Илса Бик
Пепел (11)

10.

Пътеката беше много по-труднопроходима, отколкото бе предполагала. Склонът беше стръмен, хлъзгав заради телата на мъртвите птици, люспестите скали и крехкия, ронлив сив варовик. В продължение на векове ерозията от дъждовете и топенето на снеговете бе набраздила планината със стръмни улеи и фунии, в които се отлагаха всевъзможни отломки — изкъртени скали, паднали дървета — преди да бъдат завлечени в долината долу. След едночасово вървене бедрата и коленете я боляха до прималяване; лицето й лъщеше от пот, устата й бе пресъхнала от жажда, а ризата й бе залепнала за лопатките на гърба. Спирайки, за да пийне вода, тя се съблече по суичър, завърза анорака за раницата си и махна шапката от главата си, за да усети хладната милувка на планинския въздух. Извади едната от двете бутилки от чантичката на кръста си и напръска лицето си с вода, при което дъхът й пресекна заради мразовития въздух. Водата беше лукс. При други обстоятелства би била по-пестелива, но знаеше един поток, край който възнамеряваше да лагерува през нощта, и тъй като разполагаше с надежден филтър с вместимост от два литра, можеше да си позволи разхищението. Щеше да има нужда от всяка капка вода. Оттатък потока нямаше да има друга възможност да попълни запасите си, докато не пресече реката на около двадесет и пет километра оттам, а след това абсолютно нищо чак до самата хижа.

По навик държеше бутилката с водата в дясната си ръка, която не трепереше. Тогава обаче се спря и преди да се е усетила, прехвърли шишето в лявата и го стисна с все сили.

Лявата й ръка бе твърда като скала. Нямаше дори помен от треперене. През последните няколко месеца бе натрупала мускулна маса с вдигане на тежести, но това не бе помогнало за треперенето. Но сега него го нямаше и тя се чувстваше много по-силна. Непобедима. Сякаш е в състояние наистина да контролира живота си, да се бори.

„Това е лудост.“ Още не бе дошла на себе си, но все пак нейното подобряване нямаше нищо общо с онова, което се случва след смъртта. Или… момент… нямаше, нали? Ами разказите за хора, излезли от кома, само за да се сбогуват? Като че ли мозъкът се намира на прага на смъртта и дава всичко от себе си за един сетен миг, всички сокове потичат така, че цялото тяло се разбужда за последен път. Е, май трябваше да се радва на мига, докато все още можеше.

Поднесе шишето до носа си. Продължаваше да изпитва недоверие към обонянието си, очакваше всеки миг да изчезне. Само че водата имаше един такъв чист и хладък аромат, който събуждаше у нея поредния оживял спомен: как баща й я повдига на раменете си и, обвил силни длани около глезените й, нагазва във водите на Горното езеро, пеейки: „Аз и старият Дан с пресъхнали гърла и души, зажаднели за вода… хладната, бистра вода“.

Остави водата да се разлее по езика й, вкусвайки с наслада всяка отделна молекула, всеки прекрасен атом, всяка безценна частица от миналото.

„Е, поне е мокра!“ — рече си наум.

А това я накара да си поплаче още малко, тъй като баща й имаше навика да казва същите думи.

Вдигна поглед нагоре, откъдето бе дошла, обхващайки с очи първо лявата страна на пътя, а после бавно и дясната. Кратко примигване на слънчевата светлина привлече вниманието й. Това Ели ли беше? Раницата й имаше ли метална рамка? Не, нейната „Хелоу Кити“ беше съвсем малка. По всяка вероятност имаше място за малко дрехи и четка за зъби. А може би и за книга, въпреки че, честно казано, Ели нямаше вид на дете, което обича да чете. В нейния случай по-скоро имаше Нинтендо Ди Ес^[1], която обаче не би струвала повече от една тухла, също като айпода на момичето. В следващия миг Алекс установи, че светлината бе примигнала, отразена в една скала. Не е била Ели.

Тя въздъхна. Какво се бе случило? Десетки пъти бе прехвърляла сутринта в съзнанието си. Трябваше да намери разумно обяснеше. Бог е свидетел, че разполагаше с достатъчно време за това. Физиката не беше нейният предмет, но затова пък по биология имаше отличен и знаеше, че мозъкът — както впрочем и по-голямата част от тялото — сполучливо работи с електричество.

Значи тази сутрин мозъкът й бе откачил. Електрониката, всичко в твърдо състояние, бе дала на късо, също както и елените, птиците и кучето. Птиците определено бяха важни — беше свързано с начина, по който се ориентират… Магнитни полета?

