Илса Бик
Пепел (42)

41.

„Млъкни!“ — помисли си тя. Коленете й се разтрепериха, а когато кучето продължи да лае, усети как краката й омекват. — „Млъкни, млъкни, млъкни!“

— Уотсън. — Високият като върлина старец, облечен с обточена с козина шуба, звучеше изнервено и изтощено. — Стига, какво толкова… — Той се обърна и преди да е успял да довърши, лъчът на фенерчето му разкъса мрака и пробяга покрай нея. Когато електрическото сияние я подмина, тя се приведе с намерението да се обърне, но тогава снопът светлина се плъзна обратно като лъч на морски фар и спря върху нея. Мъжът ахна: „Божичко!“

— Какво има? — попита една от жените. Миризмата й се стори на Алекс силно парлива: смесица от раздразнителност и продължителна липса на душ, която я обвиваше в облак от задушлива воня. Жената се обърна и разгледа внимателно Алекс, прикована от светлината като забодена с карфица пеперуда. — Дявол да го вземе — изрече тя и тогава Алекс чу металическия звук от зареждане на пушка.

— Почакайте — обади се Алекс. Палето бе започнало да скимти. Тя го прегърна с една ръка, а другата вдигна нагоре с дланта навън. — Не съм една от тях.

— Засега — отвърна жената. Старицата от лявата й страна, с нос като клюн, бе извадила древен на вид люгер. — Или просто се катериш нагоре по скапаната стълба на еволюцията.

— Моля ви. — Алекс отстъпи крачка назад. — Искам само да…

— Не на мене тия, момиченце. — Старицата с ястребовия профил и с люгера издърпа ударника назад, след което го отпусна и той се върна назад с щракване.

— Почакай, Ем — спря я възрастният мъж. — Тя изглежда нормално. Виж, има си куче. Нека не избързваме.

— Погледнете кучето си — рече им Алекс. Въпреки че продължаваше да лае, опашката на лабрадора се въртеше като полудял семафор, а след него се заобаждаха и други кучета. Към тях започнаха да се обръщат глави, светлините на фенерчета разкъсаха мрака наоколо. Кръгът светлина около нея ставаше все по-широк и по-ярък, тъй като все повече и повече хора насочваха фенерчетата си насам. — Кучето ви не изпитва страх.

— Защото все още не си се променила — заяви жената с пушката.

— Предлагам да я застреляме още сега. — Жената с клюнестия нос насочи надолу дулото на люгера. Костеливите й пръсти приличаха на ноктите на хищна птица. — Да й видим сметката. Най-добре да обесим малката кучка.

— Един момент — обади се мъжът. — Тя ни трябва. Щом сме с нея, ще ни пуснат вътре.

— Не ми е притрябвало едно от онези животни — процеди през зъби старицата с люгера. — Помниш ли последното, на което се натъкнахме? На сън беше същинско ангелче, а като се събуди, се превърна в звяр.

— Но нали кучетата познават? — рече Алекс. Лабрадорът Уотсън продължаваше да опъва повода си, а навред около себе си Алекс чуваше скимтенето на още кучета и неясния шепот, който преминаваше през множеството, докато все повече и повече хора научаваха за присъствието й. От всички страни долетя шум от вадене на пистолети и прищракването на затвора на винтовки и на ловни пушки. — Нали затова ги водите със себе си?

— Тя е права — отвърна мъжът. — Затова взехме Уотсън с нас.

— Той е само едно глупаво псе — рече старицата с люгера. — Какво, по дяволите, може да знае едно куче? Да не би да надуши малката кучка, която спипа моя Коуди? Казах му да я убие, но тя беше само едно дете, само едно малко сладко невинно чудовище.

— Щом ти не я искаш, ще я взема аз — обади се друг мъж, облечен с ловджийски дрехи. В едната си ръка държеше нещо, което приличаше на къс автомат, може би узи, а на гърдите му бяха кръстосани два патрондаша с амуниции. Изключително белите и четвъртити зъби на мъжа, които бяха прекалено идеални и вероятно изкуствени, се разтеглиха в широка усмивка, която изглеждаше някак налудничава и заплашителна. — Ще ми се да видя как някое от тях ще посмее да излезе насреща ми; нека само да опита.

