Серия
Шон Кинг и Мишел Максуел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sixth Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

54

По време на краткия полет Бънтинг гледаше навън към ленивите купести облаци. Изобщо не усети кога са кацнали. Осъзна се едва когато стюардесата му подаде палтото и съобщи, че лимузината го чака. Пътуването до града беше по-дълго от полета. Прислужницата го посрещна с усмивка на прага на дома му.

— Тук ли е съпругата ми? — попита той.

— Да, мистър Бънтинг, в кабинета си е — отвърна дребничката латиноамериканка.

Жена му се занимаваше с детайлите на поредния си благотворителен проект. Той дори не знаеше за какво става въпрос, защото нейните инициативи нямаха край. Всичките благородни, но даващи възможност на нея и приятелките й да показват тоалетите си на луксозни места, да се радват на добра храна и да се чувстват доволни от онова, което правеха за хората, които не живееха в къщи за по двайсет милиона долара на Пето Авеню. Подобна оценка обаче не би била нито пълна, нито справедлива, защото съпругата му често посещаваше общинските болници, където в продължение на часове се грижеше за безпомощни бебета, заразени със СПИН или с вродени увреждания от наркотиците, които родителите им бяха вземали. При това го правеше, без да води след себе си тълпи от жадни за сензации фотографи, а защото изпитваше състрадание към тях и искаше да им помогне. Освен това даваше редовни дежурства в сиропиталищата и кухните за безплатна храна, като водеше там и децата си, които трябваше да разберат, че животът не е прекрасен за всички. Фондацията на нейно име наливаше сериозни пари за подпомагането на необразованите и бедни хора в големия град.

Докато аз самият не правя нищо в тази посока, помисли си Бънтинг.

Но в замяна на това се грижа за сигурността на тази страна.

Това беше обичайният отговор, когато ставаше въпрос за равнодушието му към филантропските начинания на съпругата му. Отговор, който в момента никак не му звучеше убедително.

Наведе се да я целуне и тя изненадано вдигна глава. От години не се беше прибирал у дома толкова рано.

— Наред ли е всичко в работата ти?

Той се усмихна и седна насреща й в просторния кабинет с изящно обзавеждане, което струваше повече от четвърт милион долара.

Имаше желание да сподели проблемите си с нея, но за това тя трябваше да има неговия достъп до свръхсекретна информация — нещо, което беше невъзможно. Понякога той изпитваше чувството, че живее с човек от друга планета. Нямаше как да говори за работата си с жената, която обичаше. Никога и при никакви обстоятелства. Прииска му се да изкрещи, но вместо това на лицето му се появи широка усмивка.

— Всичко е наред — рече. — Просто ми се прииска да се прибера у дома и да прекарам малко време с теб и децата.

— Трябва да отида в Линкълн Сентър на благотворителен галаконцерт. Станал е прекрасен след ремонта. Трябва да дойдеш с мен някой път.

— Ще дойда някой път — каза той. — А децата?

— Те са на гости у сестра ми, забрави ли? Ще се върнат утре сутринта. — Помълча за момент и тихо добави: — Нали обсъдихме този въпрос?

Господи, какъв съм идиот, помръкна усмивката на Бънтинг. Не знам къде са собствените ми деца, въпреки че управлявам най-голямата контраразузнавателна мрежа в страната, за да осигуря сигурността на всички нейни граждани!

— Извинявай, забравих — направи нов опит да се усмихне той. — Ще отскоча до кабинета си да свърша малко работа.

Отиде в спалнята, захвърли на пода сакото си за две хиляди долара, разхлаби вратовръзката за три стотачки и си наля два пръста питие от мини бара. После погледна към потъмнялото небе зад прозореца. Есента беше влязла в правата си. Ниските температури и лошото време усилваха депресията му.

Просторната спалня бе проектирана от човек, когото светът познаваше само с едно име, а лицето му не слизаше от кориците на списанията, които Бънтинг никога не четеше. Всичко беше елегантно и точно на мястото си, всичко блестеше от чистота. Целият му дом беше такъв — истински образец на вътрешно архитектурен дизайн. Но поради работата си никога нямаше да се появи в никое списание просто защото шефовете на разузнаването предпочитаха техните лакеи да водят незабележим живот, а не да размахват пачки в тлъстите си ръце.

В отлично подредената му библиотека присъстваха прекрасни издания с кожени подвързии, повечето от тях първи копия на световноизвестни писатели от близкото минало с лични автографи. Поне така беше чувал. Дизайнерът с едно име и съпругата му ги бяха купили накуп, но Бънтинг дори не ги беше прелистил. Нямаше време за това, а и не беше любител на романите. Ежедневието му се подчиняваше на студените и грозни факти.