Ръката й не трепереше вече. Чувстваше се по-силна. След онази експлозия от нажежена до бяло болка, главоболието й, едно постоянно тихо бучене, бе изчезнало. Спомените й се пробуждаха, тъй като обонянието й се бе върнало, а заедно с него и вкусът към храната.

Но не ставаше дума за обикновено обоняние, нали така? Разполагала бе с достатъчно време да обмисли случилото се в момента, в който се бе приближила до Мина. Забелязала беше и позата на кучето: с оголени зъби и присвити уши. Съдейки по външния вид на животното, човек би казал, че нещо го е ядосало.

И тогава бе усетила онази особена първична миризма, а в съзнанието й бе изскочила думата страх. Надушила бе самото куче и чувството, което то изпитваше. Мина се бе изплашила до смърт.

Ами в случая с Ели? Спомняше си острия амонячен полъх на урина и бакърения мирис на кръвта — както и още една неприятна миризма, която се процеждаше отнякъде по-дълбоко. Онази смесица между сутрешен дъх и вкиснато мляко. Това не беше ли миризмата на страха на момичето?

Какво беше общото между всички тези неща? Как се връзваха те заедно?

След още няколко секунди на размисъл тя се отказа. Всичко, с което разполагаше, бе известен брой факти, няколко теории и доста сериозни проблеми — като например да се разкара възможно най-бързо от тази планина и да намери вода преди мръкнало.

Колко дневна светлина й оставаше всъщност? Погледна замислено слънцето. Човек би могъл да разбере колко е часът, стига да знае накъде точно е север, но да пукне, ако помнеше как става. Имаше нещо друго, свързано с времето, което също беше важно. Но какво? Опита се да разчопли това чувство по начина, по който като малка човъркаше някой разклатен зъб с надеждата да го накара да изскочи от джобчето във венеца. Нещо наистина важно във връзка с времето…

Лек полъх на изгоряло се разнесе от долината. Пожар? Не, имаше нещо странно в тази миризма. Не беше от горящо дърво, а от нещо изкуствено, сладникаво на мирис. Познаваше тази миризма. Но откъде?

С ъгълчето на лявото си око забеляза слабо движение. Някъде над нея. Стрелна бърз поглед нагоре по склона на планината и тогава зърна за миг нещо розово.

Най-сетне.

Най-добре беше да намали темпото, да направи още една почивка за вода и да даде възможност на хлапето да скъси разстоянието, без да става ясно, че всъщност я чака. Нека Ели да си мисли, че идеята е била нейна.

След има-няма половин час Алекс вече пълзеше като костенурка, но затова пък Ели я настигаше. Чуваше как ботушите на детето се пързалят и хлъзгат по сипеите. По звука можеше да познае, че момичето се спуска прекалено бързо. Хлъзгав поток от ситни камъчета трополеше надолу по хълма вляво от нея, напомнящ за подрънкващия звук, който издаваха морските раковини, когато оттеглящата се вълна ги засмуква и увлича със себе си. Щом свърна в улея, камънакът се затъркаля още по-бързо и шурна като поток по склона на планината. Това беше лошо. Само една погрешна стъпка и детето можеше да се подхлъзне, да полети неудържимо надолу и със сигурност да пострада.

Време беше за почивка. С небрежно, отработено движение Алекс свали раницата от гърба си и я стовари на земята. Извади едно от шишетата с вода от чантичката на кръста си, махна капачката, вдигна шишето към устата си и плъзна поглед нагоре по склона.

На височина не по-малко от петдесет ярда от нея Ели се спускаше бързо надолу. Пространството помежду им бе осеяно с храсти и чворести борове, извили снага под странен ъгъл. Сега Алекс имаше много по-добра видимост към мястото, където скалните късове от по-високите части на склона се събираха в улея, останал от дясната й страна, тъй като стоеше с лице към планината. В този участък пътеката описваше серия резки завои ту наляво, ту надясно, като се спускаше на достатъчно разстояние от улея и беше безопасна. Само че Ели сечеше напряко, пренебрегваше извивките на пътя и отприщваше надолу непрекъснат дъжд от каменни отломки.

Детето беше само.

Не беше за вярване. Едно нещо бе Алекс да бие отбой — все пак държеше на всичките си пръсти — но що за дете би изоставило кучето си?

— Хей, по-полека — извика тя ядосано. — Ще почакам.

Разстоянието между тях беше прекалено голямо, за да види изражението на Ели, но въпреки това го долови в сопнатия й отговор.

— Нищо ми няма. Не съм изморена.

— Това не ме притеснява. Риташ надолу много камъни, а ако не си забелязала, намирам се точно под теб. Благодаря, но не искам да се окажа с разбита глава.

