Серия
Шон Кинг и Мишел Максуел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sixth Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

7

Въведоха ги в стая с ослепително бели стени. Малка. С една врата. Маса и три стола, завинтени в пода. Два от тях един до друг, третият — насреща. Пред него имаше осемсантиметрови куки, забити дълбоко в бетона, пред които беше монтирана преграда от прозрачен поликарбонат, дебела поне десет сантиметра. Беше широка около метър и стигаше до тавана.

Вратата се отвори и затворникът влезе в стаята.

Шон и Мишел бяха виждали снимки на Едгар Рой — както във вестниците, така и в досието, което им беше изпратил Тед Бърджин. А Шон беше запознат дори и с краткия видеоматериал, заснет непосредствено след ареста му. Но се оказа, че всичко това няма почти нищо общо с живия човек, който се изправи насреща им.

Беше висок почти два метра, изключително слаб. Приличаше на гигантски молив за рисуване. На дългата му шия мърдаше адамова ябълка с размерите на топка за голф. Тъмната коса, дълга и къдрава, се спускаше от двете страни на слабо лице, което не бе непривлекателно. Зад очилата тъмнееха две черни точки, наподобяващи издълбаната двойка на кокалено зарче. Шон обърна внимание на издължените пръсти и гъстите косми, които стърчаха от ушите му. Лицето на мъжа беше гладко избръснато.

Ръцете и краката му бяха оковани във вериги, които го принудиха да се приближи със ситни стъпки към стола зад стъклото. Надзирателят, който го придружаваше, сръчно заключи веригите в куките на пода. Движенията на затворника бяха ограничени в рамките на двайсетина сантиметра. През вратата влязоха още двама пазачи, които застанаха от двете му страни. Едри мъжаги с безизразни лица. Сякаш бяха издялани от камък, специално, за да охраняват други хора. Въоръжението им се изчерпваше с телескопични метални палки, които се разгъваха до метър и двайсет и можеха да нанасят съкрушителни удари. Други двама останаха пред вратата, въоръжени с пушки-помпи, към които бяха прикачени електрошокови заряди, способни да повалят на земята защитник от Националната футболна лига, при това за доста дълъг отрязък от време.

Шон и Мишел насочиха вниманието си към Едгар Рой зад блиндираната преграда. Дългите му крака стърчаха напред, а подметките на затворническите му платнени обувки опираха в стъклото.

— Окей — кимна Шон и извърна глава към пазачите. — А сега ни оставете насаме с клиента ни.

Никой от четиримата не помръдна. Все едно че бяха каменни статуи.

— Аз съм негов адвокат, момчета — поясни Шон. — Искам да поговоря с него без свидетели.

Никакво движение. Очевидно четиримата бяха не само окаменели, но и глухи.

— Кой е началникът тук? — облиза устни Шон, обръщайки се към единия от онези с пушките.

Мъжът дори не го погледна.

Шон отново насочи вниманието си към Рой. Сякаш беше умрял. Гърдите му не се повдигаха и отпускаха в такт с дишането. Очите му не примигваха. Гледаше право пред себе си, но явно не виждаше нищо.

— Още ли се забавлявате?

Обърнаха се. Агент Мърдок се взираше насмешливо в тях.

— За начало ще те помоля да разкараш тези горили от стаята — рече Шон с леко повишен тон. — Те изобщо не се вписват в обстановката, в която трябва да протече срещата между адвокат и клиент.

— Снощи май беше само частен детектив, а днес вече си адвокат, а?

— Вече показах документите си на мис Дюкс.

— А ти лично ни позволи да се видим с клиента си — добави Мишел.

— Така е.

— В такъв случай нека се видим с него, но според закона — рече Шон.

Мърдок се усмихна и кимна на пазачите.

— Чакайте пред вратата, господа. Знаете как да реагирате в случай, че чуете нещо необичайно.

— Този човек е прикован към пода, а освен това ни разделя стъкло с дебелина десет сантиметра — обади се Мишел. — Не съм убедена, че изобщо може да направи нещо.

— Нямах предвид само затворника — хладно уточни Мърдок.

После вратата се затръшна зад тях и двамата най-после останаха насаме с клиента си.

— Мистър Рой, аз съм Шон Кинг, а това е партньорката ми Мишел Максуел — приведе се напред Шон. — Работим заедно с Тед Бърджин, който вече е разговарял с вас.

Рой не отговори. Продължаваше да стои абсолютно неподвижен, без да примигва. И сякаш без да диша.

Шон се облегна назад, отвори куфарчето си и надникна вътре. От съдържанието му липсваха всички писалки, кламери и други остри предмети, които можеха да се превърнат в оръжие. Бяха останали само купчина листове, които по негово лично мнение също можеха да бъдат използвани за нанасяне на порезни рани.

— Тед Бърджин ни каза, че е подготвял защитата ви — добави той. — Обясни ли ви в какво точно ще се състои тя?

