Илса Бик
Пепел (14)

13.

— Ще спираме ли скоро? — Когато Алекс не отвърна, Ели опита отново. — Мръква се. Ще спираме ли…

— Да — отвърна Алекс, без да се обръща. Вървели бяха приблизително два часа, както предполагаше Алекс, с равномерно темпо и в пълно мълчание. Слънцето облизваше върхарите на дърветата точно зад тях и светликът му гаснеше; следобедът преминаваше в нощ. Станало беше още по-мразовито, балдахинът на високите гъсти борове държеше в плен студа. Плътен килим от борови иглички заглушаваше стъпките им, сякаш крачеха по пелена от дебел сняг.

Отпред забеляза разнебитена указателна табела, която беше закачена на един дъб и висеше килната наляво на един-единствен ръждясал гвоздей:

Хълма на мъховете 15,6 км

←

Огнена планина 22 км

→

Езеро Луна 51,5 км

↑

Стомахът на Алекс се сви. Повече от петдесет километра до езерото? Излизаше, че е по-далече, отколкото бе пресметнала. Ако екипировката й беше тук — и особено картите — вероятно би могла да измисли по-кратък маршрут.

„Да, но тях ги няма, така че спри да се вайкаш. Просто запази спокойствие; можеш да се справиш и без тях.“

Още една стрелка, килната под ъгъл от четиридесет и пет градуса и сочеща на северозапад, услужливо подсказваше, че след не повече от половин километър можеха да се подслонят в къмпинг „Смърчова долина“. Това беше добре.

— След около петнайсет минути ще бъдем в къмпинга — каза Алекс. — Ще прекараме нощта там.

— На открито?

— Може да има подслон.

— Но там няма вода, няма… нищо.

— Ще намерим вода. На картата видях един поток.

— Поток ли? Но… къде ще се изкъпя? Нямаме дори палатка. Не искам да оставам в гората. Нощем тя е зловеща.

Дали и тя е била такава напаст като дете?

— Слушай, Ели, нямаме друг избор. Ще спим в гората. Ще пием каквото успеем да пречистим. Ще делим храната си. — Тя спря за момент — май не спираше да й го натяква — след което продължи: — Ако извадим късмет, след няколко дни ще бъдем при рейнджърите. Аз също не преливам от щастие, но положението е такова. Така че можеш да мрънкаш, колкото щеш, но с това нищо няма да промениш, разбра ли?

— Не, не разбрах. — Последва ново тупване с крак, само че този път по-приглушено от преди заради боровите иглички. Ако детето изобщо бе изпитало някаква вина за свитата храна, това чувство бързо се бе изпарило. — Не искам да оставам тук. Не искам да спя в гората. Освен това не си нося спалния чувал. Искам баня. Искам да взема душ. Искам да си измия косата.

— Ели — трябваше да стисне юмруци, за да не изкрещи, — намираш се навътре в гората. Няма как да вземеш душ. Ако екипировката ми беше тук, щяхме да можем да се измием…

— Усещам миризмата му! — Ели хвана косата си с две ръце. — Навсякъде по себе си усещам миризмата на дядо! Под ноктите и в кос-сата ми има негова к-кръв… — Започна да хлипа.

Гневът на Алекс се стопи. В този момент видя Ели такава, каквато беше: оцапана с кръв, разчорлена и изтощена. И много, много малка. Разбира се, че беше изплашена. За по-малко от дванайсет часа тя бе изгубила дядо си, изоставила бе кучето на мъртвия си баща, едва не бе паднала в планинска пропаст, а сега бе вързана за някаква непозната, която беше не по-малко изплашена от самата нея. Непозната, която бе изпаднала в ярост заради (точно така!) шепа прах и заради писмото от една покойница.

— Виж, много съжалявам. Изобщо не помислих за това. — Алекс протегна ръка към рамото на момичето с намерението да я стисне в знак на подкрепа. — Ще измислим някакъв начин да…

— Не! — Ели се дръпна от нея. — Не ме докосвай! Мразя те! Просто ме остави на мира!

— Ели — извика Алекс, но момичето се бе обърнало и с глухи стъпки бе тръгнало надолу по пътеката. Алекс въздъхна и затътри крака подире й. Ели бе поела в правилната посока и едва ли щеше да стигне далеч. „Също като някое хлапе, което бяга от къщи, а накрая го намират да седи на стълбите в мазето.“ Веднъж не беше ли и тя…

Изведнъж се закова на място, сбърчила нос. Странно. Онзи особен мирис на дим пак изпълваше въздуха наоколо, този път обаче по-силен и необичайно сладникав. Може да е било така от известно време насам, но да не е забелязала, защото беше потънала в мисли, или просто беше свикнала с тази воня. В следващия миг обаче усети — надуши — нещо друго. С пълни гърди пое дълбоко въздух и тогава се сепна, защото някаква ужасна, почти чужда миризма я зашлеви през лицето като шамар.

„О, боже, какво е това?“

От тази воня стомахът й се обърна — това беше миризмата на мъртва плът, застояла и душна, сякаш идеше от отдавна прегазено на пътя животно, което се пържи на безумно препичащото слънце. Зловонието беше толкова силно, че се събра на топка в устата й. Тя започна да плюе, но противният вкус се полепи по езика й.

Право напред зърна розовия анорак на момичето, свило се зад гъста плетеница от храсти. Тъкмо се канеше да извика, ала щом погледна към Ели, думите застинаха на езика й и едновременно с това осъзна нещо друго.

Отново бе усетила миризмата на Ели, този път обаче от разстояние, надхвърлящо двайсет ярда. Може би трийсет. Миризмата беше силна, но не достатъчно, за да погълне вонята на разлагащо се животно, и съдържаше същия микс от аромати, който бе доловила веднъж в планината: дъх на вкиснато мляко и на неумити зъби.

Страх. Ели беше изплашена. Не, тя беше ужасена. Въздухът представляваше хаос от миризми: страха на Ели, онази сладникава смрад на изгоряло; нейния собствен аромат, смесица между пот и безпокойство; и онова зловоние на мъртва плът, което изпълваше гората като пепелив, сив пушек.

Ели не се оглеждаше наоколо. Тя бе закрила устата си с ръце и, облещила очи, се взираше в нещо, скривано от плътен саван от клони.

Какво толкова гледаше тя? Нещо подсказваше на Алекс, че всъщност не би искала да научи. Мекушавата част от нея й крещеше да бяга, да бяга, да бяга! Само че не можеше да изостави Ели, не и по този начин, би било нередно.

Бавно и предпазливо Алекс се смъкна на колене, студената земя щипеше кожата й през плата на туристическите панталони. Нито един мускул в тялото на Ели не помръдваше. Притаила дъх, Алекс проследи ужасения поглед на момичето и тогава кръвта й се смръзна.

„Не — помисли си тя. — Не, моля те, господи, нека това не е истина!“