Илса Бик
Пепел (24)

23.

— Не може да е вярно. — Очите на Ели бяха подути, а върхът на носа й зачервен, но иначе лицето й изглеждаше изпито и бледо на светлината на електрическото фенерче на Алекс. Момичето не спираше да трепери, въпреки че в палатката беше достатъчно топло и Мина лежеше свита на топка до него. Ели мушна спалния чувал под брадичката си и рече: — Не може да бъде сигурен.

Алекс почна отчаяно да търси нещо окуражително, което да каже, като се питаше дали неувереността й се дължи единствено на полученото сътресение на мозъка. Накрая взе да приглажда назад влажната коса на момичето.

— Ели, това са само предположения.

Но пред себе си трябваше да признае, че в догадките на Том имаше известен смисъл, въпреки че ЕМИ не можеше да обясни абсолютно всичко. „Освен ако не ставаше дума за повече от един, може би за поредица електромагнитни импулси, и то в комбинация с нещо друго. Само че какво?“

— Ами децата, които видяхме? Възможно ли е тези… тези…

— Електромагнитни импулси?

— Да. Тези импулси могат ли да предизвикат такова нещо? Да те накарат да полудееш и да започнеш да ядеш хора?

— Не знам, Ели.

Очите на Ели светнаха като фарове.

— Докато ти спеше, Том спомена, че в момента не било безопасно да се върнем у дома, а още по-малко да отидем в някой от големите градове. Каза също, че ако става дума за нещо наистина голямо, нямало да има ток и вода, както и начин да намериш храна, тъй като нищо нямало да работи. Хората щели да изпаднат в паника и вероятно да станат агресивни един към друг.

Алекс понечи да отговори, ала в този миг ципът на палатката се отвори и вътре се появи главата на Том:

— Как е настроението? — попита той.

— Онези неща не са верни — обяви Ели не особено убедено.

— Тъкмо си говорехме за теб — обясни Алекс.

— Затова, значи, ми горяха ушите. — Том влезе странично вътре. Палатката беше двуместна и много тясна. Алекс усещаше Том зад гърба си, долавяше миризмата му — ухание на горяща дървесина и толкова силен дъх на мускус, че почувства леко замайване. — Какво има? — попита той.

— Питахме се… — започна Алекс и го погледна през рамо, при което лицата им се оказаха на сантиметри едно от друго. Светлокестенявата му коса, гъста и чуплива, беше разрошена, а бузите му — поруменели, сякаш току-що се е спуснал по някоя ски писта. Освен това миришеше така хубаво. Пулсът й се учести, усетила силна вълна на привличане. — Казал си на Ели, че не било разумно да се връщаме.

Том плъзна бърз поглед към Ели.

— Ще говорим за това утре сутрин. Сега Ели трябва да се наспи.

— Добре — отвърна Алекс, схванала намека.

— Не ме оставяй — обади се Ели и постави ръка на рамото на Алекс. — Не искам да си лягам.

— Без възражения, момиченце — ухили се Том. — Утре тръгваме рано. Мина ще остане тук с теб, а ние ще бъдем отвън, нали така? Изобщо няма да се отдалечаваме, освен това моята уинчестър е тук, а за Алекс имам една мозберг. Всичко ще е наред.

— Щом като всичко е наред, защо са ти тези пушки?

На лицето на Том се изписа такова объркване, че Алекс едва не се засмя.

— Ели, обещавам всичко да е наред — рече тя. — А пушките са само за всеки случай.

— Може би и аз трябва да имам пушка.

— Не, не мисля така. Пушките са прекалено тежки, а твоите ръце са съвсем мънички — отвърна с облекчение Алекс, защото поне това бе истина. — Ние ще те пазим.

— Обещаваш ли?

— Честна дума. Ако имаш нужда от нас, трябва само да извикаш и ние ще те чуем.

— Не мога да викам силно — възрази Ели.

— Знам как да поправим това. — Тя мушна ръка под суичъра си и извади оттам сребърната свирка, сгрята от топлината на тялото й. — Ето, просто надуваш тази свирка и, мога да се обзаложа на десет долара, ще те чуят в съседния щат.

Ели събра косата си и Алекс промуши верижката през главата на момичето. Детето обви внимателно свирката с ръце, сякаш беше яйце от червеношийка.

— Кой ти я даде?

Алекс преглътна мъчително. Почувства погледа на Том върху себе си.

— Родителите ми. Бях малко по-малка от теб. Подариха ми я на първия ми лагер сред природата.

— Имаш много умни родители — заключи сериозно Ели.

— Всъщност Том е прав. Стана прекалено късно — отвърна Алекс. — Хайде, ще те завия.