Илса Бик
Пепел (62)

61.

Две седмици след Нова година единият от мъжете, работещи като медицински сестри, подаде глава в манипулационната, където Алекс и Кинкейд тъкмо приключваха със зашиването на една разкъсна рана, и каза:

— Шефе, току-що получих вест от един от разузнавачите. Ханк и останалите летят насам като хали. Открили някого в един стар хамбар близо до Орен.

— Знае ли се нещо за състоянието му? — попита Кинкейд.

— Може би има сепсис. Инфектирана рана, вероятно от ухапване. — Мъжът направи пауза. — Шефе, казват, че бил Пощаден.

Като чу това, Алекс едва не ахна от ужас. Първата й мисъл бе, че Том е бил ухапан. Нима бе възможно? Не, не можеше да е Том, минало беше твърде много време, почти два месеца.

— Намери ми носилка на колела и прати тук един санитар. Идвам веднага — поръча Кинкейд на мъжа, а на Алекс рече: — Хайде, приключвай. Нямаме цял ден.

— Извинявай. — Тя се съсредоточи върху последния бод, след което върза конеца на възел и отряза излишната част. Извърши всичко това със спокойни движения, въпреки че сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Тя посегна към пакетчетата с марлени превръзки, но Кинкейд, който вече сваляше ръкавиците от ръцете си, я спря:

— Остави, остави. Идваш с мен. — Той щракна с пръсти на един санитар и посочи към пациента, след което изхвърча през вратата, следван по петите от Алекс.

Двамата се спуснаха през фоайето, излетяха навън през двойната врата и първото, което видяха, беше един самотен ездач, който препускаше в галоп по пътя към хосписа, а миг по-късно зърнаха теглена от конски впряг товарна шейна. Мъжът на капрата, когото не познаваше, сигурно беше Ханк; вътре в шейната Алекс забеляза две момчета. С изненада откри, че едното от тях е Грег. Но какво правеше той тук? Нали беше заминал с Крис… Ала мисълта за това незабавно се изпари от главата й, когато осъзна, че Грег правеше сърдечен масаж.

— Стой, стой! — извика Ханк, когато конете свиха между сградите. Мъжът дръпна толкова силно юздите, че единият кон се изправи на задните си крака в знак на протест. — Хей, по-кротко!

Двете животни продължиха още малко напред, а когато шейната се закова рязко на място, Кинкейд се втурна към нея и се качи от едната страна.

— Какво имаме тук? Нещо за състоянието му? — но когато хвърли по-внимателен поглед, възкликна: — О, господи!

С качило се в гърлото сърце, Алекс надникна иззад гърба на Кинкейд и тогава не можа да реши дали да заплаче от облекчение, или от ужас.

Човекът в шейната не беше Том. Разбира се, че не беше той, нямаше как да бъде. Защото момчето в шейната беше малко, на не повече от осем-девет години. Тъй като Грег беше разкопчал якето и ризата на момчето, за да може да му направи сърдечен масаж, Алекс забеляза кафеза на ребрата му и изпъкналите раменни кости. Очите му бяха затворени и хлътнали, кожата — мъртвешки бледа, а устните — почти сини. Десният крачол на дънките му висеше на просмукани с нещо мокро дрипи и излъчваше невъобразима смрад. Дъхът й застина, когато долови миризмата на момчето: гниеща и зловонна.

— Намерихме го съвсем сам в един хамбар. Сърцето спря по пътя — обясни Грег, без да нарушава ритъма си. Той беше плувнал в пот и задъхан до пълно изтощение. — В това състояние е от… едно-две-три-четири-пет… давай. — При този сигнал другото момче, което бе яздило преди шейната — Алекс смяташе, че името му е Еван, — стисна дихателната помпа, вкарвайки въздух в дробовете на изпадналото в безсъзнание момче. Грег изтри потта от лицето си с рамо. — Сега стават десет минути.

