Дейвид Балдачи
Шестият (41)

40

Пилотът се справи добре с въздушните течения над Ист Ривър и самолетът докосна пистата на „Ла Гуардия“ точно навреме. Шон беше сред последните пътници, които преминаха през ръкава, но ускори ход веднага след като влезе в терминала. Непознатият беше далеч напред и крачеше бавно и спокойно. Малко преди кацането стюардесата беше съобщила към кой изход трябва да се насочат пътниците за краткия полет до Вирджиния. Никой не бързаше, защото до полета имаше цели три часа.

Шон се отби в близкия бар и си взе кафе и сандвич с яйца. После бръкна в джоба си и включи джиесема. Мишел го беше търсила няколко пъти и той побърза да я набере.

— Слава богу — прозвуча гласът й в мембраната. — Няколко пъти те търся, но телефонът ти беше изключен. Имам куп новини.

— Не ми казвай, че още някой е умрял — подхвърли той.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Какво? — помръкна той. — Просто се пошегувах. Кой?

— Карла Дюкс. Научих го от Добкин, който се появи в мотела малко след като се прибрах.

— Посред нощ? — подозрително попита Шон. — Защо го е направил?

— Не знам. Може би още се чувства задължен за оная работа с Мърдок. Но това не променя нещата. Жената е мъртва, заподозрян няма. Случаят е поет от ФБР.

Шон отпи глътка кафе и захапа сандвича. Беше гладен, защото по време на полетите не предлагаха храна. Вече не помнеше кога за последен път беше слагал нещо в уста и мазният сандвич му се стори адски вкусен.

— Каза ли на Добкин какво видяхме снощи? — попита той.

— Ти да не си пиян? — сопнато отвърна Мишел. — Разбира се, че не. Първо исках да говоря с теб.

— Не искам да бъда обвинен във възпрепятстване на разследването, но и не съм готов да се обвързвам с каквото и да било — мрачно отвърна Шон.

— Значи засега мълчим и изчакваме?

— Точно така.

— Ако Дюкс е била убита поради разговора си с човека, когото следиш, нещата бързо могат да поемат в опасна посока.

— Така е, но ако успея да открия за кого работи, това ще бъде огромна крачка напред.

— Ако преди това не ти видят сметката.

— Ще внимавам. А ти си отваряй очите и пази Меган.

— Как мислиш да го проследиш във Вашингтон?

Шон погледна към магазина за подаръци в другия край на залата.

— Все ще измисля нещо. Ще ти звънна, когато стигна до базата му.

Той изключи телефона, хвърли поглед към непознатия, който седеше на една от пейките с разтворен на коленете лаптоп, и забърза към магазина за подаръци. Две минути му бяха достатъчни, за да открие онова, което търсеше.

Пожарникарски шлем играчка, плюс тубичка лепило. Насочи се към тоалетната, влезе в една свободна кабинка и разтвори кутията. Пръстите му сръчно откъснаха златната пластмасова значка в предната част на шлема. Със свободната си ръка измъкна картата на частен детектив и залепи значката на обратната й страна, използвайки тубичката. После прибра картата в джоба си, изхвърли кутията, шлема и лепилото в кошчето за боклук, изми лицето и ръцете си и забърза обратно.

Полетът до летище „Дълес“ се изпълняваше от двумоторен реактивен самолет на „Канейдиън Риджънъл“, нает от авиокомпания „Юнайтед“. Шон се качи на борда преди неговия човек, зае едно свободно място в дъното на салона и разтвори вестника, който някой беше оставил в джобчето на облегалката пред него. Обектът си избра място няколко реда пред него, внимателно сгъна сакото си и го остави в багажното отделение над седалките. Едновременно с това говореше по телефона, но Шон беше твърде далече, за да чуе нещо. После вратите се затвориха и стюардесата напомни всички електронни уреди да бъдат изключени. Мъжът прибра телефона в джоба на панталона си и седна. Минута по-късно машината излезе на пистата за рулиране и рязко увеличи скоростта си. Пръстите на обекта побеляха върху страничната облегалка.

Доста нервен пътник, отбеляза наум Шон.

Издигнаха се във въздушното пространство над Ню Йорк и описаха плавен завой на юг. Самолетът продължаваше да набира височина. Не след дълго бордовите компютри регистрираха достигането на въздушния коридор за полета, поставиха машината в хоризонтално положение и фиксираха скоростта на 880 километра в час.

Трийсет минути по-късно започнаха снижаването към летище „Дълес“. Навлязоха в гъсти облаци, корпусът започна да се тресе от силната турбуленция, която ги подхвърляше в различни посоки. Шон гледаше как дясната ръка на обекта стиска страничната облегалка при всяко разтърсване на кабината.

Тоя никога не би издържал задължителните тестове за постъпване в Сикрет Сървис, помисли си той.

Кацнаха без проблеми и самолетът започна да рулира към терминал В. Пътниците слязоха. Мястото беше подбрано така, че да не се налага превоз от по-далечните терминали към изхода и чакащите там посрещачи.

