Илса Бик
Пепел (58)

57.

Постъпи като пълна глупачка.

Трябваше да приеме очилата.

Каква идиотка!

Когато се замисли, Алекс си даде сметка, че Крис бе яздил сред касапницата и хаоса, които царяха извън пределите на Рул, изминавайки толкова много мили, за да осигури на шепата деца книги, който да четат. При все това бе намерил време да помисли дори и за нея. Представяше си го как броди по пустите улици, криволичи между труповете на хора и развалените автомобили и в същото време се оглежда за Трансформирани, за възможна засада или за идеалния чифт слънчеви очила за едно момиче, което едва познава и което, предвид нейната репутация, спокойно би могло да ги захвърли в лицето му.

Както и бе направила. Дори да нямаше нужда от него, да злобее заради самото злобеене, просто не беше в неин стил. Каква идиотка.

Кинкейд я задържа до късно, почти до девет, но когато Алекс най-сетне се втурна към изхода, Крис го нямаше там. Това беше добре. Истинско облекчение. За първи път се случваше обаче Крис да не е повикал някой друг, който да я чака. А може битова, че я оставяше да се върне сама, беше знак, че вече й вярва. Не, след случилото се сутринта беше по-скоро едно огромно „майната ти, скъпа“.

— Слава богу, че си тук — извика Лорета, една от санитарките. Тя беше дебела жена, без талия и подстригана на паница. — Крис искаше да му се обадя, веднага щом Мат те пусне, но аз се залисах в работа и забравих.

Алекс усети радостна тръпка. Облекчение. От което се почувства още по-объркана. Едно на ръка беше да се смята за глупачка, а съвсем друго да осъзнае, че всъщност я е грижа дали той не й се сърди.

— Той тук ли е?

— Да, но… — Лорета постави ръка на рамото на Алекс и зашепна поверително. — В момента е в крилото на хосписа. Ще отида да го доведа.

— Остави на мен. — Алекс тръгна по коридора. — Коя стая?

— Тази на Делмар. — Лорета се спусна подире й. — Виж, ще ми отнеме само секунда. Ти по-добре изчакай отвън.

— Няма нужда. — Алекс четеше имената на табелките: Холтър, Джеймс, Мичъл. И тогава забеляза тази, която търсеше. Остъклената врата зееше наполовина отворена, а по стъклото играеха неясните оранжеви пламъчета на запалените свещи. Усети топлия въздух, който идваше от газовия нагревател в стаята. Добре, щеше да му се извини, че се бе държала като идиотка или… нещо такова. — Ей сега се…

Думите застинаха на устните й. Погледът й се спря на единственото легло в стаята и на мъжа, който лежеше в него. Беше изпит и слаб като скелет и изглеждаше толкова измършавял и съсухрен, че един по-силен порив на вятъра, помисли си Алекс, щеше да направи костите му на пух и прах. От носа му излизаше зелена тръбичка, закрепена на ушите и на брадичката му. Алекс реши, че мъжът е още жив, понеже на всеки пет секунди той примигваше като костенурка: бавно и протяжно.

Крис седеше с гръб към вратата, но Алекс забеляза книгата и долови тихото боботене на гласа му, докато той четеше.

Нещо я накара да запази мълчание и да се измъкне безшумно навън, така че Крис да не я усети. Така и направи. Лорета, която я чакаше на няколко крачки от вратата, й махна да я последва. След като стигнаха на пръсти до средата на коридора, жената се наведе към нея и прошепна:

— Когато е в града, всяка вечер чете на най-болните. Така поне имат какво да очакват. Но не му казвай, че знаеш. Не иска хората да научават. Предпочита да не се вдига шум около него.

— Няма проблем — отвърна Алекс все така смаяна. „Ето защо е винаги тук, когато свършвам работа.“ И тогава осъзна, че причините да го харесва и уважава бяха много повече, отколкото бе очаквала. — Ще се престорим, че нищо не се е случило.