— Никой няма да ме взима — заяви Алекс, стараейки се да придаде твърдост на гласа си, въпреки че сърцето й щеше всеки миг да се пръсне от страх. Палето бе притихнало и се опитваше да изглежда незабележимо. Забелязала, че мъжът с узито се приближава към нея, разблъсквайки останалите, тя направи първо една, а после и втора крачка назад. — Моля ви, искам само да…

— Ей, я почакай малко! — обади се сърдит глас от тълпата. — Кой казва, че тя е твоя?

— Аз казвам! — Мъжът с узито сключи яката си ръка около лявата й китка, докато в същия миг някой друг, не можа да види кой, я улови за дясната. Алекс усети как палето се вкопчва с нокти в ризата й, докато останалите кучета се разлаяха, но без да ръмжат и да се зъбят, а с едно такова игриво и несдържано оживление, а хората наоколо, изгубили човешкото в себе си, се превърнаха в скубещи, дърпащи ръце, гневни гърла и сбръчкани от старост лица, сгърчени от отчаяние, омраза и страх. Всъщност те не виждаха самата нея, а само онова, което олицетворяваше: причината за техните беди — симптома и болестта в едно.

Палето скимтеше, опитвайки се да се измъкне от пазвата й.

— Внимавайте! — извика тя. — Моля ви. Престанете, ще го нараните, прес…

— Успокойте се! — изкрещя мъжът с мегафона някъде далеч напред сред първите редици на тълпата. — Какво става там? Успокойте се, всички да се успокоят!

Прозвучаха екливи изстрели, мракът бе разкъсан от примигващ сноп светлина.

— Предупреждавам ви, отдръпнете се! — Мъжът с узито размаха оръжие. — Назад, по дя…

Отекна още един изстрел, този път някъде отзад, и мъжът с узито залитна напред с изписано на лицето тъпо учудване, след което се строполи като гърчеща се купчина на земята.

— Хванете я! — изкрещя някой.

Всички се спуснаха към нея, тълпата наоколо вреше и кипеше и тогава я затеглиха напред-назад, сякаш играеха на дърпане на въже. Множество ръце късаха дрехите й, скубеха косата й. Палтото й се разкопча и палето изчезна в навалицата, въпреки че продължаваше да чува скимтенето му. Мъжът с мегафона не спираше да крещи, прозвучаха още изстрели и накрая Алекс усети как хищните пръсти изтръгват палтото й.

Тогава някой извика:

— Тя има пистолет, тя има пистолет!

Кучетата започнаха да се дърпат и извиват на поводите си, техният оглушителен лай се сля с всеобщата глъчка на тълпата, която сега крещеше:

— Убийте я! Хванете я! Хва…

Изведнъж краката й се отделиха от земята и тя се понесе във въздуха. Алекс изпищя отново, а нощното небе — с тази зловеща луна — се олюля над нея в пиянски световъртеж. Предаваха си я от ръце на ръце, сякаш бяха ентусиазирана тълпа, събрала се в концертна зала. Не разбираше нито къде я водят, нито какво мислят да правят с нея, а когато я стовариха на земята, тя се почувства, сякаш гледаше нагоре от дъното на много дълбок кладенец.

— Малка кучка! — Старицата с люгера размаха костелив юмрук в лицето й Алекс нададе писък и изтръгна десния си крак от хватката; усети силния удар чак до капачката на коляното си, а в следващия момент клюнестият нос на жената изхрущя. Размахала ръце, старицата политна назад, а от носа й бликнаха мехурчета кръв.

Когато кракът й описа нов ритник, още повече ръце я приковаха към земята, тогава усети, как извиват главата й назад, оголвайки кожата на врата й, и си помисли: „Господи, смятат да прережат…“

Ала вместо нож почувства грубия допир на въже. Викът замря в гърлото й и тогава хората я повлякоха за врата по студената, твърда земя. Кошмарът от бензиностанцията се повтаряше отново, но този път противниците бяха прекалено много и тя нямаше никакъв шанс. Но въпреки това Алекс се съпротивляваше, извиваше тяло и запъваше пети в земята. Заби пръсти във въжето, опитвайки се да ги провре отдолу, но ноктите й се изпочупиха и тогава тълпата започна да я повдига, множество ръце я придържаха да не падне, а когато затегнаха примката, започна да се задушава.