Ели не каза нищо. Ако не друго, поне вървеше бързо. Алекс й обърна гръб и изсумтя. „Бог да ми е на помощ!“ Като продължаваше да стиска шишето с водата в лявата си ръка, тя подхвана раницата с другата и я метна на дясното си рамо. Това хлапе само си търсеше белята…

Изстрелите прозвучаха отчетливо, неочаквано и недвусмислено: пук-пук-пук-пук-пук!

Изстрели от пистолет? Някой стреляше? Умът й блокира, след което тя бързо приклекна ниско долу и с трескав поглед взе да претърсва долината. Още изстрели — различни, отсечени, по-силни — пушка. Какво ставаше, по дяволите?

Ели беше вече наблизо и Алекс чу възклицанието на тревога, последвано от мекото хрущене на хлъзгащи се по камънака ботуши. После видя, как момичето залита напред, размахало ръце във въздуха и забило пети в каменистата пътека. Алекс се сниши, когато над главата и раменете й се изсипа дъжд от камъни.

— Ели — извика тя, — не се мъчи да се задържиш. Седни долу, седни…

Но твърде късно. Центърът на тежестта на момичето, вече доста разклатен, рязко се измести.

— Не! — Без изобщо да се замисли Алекс се изправи — възможно най-грешното движение. Бутилката изхвърча от ръката й, водата плисна в широка дъга, след което бутилката рикошира в един камък и се изгуби от погледа й. Крепяща се само на едно рамо, незакопчаната на кръста й раница се плъзна по дясната й ръка като шейна по гладък лед и изхвърча от китката й. „Не, не!“ Опита се да я хване с енергично движение на ръката — поредният грешен ход, който я изкара извън пътеката и не доведе до нищо добро. Летейки надолу по склона, раницата се търкаляше като снежна топка, като следваше естествените очертания на фунията, преди да се плъзне в улея. Там вече набра скорост, увличайки лавина от камъни подире си, а накрая с последен отскок се изгуби от поглед.

Край.

Успя само да изрече наум едно „По дяволите!“. Изгубила равновесие, тя започна да залита и да се олюлява, накрая ботушите й забуксуваха и се подхлъзна на един камък. Надавайки див писък, тя се хвърли на земята, а пръстите й задраскаха по скалата. Грубият камък издра пръстите й и нарани дланите й. Тя тупна тежко по задник с прегънат почти хоризонтално ляв крак като острие на джобно ножче, което не е затворено докрай. Силна болка разсичаше коляното й, но поне падането бе спряло.

Писък. Алекс вдигна очи тъкмо навреме, за да види как левият ботуш на Ели се стрелва нагоре — нещо като пресилена трагикомична версия на подхлъзването върху обелка от банан. Ели, която не спираше да пищи, се претърколи на една страна и взе да се свлича право към улея.

— Ели! — изкрещя Алекс. — Обърни се! Обърни се по корем, чуваш ли, обърни се! — Стори й се, че момичето се опита да я послуша, после видя, че от триенето аноракът й се събира на розови дипли на гърдите й. Падането се забави, но не спря.

„Давай, давай, давай!“ Ботушите на Алекс се пързаляха по камъните, докато тя се придвижваше надясно. Улеят беше на четирийсет, петдесет стъпки оттам, но едва двайсет крачки я деляха от един нисък бор, който стърчеше накриво от земята; можеше да се хване за него. Ели трябваше да се плъзне наблизо, преди да стигне до улея, и ако Алекс се добереше до него навреме…

Пръст и ситни камъчета се посипаха отгоре върху главата на Алекс. До слуха й достигна трополенето на камъни, които се носеха в слалом към фунията; после забеляза, как част от тях рикошират в други по-големи камъни и изчезват надолу като дим. Сега Ели лежеше по гръб с вдигнати нагоре ръце, тъй като раницата опъваше раменете й.

Като забиваше върховете на ботушите си в земята и се придвижваше на колене, Алекс най-сетне успя да обвие ръка около дънера на бора. Ръката й пламна от болка, когато люспите на кората се впиха в разкървавените й вече длани.

— Ели! — изкрещя тя. — Насам! Подай ми ръката си, подай ми ръка!

Тя се протегна към Ели и тогава момичето сграбчи китката й. Последва мощен тласък, който едва не изтръгна ръката на Алекс от рамото й и щеше да я откъсне от дървото и да изпрати и двете право в улея, ако склонът беше малко по-стръмен.

Ели се хлъзна, после по-бавно… и накрая спря.

Алекс преглътна и затвори очи. Въпреки оглушителното бумтене на сърцето си, чу Ели да хлипа, а после да вика:

— Казах ти, че това е глупава идея!

За по-малко от две минути бе спасила живота на дете, което я мразеше в червата си, изгуби раницата, екипировката, анорака и храната си.

А, да, и някакъв маниак стреляше наоколо.

Нямаха никакъв шанс.