Дейвид Балдачи
Шестият (28)

27

Питър Бънтинг седеше в кабинета си в Манхатън. Обичаше Ню Йорк. Имаше офис в центъра на Вашингтон, седалището на компанията му беше в Северна Вирджиния, но Ню Йорк беше уникален. Кипящ от енергия. Това беше неговият град. Убеждаваше се в това всяка сутрин, докато отиваше на работа, изминавайки пеша разстоянието от солидната си къща на Пето Авеню.

Протегна врат и разгледа досието на бюрото си. То, както всичко останало в кабинета, беше в електронен вариант, качено на тънък таблет. Никъде в офиса не се използваха хартиени носители. Важната информация се съхраняваше в непробиваеми сървъри, далече оттук. Секретната електронизация бе на почит в света на Питър Бънтинг.

Той остана впечатлен от кариерите на Шон Кинг и Мишел Максуел, които беше проучил подробно с безкрайно внимание. И двамата бяха усърдни, умни и практични в своята работа. В същото време успехите им се дължаха до известна степен и на невидимата ръка на късмета, намесила се в решаващите моменти. Но човек не можеше да разчита на късмета постоянно. Разбира се, той все още нямаше представа как би могъл да се възползва от това.

Натисна един бутон и на екрана се появи друг обект.

Едгар Рой.

Основният му проблем.

Все още не знаеше какво да прави с него. Уникалната Е-шестица, която поглъщаше огромна част от времето му, защото предлагаше безброй варианти и зашеметяващи перспективи. Разбира се, беше взел известни превантивни мерки, но изоставането беше значително. Министър Фостър беше напълно права в твърдението си, че качеството на анализите падаше. Статуквото се влошаваше. Имаше реална опасност да изгуби всичко, което беше постигнал досега.

Хората като Елън Фостър не прощаваха. Щяха да го отстранят, без да се замислят. Имаше неприятното чувство, че вече работят в тази посока. Всъщност беше сигурен. При тях нямаше „може би“, нямаше колебания. А диригент на операцията несъмнено беше Мейсън Куонтрел. В областта на националната сигурност отдавна нямаше разлика между частния и обществения сектор. Представителите на двете страни непрекъснато си разменяха местата. Вече никой не можеше да каже къде свършва ролята на правителството и къде започва тази на машините за печатане на пари.

Когато взе решение да остави своя следа в областта на разузнаването и сигурността, положението беше отчайващо. Твърде много агенции с огромен брой участници в играта, бълващи твърде много доклади — обикновено на една и съща тема, които никой нямаше време да анализира. Твърде много очи, насочени в погрешна посока. Най-лошото беше, че никой не проявяваше желание да споделя информация, защото това означаваше загуба на бюджетни средства или трудно завоювани позиции. МВС не контактуваше с ЦРУ. Военното разузнаване нямаше връзка с ФБР. АНС бе отделна държава. Останалите институции с подобни абревиатури работеха за себе си. Всяка от тях разполагаше с част от истината, но никоя не виждаше общата картина. А когато общата картина оставаше скрита, идваха грешките. Сериозни, дори фатални грешки, вследствие на които умираха много хора.

Такава беше обстановката в момента, в който Бънтинг се зае с реализацията на амбициозния си план. Обединявайки основните принципи на предприемача с мотивацията на патриота, желаещ да защитава родината си, той беше осъзнал, че националната сигурност има нужда от него. Тествана и одобрена, Е-програмата започна да се развива и допълва с всяка изминала година. Но тя не беше научен експеримент. В огромната планина от информация, трупана всекидневно от Америка и нейните съюзници, несъмнено присъстваха дребни наглед и безкрайно раздалечени в пространството разузнавателни данни, които биха могли да предотвратят нов 11 септември.

