Дейвид Балдачи
Шестият (20)

19

Шон се прибра в мотела на разсъмване и буквално рухна в леглото. Събуди се късно, но успя да хване обяда. Меган все още не се беше обадила. В крайна сметка той не издържа и набра телефона й, но се включи гласова поща. После прегледа документите по делото два пъти, но не откри нищо интересно. Нещата бяха в съвсем начална фаза. Нямаше как да разбере към каква защитна стратегия се е ориентирал Бърджин. Това беше обяснимо, защото делото все пак беше в началото си. Опитен адвокат като Тед просто бе опипвал пътя, по който му бе предстояло да поеме. А и липсата на сътрудничество от страна на Едгар Рой никак не му беше помогнала.

Свечеряваше се. Шон отби на банкета наетата кола със строшените стъкла и слезе. Полицията и ФБР отдавна бяха приключили с огледа на местопрестъплението, отнасяйки със себе си и жълтите ограничителни ленти.

Започна от мястото, на което беше спряла колата. Представи си как Бърджин пътува сам по пустия път. Какво го беше накарало да отбие и да спре? Може би някой закъсал водач, който е махал с ръце за помощ? Бърджин беше разумен човек, но от онова поколение, което винаги бе склонно да помогне.

Но, от друга страна, бе седемдесетгодишен, сам и без оръжие. Логиката сочеше, че би трябвало да продължи пътя си. Ако убиецът бе симулирал авария, за да го накара да спре, той би могъл да го подмине, а после да се обади на 911. Нищо не бе налагало да спре и да свали страничното стъкло, за да получи куршум в главата.

И така, той не би трябвало да спира дори и да бе познавал човека, който бе изскочил на пътя. Това заключение накара Шон да обмисли друга вероятност: Бърджин бе имал среща с някой и този някой го бе убил. Той огледа чакълестия банкет, а мислите му се върнаха към фаталната нощ. Не бяха забелязали никакви следи от друга кола, но той се принуди да признае, че и не направиха кой знае какво преди появата на полицията. Ако на пътя бе имало друга кола, от нея би трябвало да са останали някакви следи. Следи, които полицията и ФБР нямаше как да пропуснат.

Шон погледна към гората. Щатските полицаи бяха извършили предварителен оглед на периметъра, отлагайки истинското претърсване за след разсъмване. Дали бяха открили нещо? И ако да, дали Добкин знаеше за него, или ФБР бе решило да държи на тъмно всички, включително местните власти?

Всичко това беше свързано и с най-главния въпрос: ако бе имало среща, с кого бе тя? И по каква причина?

Въпреки своята отзивчивост и загриженост за околните Бърджин съвсем не беше глупак. Дори при най-малкия шанс за нападение срещу него, той не би се появил тук. Дали това бе имало някаква връзка с Едгар Рой? Заключението беше: да, би трябвало да има. Просто защото Рой бе единствената причина за появата на Бърджин в щата Мейн.

При това положение кръгът на заподозрените се стесняваше значително. Дали този кръг започваше и се затваряше между стените на „Кътърс Рок“?

В далечината се появи светлината на фарове. Отначало Шон реши, че става въпрос за случайно преминаващ автомобил, но колата намали, отби от пътя и спря зад форда.

Ерик Добкин не беше в униформа, а колата му не беше патрулка на щатската полиция, а обикновен цивилен пикап додж. Подметките му звучно затропаха по асфалта. Беше облечен с джинси и пуловер с логото на щатския университет в Мейн. На главата му имаше бейзболна шапка на „Ред Сокс“. Приличаше на гимназист, който се прибира след поредния мач.

— Какво търсиш тук? — попита Добкин, без да вади ръцете си от джобовете.

— Не е ли очевидно? — отвърна Шон. — Оглеждам местопрестъплението.

— И?

— Нищо особено.

— Наистина ли мислиш, че е познавал убиеца си?

Погледът на Шон се плъзна към тъмната гора зад гърба на Добкин. Намираха се на километри от океана, но въпреки това солта във въздуха се чувстваше съвсем осезаемо и проникваше във всяка пора на кожата му. Като цигарения дим в някой бар.