Шон последва обекта си, който се насочи към изхода, използвайки различни стълби и ескалатори. Човекът тръгна към въртележката за получаване на багажа, а той моментално отгатна какво предстои. Обектът пътуваше без багаж, а това означаваше, че някъде там ще го чака шофьор.

Ето го най-трудния момент от проследяването.

Водачите на лимузини се бяха наредили около въртележката за багажа с големи табели в ръце. Шон се напрегна в мига, в който обектът махна към един от тях. На белия картон, който едрият мъж държеше, беше изписано името на пътника.

Мистър Ейвъри?

Двамата се насочиха към изхода. Шон ги последва, като бързо огледа стоянките за таксита, пред които се извиваха внушителни опашки. Ейвъри и шофьорът му крачеха към насрещния паркинг, където обикновено чакаха служебните лимузини.

Беше време за действие.

Шон се насочи с решителна крачка към близката опашка, извади служебната карта и я размаха пред очите на униформения служител, който се грижеше за реда. Направи го бързо и уверено, позволявайки на човека само да зърне златната значка.

— ФБР — обяви той. — Това такси ми трябва за проследяването на заподозрян.

Уловили блясъка на значката, хората на опашката се отдръпнаха, а униформеният дори му отвори вратата.

— Хайде, иди да го хванеш — подхвърли той.

— Няма начин да го изпусна — отвърна с усмивка Шон, въпреки че се чувстваше гадно.

Таксито потегли и той набързо инструктира шофьора. Не след дълго напуснаха района на летището и се залепиха зад черния линкълн. Шон си записа номера му, просто за всеки случай. Поеха по Дълес Тол Роуд. Местността бе известна още като „Източната Силиконова долина“ поради многобройните компютърни фирми, разположени в нея. Шон знаеше, че освен тях тук се намираха и офисите на много компании, които работеха за Министерството на отбраната или за разузнаването. Няколко от бившите му колеги от Сикрет Сървис се бяха установили тук и правеха големи пари като частни бизнесмени.

Колата пред тях напусна магистралата и пое на запад. Таксито я последва. Не след дълго линкълнът отби и спря пред някаква офис сграда. Шон нареди на шофьора да спре и му подаде банкнота от двайсет долара.

— Върши си работата — поклати глава човекът. — Нали се грижиш за нашата сигурност?

Леко засрамен, Шон прибра банкнотата и започна да оглежда сградата. Веднага разбра, че тя не е собственост на една компания, а по-скоро дава подслон на няколко фирми. Това беше проблем, но той нямаше друг избор, освен да продължи. Отлично знаеше, че шансът в подобни случаи се появява само веднъж и трябва да бъде използван.

Линкълнът плавно потегли, а Ейвъри се насочи към входа. Шон стигна до фоайето в момента, в който обектът влизаше в асансьора. Беше единственият пътник в кабината. Зад мраморния плот до вратата стърчеше униформен охранител.

— Външните посетители се регистрират тук, сър — подхвърли мъжът.

Шон тръгна към него и бръкна за портфейла си. Изпусна го на крачка от плота и се наведе да го вдигне. Сръчно размести картите в него, връщайки ги на обичайните им места. После се изправи и погледна към асансьора. Ейвъри беше спрял на шестия етаж.

Кабината започна да слиза.

Обърна се към униформения служител и подхвърли:

— Може и да не ми повярвате, но не съм от тук и май съм се загубил.

— Случва се — сухо отвърна човекът, очевидно недоволен от обяснението.

— Търся „Крайтън Корпорейшън“, която трябва да е някъде тук, но секретарката ми явно е объркала адреса.

— „Крайтън“? — сбърчи вежди охранителят. — Никога не съм я чувал, но със сигурност не е в тази сграда.

— Знам само, че е на шестия етаж.

— Единствената компания на шестия етаж е БИК — поклати глава мъжът.

— БИК? Това изобщо не ми звучи като „Крайтън“.

— Абсолютно.

— „Крайтън“ работи в областта на разузнаването. Държавни поръчки.

— Повечето фирми в района са такива. Всички чакат доларите на Чичо Сам. Иначе казано, паричките от моите данъци.

— Много добре те разбирам — ухили се Шон. — Окей, благодаря.

Обърна се, после спря и подхвърли:

— БИК ли каза? Като онези производители на химикалки?

— Няма нищо общо — поклати глава човекът. — Става въпрос за Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън.

— Бънтинг ли? Това не беше ли един играч на бейзбол, който по-късно стана сенатор?

— Вероятно имаш предвид Джим Бънтинг от Кентъки. Но той вече е пенсионер.

Усетил, че търпението на униформения се изчерпва, а подозренията му се усилват, Шон побърза да добави:

— Е, добре, време е да вървя, защото ще пропусна срещата си. — Измъкна джиесема си и добави: — Но първо ще вдигна скандал на тъпата си секретарка!

— Приятен ден, сър.

Шон излезе навън и набра Мишел.

— Най-накрая имаме пробив! — тържествуващо обяви той.