Успехът на Е-програмата беше бърз и категоричен. Някои хора биха могли да твърдят, и то с пълно основание, че светът се бе превърнал в гадно място. Но Бънтинг беше сред малцината, които имаха ясна представа колко по-гадно можеше да стане. Той си даваше сметка, че Съединените щати и техните съюзници са изправени на ръба на пропастта. Знаеше колко пъти се бяха разминавали на косъм от събития с много по-тежки последици от онези, предизвикани от двата пътнически самолета, забили се в кулите близнаци. В рамките на някакви си шест месеца анализите на Едгар Рой бяха предотвратили поне пет добре организирани нападения срещу граждански и военни обекти в различни точки на света. Плюс още много по-незначителни, но убийствени инциденти. Всичко това се дължеше на уникалните му способности да прониква в Стената и да разгадава нейните тайни като никой друг анализатор в историята. Резултатите от неговите стратегически заключения се усещаха в целия свят по хиляди различни начини.

В крайна сметка обаче всичко се свеждаше до намирането на подходящия индивид. Това беше най-голямото предизвикателство. Средната продължителност на кариерата на Анализатора беше три години. Това беше крайният срок на годност, дори за най-невероятния ум на света. После идваше ред на щедрата пенсия и заслужената почивка — за съжаление без възможност за точно репродуциране, както това става при расовите жребци.

Телефонът иззвъня. Бънтинг облиза устни и се опита да запази спокойствие. Очакваше това обаждане. То беше причината за присъствието му в офиса. Вдигна слушалката.

— Да? Разбира се, ще почакам…

Миг по-късно в ухото му прозвуча познатият глас. Пое си дъх и каза:

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин президент.

Разговорът беше кратък. Съгласно предварителната договорка щеше да продължи не повече от пет минути. Сегашният обитател на сградата на Пенсилвания Авеню 1600 не би му отделил дори толкова, ако Питър Бънтинг не беше толкова важен играч в разузнавателната общност.

— За мен е чест и удоволствие да служа на родината, сър — рече Бънтинг. — Давам ви своята дума, че всички набелязани цели ще бъдат реализирани навреме. Да, сър. Благодаря, сър.

След което преминаха към детайлите.

Таймерът на телефона изщрака. Петте минути бяха изтекли. Бънтинг каза „дочуване“, върна слушалката на мястото й и погледна асистентката си.

— Още когато се обади президентът, вие бяхте наясно, че целта е постигната, нали? — подхвърли тя.

— Мислиш ли?

— Защо, не е ли така?

— На практика удължихме падането си, нищо повече.

Изчака я да напусне кабинета, качи крака на бюрото и преплете пръсти на тила си. Познаваше лично стотици анализатори на разузнавателни сведения — умни хора, завършили най-добрите школи за специалисти. Хора, чиято трудова дейност можеше да започне и да свърши с наблюдението на определен квадрант над въздушното пространство над някоя близкоизточна държава, със следенето с неотклонно внимание на комплект от почти идентични спътникови снимки, докато косата им побеляваше и кожата им се набръчкваше от годините. Отлични специалисти и добри хора, които прилежно изследваха своята частица от огромната картина. Но само толкова. Нямаше как да обхванат цялата пъстроцветна дъга на разузнавателната дейност.

За разлика от тях Едгар Рой беше специалист във всички области. Задачата му беше да знае всичко и той се справяше. Бънтинг не се надяваше да открие друг като него.

Такъв генетично програмиран индивид просто не съществуваше. С перфектна памет и смайваща способност да подрежда късчета от мозайката. Ех, ако Рой можеше да живее вечно!

Телефонът изжужа.

— Какво? — ядосано попита той. Поколеба се за миг, после добави: — Добре, нека влезе.

Беше Ейвъри. Най-после прилично подстриган, но отново с лош вкус по отношение на облеклото. Приличаше на махмурлия след ергенско парти, който беше спал с дрехите. Но иначе беше умен. Не до нивото на Е-класата, но много полезен.

— Виждам, че си се върнал от Мейн.

— Едва тази сутрин. Преди две вечери проследих Карла Дюкс до дома й. Трябваше да изясним някои неща.

— Е? Изяснихте ли ги?

— Не, защото забелязах, че имам опашка.