— Десет минути са прекалено много — заяви Кинкейд и се обърна, когато Пол, възрастен медицински помощник с неотслабващо шкембе, изтрополи при тях с една носилка. — Аз поемам оттук, Пол. От теб искам венозна система с голям отвор и да ми намериш централен венозен катетър…

— Шефе, не знам дали имаме. Консумативите ни са…

— Намери ми проклетата система, Пол! Не ми се показвай пред очите без нея — разбра ли? И виж какво можеш да измъкнеш от медицинския шкаф на колелата. Размърдай се! — Когато Пол се втурна към хосписа, Кинкейд докара носилката отстрани на шейната и я нагласи с крак. — Добре, хора, да запретваме ръкави. Хайде да… — Обветреното му чело се сбърчи от израз на учудване.

Ханк, който бе скочил на земята, за да помогне да преместят пострадалото момче на носилката, погледна към Кинкейд и попита:

— Добре ли си, Док?

— Да, една секунда. Грег, спри за момент, искам да проверя за пулс. — Тогава Кинкейд се втренчи право в нея, улавяйки погледа й, и тя прочете немия въпрос, сякаш го беше изрекъл на глас: „Безопасно ли е?“.

Знаеше, че все един ден ще се стигне до този въпрос, който не й бяха задавали никога досега.

— Има ли пулс? — попита Грег.

Кинкейд не отговори. Алекс знаеше, че няма право на никакви грешки. Долавяше ясно миризмата на мъртва плът, но в нея имаше нещо различно: приличаше на газ и беше почти сладникава.

— Док? — попита Ханк.

„Мъртва плът, да, но това е от инфекцията, а не от трансформацията.“ Тя кимна лекичко на Кинкейд.

— Нищо не долавям. Грег, продължавай с изкуственото дишане. Добре, да действаме — каза Кинкейд. — Местим го на три. Едно, две…

Възседнал количката, Грег продължи със сърдечния масаж по целия път до манипулационната, докато Еван вървеше отстрани с дихателната помпа. Алекс и Пол включиха венозната система, а Кинкейд свърза централния венозен катетър, който Пол бе изнамерил отнякъде, с подключичната артерия на момчето.

— Това е последната сода бикарбонат — каза Пол, подавайки на Кинкейд една спринцовка. — Сигурен ли си, че искаш да…

— Едва ли ще има по-подходящ момент. Инжектирай го… Имаме ли атропин? Добре, почакай… Грег, спри с масажа. — Кинкейд се заслуша в стетоскопа със затворени очи, след което каза: — Чакайте, мисля, че… Пол, инжектирай атропина.

Те зачакаха. Грег дишаше тежко, а потта се стичаше на струйки във врата му. Пол погледна към хронометъра.

— Петнайсет минути и двайсет секунди, шефе.

— Чух нещо — каза Кинкейд, след което погледна часовника си и започна да си брои под нос. — Пол, как е кръвното.

— Шейсет на трийсет, шефе.

— Е, не е прекрасно, но не е и ужасно. Момчето има шансове да прескочи трапа. — Кинкейд надяна чифт ръкавици. — Да видим какво имаме тук. Алекс, ще имам нужда от ръцете ти — сложи си ръкавици.

От лявото бедро на момчето се носеше воня на разлагаща се плът, която беше толкова отвратителна, че дори Кинкейд потръпна. Някой се бе опитал да превърже раната, но ивиците бинт бяха подгизнали и изцапани със зелени и жълти петна от гнойта. Алекс усети как стомахът й се преобръща, когато Кинкейд отстрани мократа превръзка. Зеленикавожълта гной с цвят на сополи се бе насъбрала в отворената рана, а разкъсаната плът около нея беше почерняла. Тънки червени ивици набраздяваха бедрото на момчето чак до коляното и се спускаха към чатала.

— Седемдесет и пет на четирийсет.