— Добре — отвърна с облекчение Лорета. — Ето какво ще направим. Ти се върни обратно, сякаш тъкмо излизаш навън, а аз ще почакам малко и ще го доведа. Обикновено се измъква през страничната врата за конете.

Алекс направи, каквото й каза Лорета. След около пет минути до слуха й достигна глухият тропот на конски копита и тогава пред нея се появи Крис, яхнал Нощ, и стиснал в ръка юздите на Хъни.

— Здрасти — рече той унило. — Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна тя и се метна на седлото на гърба на Хъни. Яздиха мълчаливо в продължение на десет минути, докато тя най-сетне събра кураж и попита: — Е, какво прави днес?

Не виждаше лицето на Крис, тъй като беше тъмно, но усети погледа му.

— Какво те е грижа? — отвърна той.

Е, това определено й затвори устата. Повече не обелиха нито дума. На улицата на Джес той махна към фенера, обозначаващ мястото, където стоеше стражарят, а на нея рече:

— Можеш да слезеш тук. Аз ще прибера Хъни.

— Мога да я прибера и сама — отвърна тя.

— Добре — рече той. — Както искаш.

Когато подминаха къщата на Джес, тя се обърна към него:

— Слушай, тази сутрин…

— Не се тревожи за това — прекъсна я той.

— Почакай. — Тя поведе Хъни към гаража и се обърна към него. Изобщо не можеше да види лицето му, тъй като нямаше луна. — Слушай, исках само да…

— Не го прави, моля те. Каквото и да имаш да ми казваш, не искам да го чуя.

Думите му я зашлевиха като шамар.

— В такъв случай не слушай, но не можеш да ми попречиш да говоря — отвърна тя.

— Е, добре, изплачи си болката.

— Боже, опитвам се да ти се извиня, а ти изобщо не ми помагаш.

В миризмата, която се излъчваше от него, не настъпи никаква промяна. Освен че сенките станаха още по-плътни.

— Няма нужда да ми се извиняваш.

— Напротив — отвърна тя доста по-високо, отколкото възнамеряваше. Сигурно се беше увлякла, тъй като забеляза, че петното бяла светлина, показващо местоположението на стражаря, се плъзна към тях. Тя сниши глас и додаде: — Държах се като пълен кретен. Ти постъпи толкова мило, а аз буквално те заплюх в лицето. Не беше длъжен да осигуриш книгите, но все пак го направи. Можеше да отбиеш номера, като донесеш само няколко, но не го направи. Вместо това намери начин да домъкнеш дотук цялата проклета библиотека. На всичкото това отгоре не си забравил, че нямам слънчеви очила, и си обикалял из целия град, за да търсиш. Изложил си се на риск, въпреки че навсякъде е пълно с канибали, обирджии и хора, които се опитват да ни убият и които са деца като теб и мен. Така че… съжалявам.

— Добре, приемам извинението, доволна ли си? А сега може ли да приберем Хъни?

Всичко се случи на светлината на един фенер „Коулман“, но както очакваше, Крис изобщо не махна оглавника на Нощ, нито пък отведе коня в гаража. Вместо това го яхна отново и протегна ръката си. А когато Алекс го изгледа изненадано, той рече:

— Хайде. Ще те повозя до къщата.

Без да обели нито дума, Алекс се метна на седлото зад него.

— По-добре се дръж — рече той. Мракът, който го обгръщаше, остана непокътнат, но когато обви ръце около кръста му, тя почувства топлината на гърба му с тялото си.

През краткото време до дома на Джес двамата яздиха мълчаливо. А когато стигнаха до къщата, Алекс слезе от седлото и каза:

— Искаш ли да влезеш за малко? Не съм вечеряла, но съм сигурна, че Тори е отделила нещичко настрана. Винаги прави така.

— Защо, няма ли да си изядеш вечерята? — попита Крис.

— О, няма проблем. Сигурна съм, че ще стигне и за двама — отвърна тя.

Джес отвори вратата в мига, в който Алекс стъпи на тясната площадка отпред.

— Стори ми се, че чух някого. Хайде, влизайте вътре, преди да сте умрели от студ.