— Какво? — изправи гръб Бънтинг. — Кой беше?

— Беше тъмно и не успях да го огледам добре. За малко не го прегазих, докато се опитвах да избягам. — Замълча за момент, после добави: — Мисля, че беше онзи частен детектив, Шон Кинг.

— Кинг? Какво е търсил там?

— Вероятно е следил Дюкс, мен, а може би и двамата.

— Той видя ли те?

— Може би. Но съм сигурен, че нямаше възможност да различи чертите ми.

— Дали е записал номера на колата ти?

— Вероятно. Но аз веднага го смених с фалшив. Няма да стигне доникъде.

— Впечатлен съм, Ейвъри.

— Благодаря, сър. Исках да бъдете информиран.

— Това ли е всичко?

— Всъщност не — нервно преглътна Ейвъри. — Работата със Стената е на ръба на катастрофата.

— Това вече го знам. Мобилизирах двама бивши Е-петици, а след срещата с Фостър успях да си уредя телефонен разговор с президента. Току-що го проведох. Надявам се, че успях да го обнадеждя. Това ще ни даде малко допълнително време. А ако Фостър направи опит да ме отстрани, неминуемо ще изпадне в глупаво положение.

— Това няма да е за дълго — поклати глава Ейвъри.

— Естествено.

— Но ако Едгар Рой бъде оправдан, проблемите ни ще бъдат решени. Веднага ще го върнем на работа.

Бънтинг стана и се приближи до прозореца с ръце в джобовете.

— Може и да не стане — процеди той.

— Защо?

— Нима си въобразяваш, че правителството на САЩ ще допусне процес срещу Рой? — рязко се обърна Бънтинг.

Ейвъри смутено преглътна.

— А има ли алтернатива? — попита той.

Бънтинг отново се обърна към прозореца и проследи с поглед ято птици, потеглило на юг.

Ех, ако можех да летя, помисли си той. Веднага бих се махнал някъде надалеч, без да поглеждам назад.

— Какво мислиш, Ейвъри? — подхвърли през рамо той.

— Ще го убият ли? — отвърна с въпрос помощникът му.

Бънтинг се върна зад бюрото и смени темата.

— Значи Кинг те е проследил преди две вечери в Мейн, така ли? Ами Максуел?

— Не беше с него.

— А какво правиха след това?

Ейвъри отстъпи малка крачка назад.

— Наблюдението беше прекъснато за известно време, но вече е възстановено — отвърна той.

— За колко време е било прекъснато? — отново се надигна от стола Бънтинг.

— Няколко часа.

— По-точно, Ейвъри! — щракна с пръсти Бънтинг.

— За осем часа и четири минути. В момента пътуват, най-вероятно към фермата на Рой.

— А не мислиш ли, че през тези осем часа те са отскочили до място, което със сигурност би улеснило задачата ни?

— Възможно е, сър. Но моята работа беше друга.

— Добре. От този момент нататък твоята работа е да осигуриш непрекъснато наблюдение. — Бънтинг замълча за миг, после попита: — А шестте трупа във фермата?

— Да?

— Не е ли странно, че нито един от тях не е идентифициран? — Изражението му говореше, че това не е странно, а абсолютно невъзможно.

— Да, така е — кимна Ейвъри. — Личните им данни би трябвало да се съхраняват някъде.

— Но има и още нещо.

— Сър?

— Бройката.

— Бройката ли?

— На труповете. Хайде, върви да си вършиш работата.

Ейвъри се оттегли с озадачено изражение на лицето.

Бънтинг се върна на мястото си, завъртя се заедно със стола и отново погледна навън.

Шест трупа. Не четири, не пет, а точно шест.

По принцип беше човек, който обича играта с числа. Изпитваше силно влечение към статистиката, анализите и заключенията, опиращи се на солидни данни. Но числото шест започваше да го плаши. Никак не го харесваше.

Шест трупа. Програмата Е-шест.

Твърде подозрително, за да бъде съвпадение. И твърде близо до истината.

Май някой си играеше с него.