— Добре — отвърна Кинкейд и започна да попива с гъба насъбралата се в раната гной. Очите на момчето, което все още лежеше на носилката, потрепнаха и то издаде нисък стон.

— Знам — измърмори Кинкейд, докато работеше. — Знам, че боли, синко. Съжалявам, но няма друг начин. Ти само се дръж.

— Това е добре, нали, Док? Имам предвид кръвното налягане — каза Грег, отстранявайки потта си с ръка.

— Поне не е зле. Момчета, успяхте ли да научите някакво име, докато препускахте насам?

— Не, през цялото време не беше на себе си.

— Добре. Алекс, донеси две-три петдесетмилилитрови спринцовки с физиологичен разтвор и промий хубаво раната.

Алекс се радваше, че може да помогне с нещо. Докато тя инжектираше разтвора, Грег попита:

— Можеш да го спасиш, нали?

— Със сигурност ще се опитаме. Може да изгубим крака, но да караме едно по едно. Грег, облечи някакви сухи дрехи, преди да си пипнал настинка. Как е ръката ти? Някой от вас, момчета, да е ранен?

— Не, всичко е наред, Док — отвърна Грег, свивайки ръката, която бе пострадала преди три седмици.

— Добре, не искам да се налага да те кърпя отново. Ами останалите?

— Те са на около един ден път след нас.

— Хубаво. А сега изчезвайте и двамата оттук и ме оставете да работя. Пол, донеси ми комплект хирургически инструменти, ще се наложи да режем. И веднага му дай ципрофлоксацин.

Пол извади малко стъклено шишенце от почти празния медицински шкаф.

— Шефе, това е последният…

— Последният ципрофлоксацин, да, знам. Просто действай, Пол. Алекс, можеш да спреш с промивките. Отрежи останалата част от дрехите, за да виждам какво правя. — Кинкейд я погледна над маската си — Дано да остане в безсъзнание.

Докато Кинкейд почистваше и отстраняваше мъртвата плът, Алекс се нахвърли върху панталоните на момчето, въоръжена с чифт хирургически ножици, а когато ги сряза, се зае и с онова, което бе останало от ризата му. Но щом сряза памучната материя, тя се дръпна ужасена назад.

— Отвратително!

— Какво има? — попита Кинкейд.

— Мисля, че… — Момчето имаше още една голяма рана от ухапване, възпалена, сълзяща и покрита с нещо, което приличаше на бял ориз — но тогава оризът се размърда. — Мисля, че има ларви на мухи.

— Наистина ли? — Кинкейд огледа внимателно раната, след което кимна. — Отлично.

— Как така отлично? — зяпна го смаяно Алекс. — Какво им е хубавото на ларвите?

— Те се хранят с мъртва плът, а след себе си оставят само здрава тъкан — обясни Кинкейд. — Погледни раната от тази страна. Тук има само жива тъкан. Алекс, опитай се да събереш малко от тия приятелчета в една марля.

— Дадено — отвърна колебливо тя, като изобщо не беше сигурна дали няма да припадне. Не можеше да се отърве от представата за хилядите мухи, които бръмчат около раните на момчето, кацат вътре и снасят яйца.

Но тогава й хрумна една мисъл: „Хей, я почакай малко“.

— Искаш ли помощ? — попита Пол, въпреки че звучеше така, сякаш би оценил отказа й по достойнство.

— Не, няма нужда — не го разочарова Алекс.

— Е, момчета, подготвили сме ви страхотен пир — заяви Кинкейд. — Веднага трябва да затоплим ларвите.

— На мен ми изглеждат достатъчно затоплени — отвърна Алекс. — Постоянно се движат насам-натам.

— Не познавам друг човек, който би се въодушевил толкова заради цяла купа с ларви — отбеляза Пол, докато измерваше отново кръвното налягане. — Деветдесет и пет на шейсет и две.

