Илса Бик
Пепел (3)

2.

Тя замръзна.

Кучето беше слабо, но мускулесто, с широк гръден кош, черна муцуна и козина на тъмни петна. Приличаше на немска овчарка, но доста по-дребно на ръст, което сигурно означаваше, че е още младо. Беше препасано с яркосини на цвят дисаги, а на врата му висеше хлабав метален нашийник.

Надолу по пътеката се чу тихото шумолене на листа. Кучето наостри уши, въпреки че тъмните му очи останаха приковани в Алекс. Тогава оттатък ръба на склона се разнесе мъжки глас:

— Мина? Откри ли нещо, момиче?

Кучето издаде ниско скимтене, ала не помръдна от мястото си.

— Ехо? — Гърлото й бе силно пресъхнало и затова думата прозвуча повече като грак. Тя облиза устни и се опита да преглътне с език, станал внезапно грапав като шкурка. — Ъ… бихте ли повикали кучето си?

Гласът на мъжа долетя отново:

— Боже мой, съжалявам. Не се тревожи, нищо няма да ти направи… Мина, долу, момиче.

Кучето, Мина, веднага се подчини и легна по корем. Това беше обнадеждаващо. По този начин то не изглеждаше чак толкова свирепо.

— Легна ли? — извика мъжът.

„Ами ако не беше? Тогава какво?“

— Ъхъм.

— Отлично. Почакай малко, вече сме почти… — В следващия момент на високото с мъка се изкачи мъж с буйна бяла коса и тояга в дясната ръка. Облечен беше като дървосекач, чак до полото с висока черна яка под червената вълнена риза. Малка брадвичка в калъфка висеше на здрава халка, прикрепена към рамката на войнишката му раница.

Момичето, хлапачка с руси плитки, вървеше на една-две крачки подире му. На гърба си носеше ежедневна розова раница „Хелоу Кити“, както и същите на цвят розов анорак и шал. В ушите й бяха натъпкани малки бели слушалки, а звукът беше толкова силен, че Алекс успяваше да долови приглушеното думкане на басите.

— Привет — поздрави възрастният мъж и кимна към пресата за кафе на Алекс. — Надуших го още на половината път нагоре и реших да оставя носа да ме води, само дето Мина ме изпревари — подаде ръката си. — Джак Кранфорд. А това е внучката ми, Ели. Ели, кажи здрасти.

— Здрасти — рече момичето безучастно. Сигурно беше осем– или деветгодишна, помисли си Алекс, а вече бе натрупала такава враждебност. Главата на детето се поклащаше едва-едва в такт с музиката.

— Привет — отвърна Алекс, която отказа да приеме десницата на възрастния човек не само защото изобщо не познаваше този тип с неговата брадва, куче и начумерена внучка, но и защото начинът, по който кучето не я изпускаше от очи, я караше да си мисли, че животното би било щастливо да се докопа преди него до ръката й.

Възрастният мъж стоеше в очакване с колеблива усмивка на лицето и растящ въпрос в очите. Но тъй като Алекс не се отзова, той сви рамене, прибра ръката си и рече дружелюбно:

— Няма нищо. На твое място аз също не бих се доверил на човек като мен. И съжалявам за Мина. Постоянно забравям, че в Уакамау все още има някоя и друга глутница диви кучета. Сигурно те е изплашила до смърт.

— Няма нищо — излъга тя и си помисли: „Диви кучета ли?“.

Тишината се проточи. Хлапето продължаваше да си тактува с отегчен вид. Кучето дишаше тежко, провесило език като измокрено розово флагче. Алекс забеляза, че очите на мъжа прескачаха ту към нея, ту към палатката й и обратно.

— Винаги ли си толкова приказлива? — попита той.

— Ами… — Защо възрастните все успяваха да излязат от ситуация, казвайки неща, които от нейната уста биха прозвучали грубо? Опита се да измисли нещо неутрално: — Не те познавам.

— Имаш право. Както вече споменах, казвам се Джак. А това са Ели и Мина. А ти си?

— Алекс. — Пауза. — Адеър. — Идеше й да се изяде от яд. Отговарянето на въпроси беше рефлекс, също както и неспособността да пренебрегнеш един учител.

— Приятно ми е да се запознаем, Алекс. Веднага трябваше да се сетя, че в теб има нещо ирландско с тия леприконски очи и червена грива. По тези места човек не се натъква на много ирландци.

— Живея в Евънстън — сякаш това обясняваше нещо. — Ъ… но баща ми беше от Ню Йорк. — Какви ги вършеше?

Мъжът повдигна лявата си вежда и рече:

— Разбирам. Значи си тук сама?

На този въпрос реши да не отговаря.

— Не чух кучето ти да се приближава.

— О, това изобщо не ме учудва. Боя се, че обучението си казва думата. Всъщност тя не е моя. Технически погледнато, кучето е на Ели.

— Дядооооо… — подбели очи хлапето.

— Но, Ели, би трябвало да си горда с нея — отвърна Джак, а на Алекс рече: — Мина е от породата малиноа, тоест… белгийска овчарка. Всъщност тя е РВК, работещо военно куче. Обучена е да открива бомби, но сега е в пенсия. — Изви устни в усмивка, пълна със съжаление, каквото обаче не се четеше в очите му. — Беше на сина ми, Дани… бащата на Ели. Убит по време на служба. В Ирак, преди около година.

Момичето стисна устни, до ъгъла на челюстта й плъзна ярка червенина, но не каза нищо. Алекс усети леко пробождане на съчувствие към детето.

— Ами… тя е много хубаво куче. — В мига, в който думите излязоха от устата й, тя потръпна. Добре знаеше в какво неловко положение изпадаха хората, щом научеха, че си изгубил родител. Дори самата дума по някакъв странен начин те кара да се чувстваш, сякаш вината е твоя.

Очите на момичето, светли и сребристи, се плъзнаха от лицето на Алекс надолу към земята.

— Тя е само едно глупаво куче.

— Ели — започна Джак, но премълча онова, което се канеше да каже. — Моля те, извади слушалките от ушите си. Не е възпитано така. Освен това звукът е прекалено силен. Ще си повредиш слуха.

Момичето подбели очи отново, но въпреки това махна слушалките и ги остави да висят на врата й. Последва ново неловко мълчание, при което Алекс изтърси импулсивно:

— Току-що направих кафе. Ще пиете ли?

Момичето я изгледа с поглед, който казваше: „Хей, аз съм дете“. Но Джак каза:

— С удоволствие, Алекс. Ние също можем да допринесем с нещо — смигна й Джак. — Няма да повярваш, но тук има малко понички.

— Дядооооо — обади се момичето. — Нали щяхме да ги пестим.

— Няма нищо — намеси се бързо Алекс. — Току-що закус…

— Ще ядем понички. — Гласът на Джак прозвуча остро и Алекс долови призраците на множество стари пререкания.

— Добре, би било чудесно — изчурулика Алекс така весело, че прозвуча като Алвин^[1] на скорост. — Обичам понички.

— Сигурно са стари — каза Ели.