Серия
Шон Кинг и Мишел Максуел (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sixth Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

46

Докато партньорът й сновеше между Вашингтон и Ню Йорк, Мишел Максуел имаше достатъчно работа в Мейн. Тя се срещна с Ерик Добкин и двамата обсъдиха уликите, с които разполагаше щатската полиция във връзка с убийството на Карла Дюкс. Най-показателната от тях беше установена след аутопсията за изваждане на куршума от главата на жертвата. Оказа се, че той е 32-ри калибър, идентичен с онзи, с който беше убит Тед Бърджин. В дома на Дюкс липсваха следи от насилствено нахлуване, от което следваше заключението, че както Дюкс, така и Бърджин са познавали лично убиеца си. Но възможно ли беше това? И двамата бяха нови в района, освен това едва ли се бяха познавали помежду си.

Дали убиецът бе полицай? Или агент на ФБР?

Тези въпроси продължаваха да измъчват Мишел. Ако отговорите им бяха положителни, нещата ставаха много обезпокоителни.

В един момент тя отиде с колата до „Кътърс Рок“, за да направи външен оглед на затвора с надеждата да открие нещо ново. Избра си подходящ наблюдателен пункт на едно от близките възвишения, от което се разкриваше отлична гледка към цялата сграда. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Пазачите бяха по местата си, порталът беше затворен, а патрулните двойки извършваха редовните си обиколки. По телените заграждения несъмнено течеше електрически ток. Мишел остана на мястото повече от час — време, през което влезе и излезе един-единствен посетител.

Но името на този посетител беше Брандън Мърдок. Дали бе поискал да се срещне с Едгар Рой? Би било абсолютно незаконно, защото Рой вече разполагаше с официален защитник, а освен това едва ли беше във форма да отговаря на въпроси или да отстоява правата си. Или пък Мърдок се бе появил тук, за да претърси кабинета на Дюкс с надеждата да открие някакви забравени улики срещу себе си?

Мишел забеляза нещо необичайно, миг преди да напусне наблюдателния си пост. Още един чифт изкуствени очи проблеснаха на възвишението, отстоящо на седем-осемстотин метра от нея. Тя насочи бинокъла си натам, но не видя нищо повече.

Възможно ли беше и някой друг да наблюдава федералния обект?

Тя засече мястото, скочи в колата и подкара натам с максималната скорост, която позволяваше пътят. Но отбиването на банкета и предпазливото промъкване през гората изискваше време. Когато най-сетне се добра до възвишението, там вече нямаше никой. Провери пътя за скорошни следи от гуми, но не откри такива. Може би непознатият беше дошъл пеша и се беше оттеглил по същия начин. Отпечатъци от подметки също нямаше.

Потегли обратно към мотела. В главата й се блъскаха много въпроси.

Мисис Бърк седеше във фоайето. В очите й се четеше неодобрение.

— Изобщо не спазвате часовете за хранене, млада госпожице! — оплака се тя. — Това не ми харесва, защото ми създава допълнителни затруднения.

— Кога съм ви молила да приготвяте храна специално за мен? — сопна се Мишел.

— Аз съм длъжна да бъда готова.

— Кой казва това?

— Такива са правилата, към които се придържаме тук.

— Благодаря, но не сте длъжна да го правите — отсече Мишел, мина покрай нея и тръгна към изхода. — Решихме ли проблема?

— Сега пък къде тръгнахте?

— Това там е вратата, нали? Отивам при колата си.

— Попитах къде възнамерявате да отидете с колата.

— Това не е ваша работа.

— Всички южняшки момичета ли са толкова груби?

— Кой ви е казал, че съм от Юга?

— О, моля ви. Личи си по акцента ви.

— Добре, ясно. Не искам да бъда груба. Но аз съм частен детектив, който разследва цяла серия от убийства. Като казах, че това не е ваша работа, исках най-любезно да подчертая, че наистина е така.

Мисис Бърк изгледа внимателно фигурата й.

— Трябва ли и тук да носите това нещо? — неодобрително попита тя.

Мишел проследи погледа й. Ръкохватката на пистолета се виждаше под разтвореното палто.

— Тук вече убиха двама души — каза тя. — Би трябвало да сте доволна, че около вас се навърта човек с оръжие. Какво би станало, ако убиецът се появи в мотела?

— Какво ви кара да мислите, че това може да стане? — ахна Бърк и направи крачка назад. — Или искате да уплашите до смърт една възрастна жена като мен? Това не е хубаво!

