взривяват, а аз получавам само едно глупаво куче. Как е възможно това?

— Стига, Ели, говорили сме вече за това. По време на война…

— По време на война ли? Що за отговор е това? — Момичето метна останалата част от поничката на кучето. Животното отстъпи учудено няколко крачки назад и стрелна неспокоен поглед към Джак.

Алекс не можа да се стърпи и рече:

— Трябва да си по-мила с дядо си. С нищо не ти е виновен.

— Кого го е грижа за твоето мнение? Ти не си ми майка. Дори не те познавам! — Ели изрита газовия котлон на Алекс. Миниатюрният котлон се обърна и пресата за кафе се катурна на скалите сред фонтан от стъкло и гореща течност. Кучето отскочи встрани с уплашено скимтене. — Никой не те е питал!

— Ели! — Джак протегна ръка към своята внучка. — Достатъчно!

— Мразя това нещо. — Ели се дръпна настрана. — Мразя това, мразя те и теб, мразя тази гора, мразя всички! Просто ме остави на мира!

— Успокой топката! — отсече рязко Джак, чието търпение се бе изчерпало. — Иди да се поразходиш. И да се вземеш в ръце, чуваш ли ме?

— Хубаво! — отвърна сопнато Ели, след което натъпка слушалките в ушите си и закрачи троснато към пътеката, по която Алекс бе вървяла предишния ден. Кучето припна подире й, но момичето подхвърли кратка заповед през рамо:

— Стой! — Кучето се поколеба, след което пристъпи несигурно към момичето. Ели взе една пръчка и я вдигна, сякаш е бейзболна бата. — Стой, ти казах, глупаво псе, стой!

— Ели! — изрева Джак. — Да не си посмяла да удариш кучето! Мина, ела! — Щом кучето се спусна обратно, Джак се обърна към момичето: — Скъпа, миличка, защо трябва да си толкова лоша?

— А защо не? — отвърна Ели — Като бях добра, нищо не спечелих от това — сетне се завъртя на пета и се изгуби в гората.

— Беше много трудна година. След като майка й се запиля, един господ знае къде, а моята Мери почина, останах само аз — рече Джак, събрал в шепата си строшеното стъкло. — Слушай, ще се радвам да платя за това.

— Не, не, няма нужда. Разбирам — отвърна Алекс, въпреки че й беше писнало. Джак наистина беше мил, но тя си имаше свои собствени проблеми, а сега бе останала и без преса за кафе. Слава богу, че си носеше разтворимо. След това направи бърз преглед на котлона и едва не простена. Две от подпорите бяха изкривени, а и не й харесваше как беше усукан маркучът за газта. С нейния късмет имаше доста да блъска с някой камък, докато изправи огънатия метал. — Внимавай да не се порежеш, Джак.

— О, аз съм доста жилав гърмян заек. Е, като изключим старата машинка. Преди шест месеца ми сложиха нов пейсмейкър. — Джак изсипа стъклата в празната кесия от поничките. — Единственото, което ме тревожи, е Ели. Тя е като бомба с часовников механизъм. Надявах се, че ако се махнем за малко от града и отидем, да речем, за риба… Хората нямат лоши намерения, но мисля, че съчувствието й идва в повече.

Алекс знаеше това от личен опит. Хората винаги казваха „толкова съжалявам“, а всъщност съжалявам е просто една дума, която изричаш, само защото така е по-възпитано, отколкото да изтърсиш: „Ха, по-добре ти, отколкото аз“.

— Майка й къде е?

— Да пукна, ако знам — изсумтя Джак. — Тръгна си една година след раждането на Ели. Заяви, че имала нужда от време, за да подреди мислите си, да намери себе си. Или по-скоро да се затрие. Оттогава не съм я виждал. Разбираш, че светът е сбъркано място, когато те накарат да си извадиш разрешително, за да си вземеш куче, но в същото време позволяват на всеки глупак да има деца. — Той въздъхна. — Голяма част от вината е моя.

— Как така?

Джак махна с ръка към кучето, което се бе изтегнало по корем и дремеше.

— Мина беше моя идея. Когато кучето мине в пенсия — ако е твърде пострадало, за да работи, или е чисто и просто старо — военните позволяват на семейството на неговия водач, стига да иска, да го осинови. Мина беше ранена в експлозията, която уби Дани, и затова ми хрумна, че за Ели ще е по-добре да я има край себе си, сякаш частица от баща й е още тук. Той обичаше кучето, но Ели го мрази. Всъщност тя не е лошо дете. През повечето време е толкова сговорчива, колкото може да се очаква от едно тъжно, изпълнено с гняв осемгодишно момиче.

— Това не звучи особено добре.

— Свиква се. Хрумна ми, че ще й се отрази добре да се махне от града и да отиде на чист въздух, да прекара известно време с Мина… — не довърши Джак и махна с ръка. — Но стига за това. Е, каква е твоята история?

— Моята ли? — Алекс се отказа от усилието да изправя огънатите подпори на газовия котлон. — Просто се опитвам да подредя мислите си.

— Накъде си тръгнала?

— Към Мирър Пойнт.

— На Горното езеро ли? Но това е дяволски далече. Лично аз не бих искал дъщеря ми да се мотае сама наоколо. Да не говорим какво би могло да се случи.

Знаеше, че Джак й мисли доброто, но едно от предимствата на това да си неизлечимо болен е, че трябва да нарушиш всички видове правила. Затова тя отсече:

— Джак, нямам нужда от твоето разрешение и не съм ти искала мнението.

— Това не значи, че няма да ти го дам. Всички хлапета се смятате за неуязвими, само че в тези гори има диви кучета и какви ли не откачалки.

„Да не говорим за възрастни типове, които си врат носовете в чуждите работи.“ Но това би прозвучало прекалено язвително, а тя имаше чувството, че Джак досажда на нея, понеже не може да се оправи с Ели. Затова тя се съсредоточи върху разглобяването на газовия котлон и не му отговори. В следващия миг Джак протегна ръка и стисна рамото й.

— Съжалявам. Държа се като стар досадник.

— Джак — започна раздразнено тя както заради газовия котлон, така и заради разговора. — Оценявам загрижеността ти, но това наистина не е твоя…

Изведнъж ръката на Джак се стовари на рамото й толкова силно, че я заболя. С изненада вдигна поглед и тогава, щом зърна изражението на лицето му, каквото и да бе искала да каже, думите заседнаха на езика й.

— Аз… — Лицето на Джак се изкриви в неочакван спазъм и той притисна слепоочията си с длани — Аз… почакай, почакай…

— Джак! — Тя посегна разтревожено към него — ала тогава съзря кучето. Мина стоеше като истукан, мускулите й трепереха, а козината на гърба й бе настръхнала като пънкарски гребен. Черните бърни на кучето се разтеглиха назад, разкривайки два блестящи реда извънредно остри и бели зъби, а някъде в гръдния кош на кучето започна да се чува ръмжене.

Алекс изпита истински страх.

— Джак, Мина е…

Джак се задави с дълбок и дрезгав гърлен звук. В следващия миг от устата му внезапно бликна струйка яркочервена кръв и изпръска заледените скали. Алекс изкрещя чак когато от устата на Мина се разнесе внезапно и силно скимтене…

Миг по-късно болката връхлетя и Алекс.