Жената, чийто нос бе строшила, старицата с люгера, се появи отново. Окървавената й уста зееше отворена в отмъстителна гримаса, а в ръката си стискаше нож.

— Ей сега ще ти отрежа малката главица! — изписка тя и издиша облаче пара, което лъхаше на желязо и гняв. — Ще отрежа малката ти…

Внезапно прогърмелият изстрел отекна оглушително и остро като строшено стъкло. Един ясен глас се извиси над грохота на бумтящата в ушите й кръв:

— Давай, Джет, давай!

Някой изпищя, когато една немска овчарка изхвърча като куршум от тълпата. Когато старицата с люгера се извърна наполовина назад, овчарката, която беше катраненочерна на цвят и много едра, се засили и скочи. Жената успя да повдигне ръце в мига, в който кучето се блъсна в нея. Старицата се претърколи на земята, ножът излетя от ръката й и тя извика:

— Махнете го от мен, махнете го от мен!

— Мили боже — възкликна някой.

— Не стреляйте! — изкрещя един мъж. — Това куче е от техните, не стреляйте!

Примката около врата на Алекс изведнъж се охлаби и тя се изправи на колене. Гърдите й горяха, а болката в гърлото бе толкова непоносима, сякаш беше издрано с бръснарско ножче. Дишайки на пресекулки, тя застана на ръце и колене, като се опитваше да превъзмогне чувството на гадене.

Старицата с люгера продължаваше да пищи, ала никой не се помръдна да й помогне, а което беше още по-невероятно, никой не направи опит да застреля кучето. Алекс не виждаше какво става, но отново чу същия онзи глас, този път по-близо:

— Джет! Долу, момче, долу!

И тогава през ума й премина една-единствена поразителна мисъл: „Този глас… не е на възрастен човек“.

Овчарката незабавно се подчини и отстъпи назад от старицата, но без да се отдалечава. Вместо това се обърна към Алекс, черните му бърни се разтеглиха назад и Алекс зачака безпомощно челюстите на кучето да захапят плътта й, да разкъсат кожата.

Но животното само я подуши и побутна закачливо с муцуна. Миризмата, която се излъчваше от кучето, беше като цопване в хладка вода в някой горещ летен ден. Замисли се за сутринта, когато Мина бе изскочила от гъстите шубраци, за да ги спаси от подивелите кучета, както и за обзелото я дълбокото облекчение, стопило ледената утайка на страха във вените й. И тогава си спомни нежеланието, с което Мина я бе оставила, за да последва Ели.

Замисли се за вълка, който не беше враждебен.

Кучетата наоколо настръхнаха и заръмжаха — но не срещу нея.

Животните лаеха стопаните си.

В миг гласовете наоколо стихнаха, настъпи гробна тишина и хората пуснаха поводите. Кучетата се втурнаха напред и обградиха Алекс в плътен, защитен кордон. Някои облизаха лицето й. Други я подушиха, докато тя махаше примката от врата си. Огромната черна овчарка се притисна към нея, отправяйки сякаш предизвикателство към всеки, който би дръзнал да я доближи, но тогава от тълпата изскочи нещо дребно й се хвърли в скута й. Това беше палето, което се извиваше и гърчеше с такова неистово облекчение, че малко остана да се покатери на главата й.

— Добро момче — рече Алекс, оглупяла от изумление, след което забеляза как тълпата се раздвижва и се разделя надве. Възрастни мъже с пушки и винтовки отвориха пътека сред множеството — също както Мойсей, разделил на две Червено море, и нагазиха сред кучетата.

Джет повдигна очи и изскимтя лекичко, размахал опашка за поздрав. Щом проследи погледа на кучето, Алекс се вцепени от изумление.

— Добре ли си? — Той се отпусна на едно коляно и протегна ръка, за да я подкрепи. Имаше кехлибареночерни очи, също като кучето си, и високи и изсечени скули като ръб на секира, а ароматът му беше сложна смесица от оттенъци на черното: студена мъгла и тъмни сенки.

Когато палето изскимтя и се хвърли напред, за да близне ръката му, момчето се усмихна.

— Я се виж — рече той и го погали. — Какво добро кученце.