Илса Бик
Пепел (5)

4.

Болката беше огън, лазер, който прогори мозъка й. Внезапно металическо дрънчене заклокочи в ушите й, а зрението й бе затулено първо от червено, а после от ослепително бяло сияние, след което тя започна да се препъва, краката й се оплетоха и падна на земята. Нещо влажно и жежко шурна от гърлото й и потече по брадичката й.

Джак се намираше в същата беда, ако не и в по-голяма. Кожата му беше тебеширено бледа, от което кръвта му изглеждаше неестествена, като изкуствена боя за Хелоуин. Краката му се подкосиха и той взе да се свлича, заровил ръка в гърдите си, и накрая се строполи като парцалена кукла, чиито конци са били отрязани. Удари се лошо, главата му рикошира в скалата, а очилата излетяха настрани с блестящи на слънцето стъкла.

Не й оставаше нищо друго освен да лежи там зашеметена, просната като счупена играчка. Кръв се събра в гърлото й и тя почна да кашля, докато светът пред очите й се въртеше, като вода, нахлула във водосточна тръба. Онова странно металическо бучене, което се разнасяше от небето, звучеше все така силно. Какво беше това? Докато замайваща болка, сякаш от бургия, пронизваше мозъка й, тя изправи с мъка глава, полагайки усилия да се съсредоточи. Отначало си помисли, че сигурно губи съзнание, тъй като небето притъмняваше все повече и повече — после обаче осъзна, че мракът се движи.

Птици. Там имаше птици. Но не няколко или просто ято, а стотици, дори хиляди. Всевъзможни по вид, форма и големина. Птиците бяха навсякъде — те летяха горе в небето или изригваха от долината долу, образувайки цвъртящ фуниевиден облак. Летяха в пълен безпорядък, без да се подчиняват на законите на ятото, и се блъскаха една в друга или защото бяха твърде много, или защото те също бяха надвити от болката, приклещила и самата нея в желязната си хватка.

Нещо тупна в краката й. Тя отскочи назад с писък, а една умираща врана се просна на скалите. Масивното крило беше извито плътно назад, а черният клюн лежеше напълно прекършен, сякаш беше графит на молив. От небето навред заваляха мъртви или умиращи птици.

Разнесе се висок, нечовешки писък. Със свито от ужас сърце Алекс стрелна поглед през рамо тъкмо навреме, за да види как тройка елени изтрополява горе на хълма. Животните стигнаха до хребета, изправиха се на задните си крака и забиха копита в скалата с грохот, произведен сякаш от пневматични чукове. Единият от тях — едра кошута — нададе пресипнал, пълен със страх и задавен от кашлица рев, след което от устата й шурна кръв под формата на пурпурен ореол. Кошутата пак се изправи на задните си крака, като риташе с предните, а другите два елена й отвърнаха, като също разрязаха въздуха с копита. После животните се хвърлиха напред, сякаш невидима ръка ги теглеше към ръба.

„Не, не, не. — Мислите на Алекс течаха накъсано. — Не, недей… недейте. Те няма… не могат…“

Скочиха.

Елените полетяха от хребета в празното пространство над урвата.

За един миг те увиснаха между претъпканото с птици небе и тъмната бездна на долината, което накара Алекс да се замисли за летящите северни елени…

Тогава обаче реалността надделя. Гравитацията сви своя юмрук.

Елените паднаха долу, а писъците им отекнаха подире като гаснещи комети и това беше краят.