Алекс видя, че всички момичета бяха в кухнята по халати и пантофи. Кухненската маса беше отрупана с кълбета прежда и игли за плетене. Призрак веднага доприпка до тях и взе да се провира между краката на Алекс, за да си проси внимание.

— Джес. Здравей, Тори, здравей, Сара — рече Крис, влизайки вътре.

— Крис! — Алекс долови изненадата в гласа на момичето, което не спираше да мести поглед ту към нея, ту към Крис. — Джес тъкмо ни учеше да плетем.

— Супер. — Крис кимна на Лена. — Здрасти!

— Здрасти — отвърна Лена. Възкиселата миризма, която обикновено се излъчваше от нея, остана непроменена.

Тори се надигна от мястото си с думите:

— Алекс, във фурната има чиния със…

— Тя знае къде е фурната — прекъсна я Джес, докато събираше кълбетата и иглите. — Хайде, да ги оставим да се навечерят.

— Боже, колко прозрачно — обади се Лена.

— Защо трябва винаги да си толкова гадна? — попита Сара.

— Крис, искаш ли да ти дам малко хляб за вкъщи? В килера има няколко самуна. — Тори пое нататък. — Ще ти…

— Тори, това може да го направи и Алекс — спря я Джес. — Тя не е саката, както обича да отбелязва Лена. Алекс, в чайника има гореща вода, а Тори е приготвила много вкусен пудинг.

— Ябълков — подхвърли Сара, изучавайки Крис. — Любимият ти, нали?

— Аха — отвърна Крис. — Ъ, благодаря, Тори.

— Хайде, момичета. Ще запалим огъня в предната стая — каза Джес и подкара момичетата пред себе си, затваряйки междинната врата подире си. Въпреки това Алекс долови приглушеното мърморене на Лена, последвано от остра забележка от страна на Джес.

— Съжалявам — каза тя с пламнали страни.

— Не се притеснявай. Хайде да ядем.

Алекс донесе храната — Тори бе оставила достатъчно за една малка армия — докато Крис извади още една чиния и сребърни прибори, след което започна да приготвя билков чай. Докато режеше хляба, Алекс се обърна към него:

— Крис?

— Да?

— Благодаря ти, че си се сетил за мен, докато беше извън града. Аз… това… — Завъртя се към него и по стойката на гърба му разбра, че я слуша. — Това, че си се сетил, е много мило.

Отначало не се случи нищо, ала тогава той се обърна и Алекс долови лекия аромат на ябълки.

— Всъщност — отвърна той — теб човек трудно може да те забрави.

Това беше истинско дежа вю.

След като ометоха вечерята и изядоха и последната троха от пудинга, двамата си сипаха чай. Бяха се хранили толкова дълго, че накрая Алекс чу скърцането на пода отгоре и Алекс разбра, че Джес бе изпъдила момичетата на горния етаж. Двамата с Крис не разговаряха много — нещо, което едновременно я радваше и побъркваше. С Том разговорът течеше някак от самосебе си. А Крис беше толкова мълчалив. Но това й създаваше чувство за уют, за интимност. Сякаш до нея седеше Том, но това не беше така и не можеше да бъде. Просто бегла имитация, подобно на избеляло ксерокопие, от което са направени сто хиляди екземпляра, докато накрая бе останало само едно бледо подобие на оригинала. Том си беше Том, а Крис бе обгърнат в сенки, и нищо на този свят не бе в състояние да го превърне в Том. Но тя и бездруго не искаше това, нито дори за секунда. Сега имаше нужда от Крис, такъв какъвто беше. Искаше да спечели доверието му и да го превърне в свой съюзник. Нали затова го бе поканила вътре, нали така?

— Може ли да ти задам един въпрос? — попита той, прекъсвайки мислите й.

— Ъ… разбира се — отвърна тя, изтръгната от унеса. Призрак дремеше в скута й, като лапите му потрепваха от време на време. — Какво искаш да ме питаш?

— Защо носиш със себе си праха на родителите си? — Но щом забеляза изражението на лицето й, бързо додаде: — Не си длъжна да ми казваш, ако е прекалено лично.

