Илса Бик
Пепел (7)

6.

Стоеше напълно неподвижна.

Не.

Имаше някаква грешка. Сигурно беше така.

Та тя нямаше обоняние. Туморът бе видял сметката му.

Но…

Но там имаше кръв. Усетила беше мириса на кръвта на Джак. Ели се бе напикала и тя бе усетила и тази миризма. В този момент, точно в този миг.

Това бе невъзможно. Сигурно беше игра на въображението й, болката, шока или… или нещо друго.

Ами ако не беше така?

Почти се боеше да опита отново. И все пак щеше да го направи; трябваше да разбере. С ужас се наведе над Джак и пое дъх, продължително, без да бърза, замислено, а наум си рече: „Гледай сега, било е халюцинация — един от онези странни номера, които мозъкът понякога ти погажда!“.

Но не беше въображението й. Ето че отново я долови — миризмата беше толкова физическа, че усети как гъделичка носа й. Напомняше й за нещо и това беше… опита се да намери сравнение… ами, да, това беше миризмата на мокри монети.

В следващия миг в съзнанието й светна малка лампичка и неочаквано Алекс видя, съвсем ясно като бял ден, своята малка червена каручка, която бе зарязала навън под дъжда. Така се изплаши, че дори трепна. Онази каручка… на колко години ли е била тогава? На шест? Не, не, на седем, защото сега се зареди върволица шеметни спомени, които проблясваха като фойерверки: павиран вътрешен двор, бели рози, плъзнали нагоре по дървена решетка, ленивото бръмчене на пчелите и тогава се появява майка й, нейната майка, нейната прекрасна майка, която стои изправена до баща й, а самият той казва: „Тъй като си на седем, решихме, че си достатъчно голяма, за да знаеш как да се грижиш за вещите си!“.

Татко. Алекс пое силно дъх. Въздухът нахлу в устата й и премина над езика и тогава тя усети миризмата — тръпчива… остра и… сладка. Кафе — това беше вкусът на кафе и… и на понички. Беше повърнала всичко, но сега усещаше вкуса му, усещаше миризмата му.

Алекс си помисли: „О, боже мой!“.

Барет й беше говорил за Края: за загубата на едни функции, за отмирането на други способности и, може би, за необходимостта от приемане на болкоуспокояващи — това беше начинът, по който докторите искаха да кажат, че ще бъдеш упояван с лекарства, докато накрая тихо и кротко не заспиш вечен сън.

Но Барет не бе сигурен дори в това, защото Краят можеше да настъпи много бързо. Туморът щеше да продължи да нараства все повече и повече, а там горе нямаше кой знае колко място. Щеше да създаде такова налягане в това затворено пространство, че накрая мозъкът й щеше да цръкне от черепната кутия, също като паста за зъби от тубичка. А това щеше да бъде сигнал за изгасяне на светлините, докато всичко, което караше часовника й да тиктака — сърце, бял дроб — чисто и просто не спре.

Трябва да знаете, че Барет никога не изричаше категорично мнение, тъй като всеки случай беше различен. Не можеше да й каже какво да очаква, защото, хм, досега не беше умирал. Няма две мнения по този въпрос. Ала тя беше категорична за едно: Барет нито веднъж не бе споменал, че когато настъпи Краят, би могла да си върне изгубеното.

Като например усета за миризми.

Вкуса на храната.

Баща си. Майка си.

Но сега бе доловила мириса на кръвта на Джак. Изплували бяха и онези забравени спомени за детската й каручка, за белите рози и за майка й. Беше чула гласа на баща си. В устата си усещаше горчивия вкус на повръщано и беше будна, не сънуваше.

Вероятно тъкмо това имаха предвид хората, като казваха, че преди да умреш, животът преминава пред очите ти. Не знаеше дали е така. Никога не бе питала Барет за това. Ако трябваше да бъде честна, просто не беше сигурна дали иска да знае. Разбира се, чувала бе за най-различни предсмъртни преживявания. Гледала беше „Дух“ и знаеше как звучат повечето истории: любимите ти хора, които са починали преди теб, се появяват и чакат да влезеш в светлината. Но това беше тъпо. Надеждите на хората и онова, което се случваше наистина, бяха две различни неща. Имаше достатъчно научни познания, както и немалък личен опит. Мозъкът е загадъчен орган. Затрива обонянието ти, отнема ти вкуса към храната и поглъща голяма част от спомените ти. Така че прекъсваш кръвоснабдяването на мозъка, затриваш клетките от глад за кислород и когато ритнеш камбаната, може пък да видиш бяла светлина. Кой знае? Не и Алекс. Нямаше никаква представа какво да очаква в Края.

Освен ако не е това.

Освен ако това не е нейният край, който предстои да изживее.