Мълчание. Рой изобщо не реагира.

— Мисля, че само си губим времето — обади се Мишел. — Мърдок със сигурност си умира от смях зад онази стоманена врата.

— Наистина трябва да обсъдим някои неща, мистър Рой.

— Заключили са го тук, защото не е годен за съдебен процес, Шон — каза Мишел. — Не знам в какво състояние са го докарали, но не мисля, че се е подобрил. По всичко личи, че ще остане в „Кътърс Рок“ до края на дните си.

Шон остави документите и вдигна глава.

— Знаете ли, че Тед Бърджин е убит, мистър Рой?

Въпросът беше зададен директно, на висок глас, с очевидното намерение да предизвика някаква реакция.

Не се получи.

Шон се огледа, наведе се към Мишел и прошепна:

— Какви са шансовете помещението да е оборудвано със звукозаписна техника?

— Да подслушват разговорите между адвокат и клиент? — погледна го тя. — Това няма ли да им донесе големи неприятности?

— Само ако някой успее да го докаже. — Той се облегна назад и извади джиесема си. — Няма обхват. Но преди да влезем тук, имаше.

— Заглушаване?

— Което също е незаконно. Чудя се защо ми оставиха телефона. В повечето затвори ги събират още на влизане.

— В затвора мобилните телефони са по-скъпи от кокаина. Някъде прочетох, че един надзирател в западните щати натрупал шестцифрено състояние от продажбата на нокии в комплект със СИМ карти. Вероятно в момента и той използва един от тях.

— Погледни глезена му, Мишел — прошепна Шон.

Гривната имаше цвят на титан, а в средата й мигаше червена лампичка.

— Използват ги в някои затвори със строг режим — кимна тя. — Най-често ги слагат на публични личности като Парис Хилтън и Линдзи Лоън. Излъчват сигнал, който сочи точното местоположение на хората, които ги носят. И вдигат тревога в момента, в който напуснат разрешената зона за придвижване.

— Че къде може да отиде този човек срещу нас? — понижи глас Шон. — На колко места в тази сграда ще му потрябва електронната гривна?

— Добър въпрос. Искаш ли да го задам на Мърдок? Или предпочиташ Карла Дюкс?

Шон рязко извърна глава и заби очи в лицето на Едгар Рой. Стори му се, че нещо…

Не. Очите му продължаваха да наподобяват черни точки.

— Не мислиш ли, че е упоен? — прошепна Мишел. — Зениците му изглеждат разширени.

— Не знам какво да мисля. Това може да се докаже само след медицински преглед.

— Той е много висок, но адски кльощав. Не ми изглежда достатъчно силен, за да избие толкова народ.

— Сега е само на трийсет и пет. При извършването на убийствата е бил в разцвета на силите си.

— Ако ги е извършил.

— Права си. Ако ги е извършил.

— Подробностите остават неизвестни. Дори телата не са идентифицирани.

— Може би са идентифицирани, но не са ги обявили.

— Защо биха постъпили така?

— Защото случаят наистина може да е по-специален. — Шон се изправи и погледна към затворника: — Благодаря за тази среща, мистър Рой. Пак ще се видим.

— Наистина ли? — тихо попита Мишел.

Вратата се отвори още след първото им почукване.

— Как беше? — подсмихна се насреща им Мърдок.

— Разказа ни всичко, от игла до конец — отговори Мишел. — Можете да го освободите, защото е невинен.

— Открих някои интересни неща в мотела на Бърджин — рече агентът, без да й обръща внимание.

— Така ли? Какви?

— Не ти трябва да знаеш.

— Хей, Мърдок, ти наистина си ужасен досадник! — изгуби търпение Мишел. — И на това ли ви учат в Куонтико?

— Ако тези неща имат връзка с адвокатската дейност на Тед, аз имам право да знам за тях — обяви Шон.

— В такъв случай трябва да попълниш съответните формуляри — отвърна Мърдок. — Юристите на Бюрото също имат нужда от малко смях. Но ти няма да получиш нищо преди тяхното официално съгласие.

— Видях, че Рой е зомбиран. Може ли изобщо да се храни, да ходи до тоалетната?

— Той е в добра форма. Физически, имам предвид. Този отговор удовлетворява ли те?

След тези думи Мърдок се обърна и си тръгна.

— Тоя тип наистина си пада по нас — въздъхна с мрачна ирония Мишел. — Мислиш ли, че ще се навие да излезе с мен? Уверявам те, че ще скрия трупа му така, че никой няма да го намери.

Шон не отговори, зает да следи с поглед надзирателите, които отвеждаха Рой. Направи му впечатление, че затворникът стърчи с цяла глава над най-високия от тях, а после отбеляза, че той се движи без чужда помощ, влачейки окованите си крака по пода. Лицето му обаче беше все така безизразно.

Две черни точки.

Нищо.

Точно с толкова разполагаха в момента.