— Не, няма проблем — отвърна тя. Йегър дори не бе попитал, а Том изобщо не знаеше. — Двамата умряха преди две години и искаха прахът им да бъде разпръснат из Горното езеро, това е всичко.

И наистина беше всичко, сега като се замислеше. Оказа се, че не беше толкова страшно. Боже, защо не бе споделила с Том, докато все още имаше възможност? Но тя, разбира се, знаеше отговора на този въпрос.

„Защото тогава щях да му разкажа също и за чудовището. Ако бях започнала, просто нямаше да има връщане назад, а аз не исках да рискувам. Трябваше да му се доверя. Прекалено дълго мълчах…“

— Но защо избра точно този момент? Можела си да го направиш по всяко време, нали?

— Това беше най-подходящият момент — отвърна тя и осъзна, че наистина беше така. Ако не бе напуснала дома на леля Хана, щеше да се окаже в капана на града и досега вероятно щеше да е мъртва. Както бе казал Том, важното беше да бъдеш на правилното място в правилния момент.

Крис вероятно бе доловил нещо в тона й, защото очите му се присвиха лекичко, но сенките останаха непокътнати и накрая той сви рамене.

— Добре. Съжалявам, че не си успяла да го направиш, но напролет може да идем до там. Ако искаш де. Бих могъл да те заведа.

Фактът, че нямаше никакво намерение да остава в Рул до настъпването на пролетта, изобщо не я накара да трепне. И ако той беше убеден в противното, щеше да изчака, докато и всички останали й повярват, и тогава щеше да избяга от града.

— Благодаря. Много мило от твоя страна.

Тя свали Призрак от скута си, след което събра съдовете, за да ги измие. Отново дежа вю. Липсваше им само едно хлапе, което да се мотае наоколо.

— Имаш късмет, че ти е останало поне толкова — каза Крис. — Говоря за праха на родителите си. Аз изобщо не помня майка си.

— Наистина ли? — отвърна тя и му подаде една чиния.

Той поклати глава.

— Остави след себе си само едно голямо бяло петно. Бил съм много малък, когато ни е напуснала. На не повече от няколко месеца. А ако може да се вярва на баща ми, стига да е имала възможност, е щяла да ме остави още в болницата. Не знам нито коя е, нито къде е отишла, а и баща ми не пазеше никакви нейни снимки.

— Знаеш ли защо си е тръгнала?

— Баща ми беше пияница. — Той й хвърли неспокоен поглед, за да провери каква ще бъде реакцията й. — Предполагам, че я е биел.

Е, това определено обясняваше сенките. Ако един мъж беше такъв негодник, че да бие жена си, той едва ли щадеше юмруците си, когато ставаше дума за детето му.

— Затова ли каза, че би предпочел да те види мъртъв? Тоест, не че го каза, но…

— Да, знам какво имаш предвид — въздъхна той. — Предполагам. Той имаше няколко приятелки. Едната се казваше Денис. Веднъж, когато бях на десет, тя дойде да ме вземе от тренировка по баскетбол. Не помня защо не дойде баща ми, но сигурно е бил в несвяст или нещо такова. Тя също беше мъртвопияна. Разбрах го, още щом седнах на задната седалка. Ако аз бях шофирал, щяхме да се отървем доста по-леко. На около километър от къщата ни катастрофирахме. Забихме се право в едно дърво. Тя не носеше предпазен колан. Изхвърча през предното стъкло. Разбира се, аз също имах вина. Още не мога да се отърва от кошмарите.

Ето пак: кошмари, също като при нея и Том.

— Това е ужасно.

— Да. Всеки ден слушах за това и всяка нощ го сънувах. А сега и двамата ми родители са мъртви. Но не съжалявам за никого от тях. Баща ми ме мразеше, а майка ми ме напусна. — Устата му се изкриви в жлъчна гримаса. — Само да можех да си промия мозъка или да пипна амнезия. Щях да се почувствам по-добре.

— Съмнявам се — отвърна тя.