— Звучи добре — отвърна Кинкейд. — Пол, донеси тук още една газова печка и виж дали не можеш да свиеш отнякъде пластмасова кутия и ябълка.

— Смяташ да ядеш? — изуми се Алекс. — Точно сега ли?

— Още не. — Той й смигна над маската. — Ябълката е за ларвите. Стар риболовен трик. Ако държим ларвите на хладно и тъмно място, ще успеем да ги запазим за няколко седмици.

— Може да си направим собствена ферма за ларви — подхвърли Пол.

— Чудесна идея — отвърна Кинкейд. — Но трябва да намерим някое топло местенце. Иначе мухите ще измрат.

— Шегувах се — подбели очи Пол. — Ей сега се връщам. Шефе, надявам се да бъдеш много щастлив с твоите ларви.

— О, със сигурност ще бъда — отвърна Кинкейд.

Супер, сега пък щеше да отглежда ларви. Алекс си помисли, че ще мине много време, преди да погледне със същите очи на ориза.

При положение, че един ден отново види ориз.

— Това беше всичко — заключи Кинкейд, след което сне ръкавиците, свали маската от лицето си и въздъхна. — Жалко, че се наложи да изрежа толкова много тъкан, докато стигна до здрави мускули, но нямаше друг начин. Но с помощта на ларвите раните могат да зараснат добре. Няма да е много красиво, но поне има късмет, че не отрязахме крака.

— Ще се оправи ли? — попита Алекс.

Устата на Кинкейд се изкриви в гримаса.

— Ако положението беше наполовина по-добре, щях да кажа петдесет на петдесет. Сърцето веднъж вече е спирало и освен това има сепсис. Вливанията ще помогнат, но имаме само още няколко банки, а антибиотикът свърши. Ако кръвното налягане падне отново, няма да мога да направя нищо повече за него.

— Може да не падне — отвърна Алекс. — Може да са го докарали навреме.

— Дано. Ще бъде дяволски късмет, ако сме се бъхтили и рискували напразно. Остава само да се надяваме. — Той погледна зад Алекс. — Грег, заведи това момиче у дома, преди да е припаднало.

— На твоите услуги, Док — обади се Грег от вратата.

Нощта бе паднала преди часове. Алекс погледна към часовника на Ели и видя, че Мики показва десет часа. Тя развърза маската си и попита:

— През цялото време ли беше там?

— През всичките — Грег погледна джобния си часовник — шест часа и двайсет минути.

— Значи времето ми за лягане отдавна е минало — отбеляза Кинкейд, който изглеждаше така, сякаш ще се строполи на пода, а когато се отпусна на един стол, от устата му прозвуча дълъг стон. — Още няколко нощи като тази и ще остарея без време.

— Имаш нужда от почивка — обади се Пол. Отпред на гърдите му личеше огромно петно с формата на пеперуда, а червендалестият му скалп лъщеше от пот. — Вече не сме деца.

— Това го чух — отвърна Кинкейд.

— Трябва да се наспиш — рече Алекс, която беше уморена до смърт и освен това долавяше миризмата на тялото си. — Мога да го наглеждам известно време. Трябва само да си взема един душ. — А когато Кинкейд понечи да възрази, тя додаде: — Слушай, ако нещо се случи с теб, тогава всички ще загазим.

— Тя има право — обади се Пол.

Кинкейд изсумтя неодобрително, но накрая се предаде:

— Ще полегна тук някъде. След четири часа ме събуди — поръча той, докато Пол го извеждаше от манипулационната. — Да не забравиш.

— Няма — отвърна тя, а когато Кинкейд излезе, додаде: — Предполагам.

— Изглеждаш направо смазана — отбеляза Грег, чийто вид не беше много по-добър от нейния. — Искаш ли компания?

— Нищо ми няма — отвърна тя, но последвалата прозявка я издаде. — Погледни го от хубавата страна. Сутринта няма да се налага да се разкарваш за мен.