Той слезе на долния етаж и се насочи към кабинета си. Работи около час, но не успя да се съсредоточи. В крайна сметка се отказа, изключи компютъра и се качи обратно в спалнята, където жена му вече си обличаше вечерния тоалет.

— Можеш да дойдеш с мен — подхвърли тя. — Ще ти уредя място, нали съм член на борда.

— Благодаря, но съм много уморен. Може би друг път.

Тя се завъртя, вдигна косата си и посочи ципа на роклята си.

— Ще ми помогнеш ли, скъпи?

Очите му се плъзнаха надолу. Ръката му неволно погали заоблените й задни части.

— Нали каза, че си уморен? — укорително подхвърли тя.

— Казах го, преди да те видя гола.

— Господи, Питър! Избрал си най-неподходящото време!

— Знам — въздъхна той, дръпна ципа и погали голите й рамене.

Тя потръпна, обърна се с лице към него и се усмихна.

— Довечера ще се върна рано. Тогава можем да си поиграем. Още повече че съвсем наскоро си купих ново бельо.

— Ще те чакам — отвърна той, забравил за гибелта на хората около себе си, за професионалния си провал и за реалната опасност сам да бъде застигнат от насилствена смърт. Размити в представата за наистина чудесния му личен живот, тези мисли му причиниха внезапен световъртеж.

Тя го целуна по бузата.

— Леон ще ме закара и ще изчака да ме върне обратно. Разбира се, ако нямаш нужда от колата.

— Не, няма да излизам. Ще се видим по-късно, скъпа.

Тя се насочи към вратата. На четирийсет и шест, съпругата му все още изглеждаше страхотно. Бяха женени от седемнайсет години, но тя продължаваше да го вълнува както в началото.

В някои отношения съм истински късметлия, помисли си той. За съжаление не във всички.

Той дълго време се разхожда из празната къща с втората чаша джин в ръка. В един момент забеляза, че беше пресушил и нея, и схруска малките бучки лед на дъното й, изсмуквайки последните капки алкохол.

Беше ясно, че Фостър и Куонтрел са в основата на заговора срещу него и са го планирали дълго време. Бънтинг имаше агенти навсякъде, но никой от тях не беше усетил какво става. Макар и доказала своята ефективност, Е-програмата вече беше на кладата. Онези двамата се готвеха да избягат от пламъците, запазили и дори разширили своите безименни империи. А Бънтинг?

Или ще бъда убит, ши ще ме вкарат в затвора. Добре са ме насадили.

Преди доста време бе направил опит да се свърже с Джеймс Харкс, но напразно чакаше обратно обаждане. Вече му бе станало ясно какво означава това. Харкс би трябвало да бъде неговото острие в тази игра, но явно беше предпочел да се върне при предишния си господар. Като Цербер при Хадес.

Разтърка челото си. Харкс е бил внедрен при него. От Фостър или Куонтрел, а най-вероятно от двамата. Дали той беше избил всичките тези хора? Или ФБР смяташе, че това е дело на Бънтинг?… Беше сигурен, че там вече разполагат с достатъчно доказателства, за да го заключат завинаги. Всичките подхвърлени на точното място в точното време. Ако не друго, Фостър беше много педантична личност.

Отпусна се на леглото. Завивката беше италианска, ръчна изработка. Цената й беше доста по-висока от годишната стипендия на Бънтинг през първата година от следването му. Но той никога не се беше замислял за тези неща, не го направи и сега. Беше готов да купи още сто такива на всякаква цена, само и само заплахата да остане зад гърба му.

Напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Усети миризмата на алкохол, която гъделичкаше носа му и го стопляше. Наля си още един джин и го глътна наведнъж. Вътрешностите му приятно се затоплиха, а кожата му леко настръхна. Като преди скок в ледена вода.

Телефонът му изжужа. Измъкна го от джоба си и се втренчи в дисплея. Поколеба се дали да отговори, но в крайна сметка навиците му надделяха.

— Кажи, Ейвъри.

— Току-що ми се обади Шон Кинг. Настоява за среща.

Бънтинг замълча. Остра болка прониза гърдите му.

— Мистър Бънтинг?

— Да?

Направи отчаян опит да звучи стабилно, но гласът му издайнически потрепна.

— Кинг настоява за среща.

— Чух вече. С теб ли?

— Не, с вас.

Бънтинг се закашля, гърлото му изведнъж пресъхна.

— Кога?

Ейвъри мълчеше.

— Кога, питам!

— Каза, че в момента чака пред къщата ви.