Забелязала, че жената наистина се стресна, Мишел примирено въздъхна.

— Е, добре, може би наистина искам да ви уплаша, но вие ме ядосахте — рече тя.

— Нямах подобно намерение.

— Напротив!

Вместо очакваната дълга тирада старата дама седна на близкия стол, придърпа пуловера си и кимна.

— Права сте.

— Защо го правите? — изненадано я погледна Мишел.

— Защото много приличате на дъщеря ми. Когато беше по-млада, разбира се. Пламенна, независима, нетърпяща различното мнение.

— Ясно.

— Бяхме много различни с нея и непрекъснато се карахме.

— Всички майки и дъщери го правят.

— А вие близка ли сте с майка си?

— Бях — колебливо отвърна Мишел.

— Искате да кажете, че… — объркано започна Бърк, замълча за момент, после побърза да добави: — Моля за извинение. Наскоро ли се случи това?

— Да, приблизително наскоро.

Замълчаха.

— А какво стана с вашата дъщеря? — попита след известно време Мишел.

— Отиде да учи в колеж. Очаквах, че ще се върне, но не стана така.

— Къде е сега?

— На Хаваите.

— О, това е много далеч.

— Да. Най-далечното място за човек, който все пак иска да си остане в Америка. Сигурна съм, че тя нарочно го е избрала.

— Виждате ли се?

— Не. Вече десетилетия не съм я виждала и това ме ужасява. Колко бързо минават годините! Имам три внучета, които не познавам. Със съпруга ми планирахме да хванем самолета и да разчупим леда, но скоро след това той почина и…

— Мисля, че въпреки това трябва да отидете там — подхвърли Мишел.

— Не, страх ме е — тръсна глава възрастната дама. — Докато беше жив съпругът ми, аз изцяло се опирах на него. Бих заминала заедно с него, но сама — никога.

— И няма да видите внуците си, така ли?

— Те дори не ме познават.

— Ще се запознаете, стига да отидете при тях.

— Мисля, че вече е късно — въздъхна възрастната жена и се изправи. — А вие внимавайте. Ще ви оставя нещо за ядене в хладилника и ще заредя кафеварката. Просто я включете, когато се върнете.

— Откъде знаете, че пия кафе?

— Аз може да съм стара, но не съм сляпа, драга. Тук е мястото да добавя, че не изпускам от очи и вашата млада приятелка, която изглежда доста потисната.

— Работата й е много напрегната.

— Кога ще се върне мистър Кинг?

— Не знам.

— Той е много красив.

— Ами, да, красив е — отвърна Мишел и отмести поглед.

— Вие двойка ли сте?

Мишел направи всичко възможно да не се засмее на странното определение.

— Може би.

— В такъв случай трябва да се ожените.

— Сложно е.

— Не е така. Хората го правят сложно. Вие искате ли да се омъжите за него?

— Какво? — изненада се Мишел. — Всъщност не съм мислила затова…

После усети как се изчервява под втренчения поглед на Бърк.

— Разбирам — скептично кимна възрастната дама. — Е, лека нощ…

— Лека нощ. Въпреки всичко съм на мнение, че трябва да отидете на гости на дъщеря си.

— Защо?

— Аз винаги ще съжалявам, че не виждах мама колкото ми се искаше. Човек трябва да се възползва от шансовете, докато ги има.

— Благодаря за съвета, Мишел.

Обзета от смесени чувства, Мишел се втурна навън. Но нещата се промениха в момента, в който изписука джиесемът й.

— Ало?

— Максуел?

— Кой се обажда?

— Мърдок.

— Какво има?

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За разследването.

— Какво по-точно за него?

— За някои неща, които вие с партньора ти трябва да знаете.

— На какво дължим тази неочаквана любезност?

— На подозренията ми, че вече не мога да вярвам на никого от своите.

— Странно изявление от агент на ФБР.

— Ситуацията е много сериозна.

— Кога и къде?

— В десет. Ще ти дам инструкции за мястото.

Мишел запомни информацията, тръгна към колата, после спря.

Нещата изведнъж й се сториха доста подозрителни. Измъкна джиесема си и набра Шон, но той не вдигна.

— Мамка му! — изруга тя, замисли се за момент и набра друг номер.

— Добкин — представи се гласът насреща.

— Ерик, обажда ти се Мишел Максуел. Какво ще кажеш да се срещнем довечера? Имам нужда от малко подкрепа.