— Ще ти донеса чисти дрехи. Въпреки че утре Док най-вероятно ще те освободи от работа.

— Добре. — Тя втренчи поглед в пациента, чийто цвят беше една идея по-тъмен от този на белите чаршафи. Черната му коса изглеждаше някак неестествено, сякаш беше нарисувана с маркер. Тогава тя взе да събира мръсните инструменти. Найлоновите торби с боклука бяха задръстени с изцапани и окървавени марли и с остатъците от дрехите на момчето. — Да видим сега. Ти се прибирай у дома.

— Изчезвам — махна й Грег. — Но не казвай на Крис.

„Ами сега — помисли си тя и започна да разчиства манипулационната, — какво ще кажа на Крис? Знаеш ли, Грег ме остави съвсем сама?“

Често мислеше за Крис. Но не така обсебващо, както за Том — все пак разликата беше огромна. Вече не беше особено сигурна какво точно бе изпитвала към Том, но двамата се бяха борили заедно и тогава него го раниха, може би умираше, и тя тръгна да търси помощ.

Да, но се бе провалила.

Тя измери кръвното налягане на момчето, записа пулса му и провери венозната система. След това събра всички мръсни инструменти в една табла и ги натопи в спирт, после прекоси помещението и взе импровизирания парен стерилизатор. Тогава постави стерилизатора върху един малък газов котлон и го включи. Докато чакаше да се образува пара, тя изми инструментите и ги постави в стерилизатора. Парата щеше да дезинфекцира инструментите за около двайсет минути, тъй като топлината беше единственият…

Топлина.

Топлина.

Загледана в тесния пръстен от сини пламъчета, тя потръпна в медицинския екип и жълтата болнична престилка, която носеше, и смръщи чело. Имаше нещо, свързано с топлината, което от няколко часа насам не й даваше мира. Но какво точно?

В съзнанието й се появиха последните думи на Кинкейд: „На студа мухите ще умрат“.

Точно така. В студа мухите умираха. Ако оставиш каквото и да е месо навън на студа, мухите няма да го накацат, не и през зимата. В конюшнята на Хъни не бе забелязала никакви мухи, нямаше ги дори преди четири седмици. Преди време бе видяла доста мъртви тела на пътя, но не и мухи. Ами трупът на мъртвия Нед в онази бензиностанция…

— Нямаше мухи — промърмори тя. Но в раната на момчето имаше ларви. А те можеха да се появят единствено от мухите, но щом като бяха открили детето в някакъв изоставен хамбар, какво бе поддържало топлината там? Какво би могло да затопли хамбара дотолкова, че мухите да оцелеят през зимата?

Вероятно момчето бе запалило огън. Не, това беше невъзможно. Когато го донесоха, момчето беше напълно студено, то беше на крачка от смъртта. По дяволите, та то беше мъртво за известно време.

Което означаваше, че някой друг бе запалил огъня. Някой друг се бе грижил за момчето. Там бе имало и друг човек, а може би дори повече от един.

Но Грег бе казал: „Намерихме го съвсем сам в един хамбар“.

Не, Грег. Не е бил сам. И са били близо до Орен… но какво са правили там? Нали бяха тръгнали към Уисконсин, освен ако не е настъпила някаква промяна в плановете. Крис не ходи ли вече до Орен? Ами, да; тъкмо оттам беше взел книгите. Излиза, че Крис е бил в този район съвсем наскоро.

А Кинкейд бе попитал: „Някой от вас двамата да е ранен? Научихте ли някакво име?“.

Кинкейд не би задал такъв въпрос, освен ако не смяташе, че е имало сражение. Но научаването на нечие име предполагаше не само наличието на други хора, но и… воденето на разговор. Или — боже мой — воденето на търговия. Или дори нещо още по-лошо.

Защото Кинкейд знаеше, че те не бяха открили детето случайно; не бяха го спасили.

Детето беше отвлечено.