Илса Бик
Пепел (8)

7.

Кучето изскимтя.

— Погледни. — Гласът на Ели беше дрезгав и пресеклив. Над горната й устна лъщяха оцапани с кръв сополи. — До палатката ти.

„Не, не, разкарай се, остави ме на мира.“ Страх прониза сърцето й. Ако отклонеше вниманието си, дали всичко това — миризми и спомени — нямаше да изчезне? Искаше само да се покрие на някое тихо място и да се съсредоточи върху онова, което се случваше с нея.

— Какво? — отвърна тя, но щом зърна кучето, което се мъчеше да се изправи на крака, потисна недоволството си. Животното изглеждаше зле, зашеметено. Кръв се процеждаше като гъст сироп от дълбока рана на главата му. Дишайки тежко, кучето пое несигурно към тялото на Джак, като газеше сред пръснатите наоколо мъртви птици и оставяше по скалите кървави следи от лапи. С изострено внимание Алекс следеше напрегнато как Мина започва да души тялото на Джак. Нямаше никакъв опит с кучетата. Не отказваха ли някои от тях да се разделят с мъртвите си стопани? Боже, какво щеше да прави, ако Мина…

Кучето почна да лае, ожесточено и много силно. Алекс подскочи от уплаха.

— Млъквай, глупаво псе! — Ели притисна окървавените си ръце към ушите си. — Млъкни, млъкни!

— Шшт, шшт, Мина, шшт — рече Алекс. Лаят беше нетърпим като пушечна стрелба. Тръгна напред без ясна представа какво ще прави, искаше само кучето да млъкне. Протегна ръка към животното. — Хей, Мина.

Кучето изръмжа, обърна рязко глава и оголи зъби. Издавайки слаб вик, Алекс дръпна ръката си назад и в същия миг долови миризмата на мокра козина — и на нещо друго, нещо примитивно, рунтаво и диво.

Какво беше това? Алекс усети как фините косъмчета на тила й настръхват. Миризмата беше непреодолима, носеше се на талази от животното. Алекс беше дяволски сигурна, че никога през живота си не е усещала подобен мирис.

— Добре — рече Алекс, а една вена на шията й туптеше. — Добре, момиче, всичко е наред. — Без да се оглежда, тя отстъпи назад, усети нещо меко под крака си и тогава чу пукане и хрущене, тъй като бе стъпкала с ботуша си една птица. Миг по-късно зловонието от размазаните черва на животното се изви нагоре към ноздрите й, при което слаб стон на отвращение си проправи път през стиснатите й зъби.

„Остави кучето, нека Ели се оправя с него.“ Въпреки студа, по шията й се стичаха струйки пот, а устата й се изпълни с остър металически вкус, който се примеси с дъха на застояло повръщано. От нея се разнасяше миризма на топла сол и студен страх. „Събери си багажа, вземи детето и се омитай от тази планина, докато все още можеш.“

Независимо от това с какви думи и колко високо я подканяше, Ели не помръдна от мястото си. Ядосана и с разядено от нервите търпение, накрая Алекс улови момичето за китките и рече:

— Ели, чуй ме добре. Трябва да тръгваме.

— Не. — Момичето се освободи с рязко движение и отново притисна ръце към ушите си. Детето беше безумно силно. — Никъде няма да ходя с теб!

— Не можеш да останеш тук.

— Напротив, мога. Точно ти няма да ми казваш какво да правя.

— Ели, съжалявам за дядо ти, само че той е мъртъв, а ние трябва да се махнем от тук. Трябва да разкажем на някой какво се случи. — Тогава й хрумна нещо: — Дядо ти би искал да си на сигурно място.

— Никъде не отивам.

Това дете правеше ли изобщо каквото го помолеха? Алекс изгаряше от желание да разтърси момичето така, че зъбите му да затракат.

— Не мога да те оставя тук.

— Защо не? Мога и сама да се грижа за себе си. Знам как се лагерува.

Тъй като се съмняваше в това, Алекс реши да опита нещо, за което бе чела по психология.

— Слушай, ще имам нужда от помощ по пътя. Предстои ми дълъг, тежък преход и ми трябва някой, който да дойде с мен.