— Това е само предположение. Заради страничното стъкло. И поради факта, че е спрял — посред нощ, на абсолютно безлюден път. Едва ли би го направил за непознат.

— Може би някой го е подмамил с фалшива повреда. Обикновено хората спират да помогнат. Дори ти го направи.

— Така е — неохотно кимна Шон. — Но ние бяхме двама, освен това партньорката ми имаше пистолет.

— Хипотезата ти, че го е спрял полицай, звучи убедително, но според мен не е станало така. Районът действително е изолиран, но тук всички се познаваме. Външен човек с полицейска кола няма как да остане незабелязан.

— Според мен си прав. Има далеч по-лесни начини да ликвидират Тед, ако някой е пожелал смъртта му. — Шон замълча за момент и го погледна в очите. — Напълно ли сте отстранени от разследването?

— Не напълно. То действително се води от ФБР, но не могат да минат без нас.

— Открихте ли нещо интересно тук?

— Нищо. Щях да кажа на партньорката ти, ако бяхме открили.

— Ами ако е имал среща с някого? — подхвърли Шон. — Това би обяснило както спирането на банкета, така и свалянето на стъклото. Не открихте ли следи от присъствието на друга кола?

— Ако питаш за следи от гуми — не. Но те лесно могат да бъдат заличени — изкарваш колата на асфалта и просто изравняваш чакъла с крак. Но с кого би си направил среща на такова място?

— Надявах се ти да имаш някакви идеи.

— За разлика от теб аз не познавах този човек.

Репликата прозвуча малко по-обвинително, отколкото възнамеряваше Добкин.

— Исках да кажа, че ако е имал среща с някого, той най-вероятно е бил местен човек — поясни Шон. — А след като тук не живеят много хора, може би ти имаш някакви по-конкретни предположения. Може би някой от „Кътърс Рок“? Ти вероятно познаваш хората, които работят там.

— Част от тях — кимна Добкин.

— Слушам те.

— Не съм сигурен, че имам какво да кажа.

— Или не искаш?

— Все едно.

— Но си разговарял с партньорката ми.

— Точно така. Между другото, къде е тя?

— Проверява разни неща.

— Ако усети, че се бъркате в разследването, Мърдок ще ви разкъса.

— Няма да ни е за пръв път. Често се случва да се пречкаме на официалната машина.

— Само те предупреждавам.

— Защо спря тук, след като нямаш какво да ми кажеш?

— Защото един човек е убит и аз искам да открия извършителя.

— И аз искам същото.

Добкин плъзна подметката си по асфалта.

— Над мен има началници, но ти не си сред тях — рече той и с въздишка добави: — Освен това имам семейство. Съжалявам, но нямам намерение да губя службата си заради вас.

— Ясно. Разбирам те. Благодаря за това, с което ни помогна.

Шон се обърна и тръгна към колата си.

— Имаш ли представа кой е стрелял по вас? — подвикна след него Добкин.

— Не — обърна се Шон. — Но във всеки случай беше отличен стрелец.

— Ще се опитам да направя нещо по въпроса.

— Добре.

— Защо не се обърна към полицията? Някой се е опитал да ви убие все пак.

— Не. Беше предупреждение. Различно е.

— Въпреки това ще се опитам да направя нещо.

— Както искаш.

— Май не го приемаш сериозно, а?

— Напротив, приемам го съвсем сериозно. Просто се съмнявам, че ще откриеш нещо.

— Ние умеем да си вършим работата — сковано отвърна Добкин.

— Сигурно. Но нещо ми подсказва, че и противникът е не по-малко добър.

Замълчаха и си размениха продължителни погледи. Беше ясно, че мислят за едно и също.

Пръв се обади Добкин.

— На твое място бих закрил тези прозорци с нещо — махна към форда той. — Утре го дават да вали.

Шон го изчака да си тръгне, а после подкара към „Мартас Ин“. През счупените стъкла духаше толкова силно, че се принуди да закопчае якето си догоре.

Надяваше се Мишел да е имала повече късмет.