Момичето присви око и я погледна накриво.

— Къде?

— Почакай, ще ти покажа. — Взе да тършува в раницата си и да преравя съдържанието й, докато не откри картата, която търсеше. — Виждала ли си някога топографска карта?

По лицето на момичето пробяга живо любопитство.

— Какво е това?

— Това е изключително подробна карта. На нея е показано почти всичко — потоци, реки, изоставени кариери, железопътни линии, колко високи и стръмни са планините. Червените линии очертават шосетата. В яркозелен цвят са горите и… — Тя прокара пръст по картата, докато не откри един черен правоъгълен силует на къща с флагче на покрива. — Ето това е нашата цел.

— Какво е това?

— Хижата на рейнджърите. Те ще знаят какво трябва да се направи. Могат да повикат помощ по радиото.

— Изглежда доста далече и нависоко — рече замислено Ели.

Хижата наистина беше доста далече — поне на двайсет и пет мили в източна посока — и на много по-голяма височина, в близост до противопожарна наблюдателна кула, кацнала на върха на стръмни канари, ограждащи малко като зрънце мадагаскарски боб езерце. Но планът да стигнат дотам беше много по-добър, отколкото да вървят четири дена по обратния път. А с по-енергична крачка биха могли да вземат разстоянието до хижата за ден и половина, ако не и за по-малко.

— Не е нещо, с което да не можеш да се справиш.

С лице, смръщено във вече позната гримаса, Ели отвърна:

— Хм, изглежда трудна работа. С дядо минавахме само по шест мили на ден.

„О, не.“ Сърцето на Алекс се сви от безпокойство. Шест мили на ден? Да не би да са пълзели? При скорост като тази двете с Ели щяха да имат още по-големи проблеми, като например да останат без храна. „Добре, не изпадай в паника, не още; у Джак сигурно има провизии.“ А на глас рече:

— Хващам се на бас, че можеш много повече. Изглеждаш доста силна.

Ели й хвърли такъв поглед, с който искаше да изкрещи, че нищо не разбира, когато го видя. Пробяга с очи по картата, след което забоде пръст в мъничък символ в далечния ляв ъгъл:

— Какво е това? — попита тя.

— Може би изоставена мина на югозапад оттук. Или пък пещера.

— Там има мини? И пещери?

— Със сигурност. Това е стара миньорска местност и не липсват изоставени шахти и пещери, но…

— А има ли мечки?

— В пещерите ли? Не още. Няма да се оттеглят в бърлогите си, докато не стане наистина студено, но стига да сме предпазливи, черните мечки не са проблем. Така че не се тревожи за…

— Ами вълците?

Този разговор май се очертаваше дълъг.

— Срещат се наоколо. Нощно време ги чуваш, нали? А това е още една причина да се махнем оттук. Всички тези мъртви птици тук ще привлекат най-различни животни — койоти, ракуни, вълци и… — Твърде късно забеляза потреса, изписал се на лицето на Ели, и тогава осъзна какво бе казала.

— Ще оставиш дядо на вълците?

— Не, не, имах предвид, че…

— Те ще го изядат! — Лицето на Ели се обля в сълзи. — Ще го разкъсат!

— Ели…

— Не! — Със свити юмруци Ели изрита картата, като върха на ботуша й се закачи за една от гънките. Картата издаде звук, с какъвто стар плат се съдира на две. — Няма да го оставя, няма, няма!

— Ели! — Алекс се хвърли да вземе картата. — Престани! Тя ще ни е нужна.

— Но аз нямам нужда от теб! — Ели се запрепъва заднишком, подхлъзвайки се на телата на мъртвите птици и на локва кръв, останала от Джак. — Никъде няма да ходя с теб!

— Хубаво! Тогава можеш да останеш тук заедно с глупавото си куче. Само че става късно. — Тя се изправи на крака и повдигна ръкава си, за да види колко е часът. — Чака ме много път, така че нямам време за сп…

Тя занемя, когато мозъкът й зацепи.

„Един момент — тя втренчи поглед в часовника. — Не е възможно!“