Дейвид Балдачи
Шестият (37)

36

Карла Дюкс вкара колата си в гаража някъде около девет. Тя отключи вратата на кухнята, остави чантата си на масата и вдигна ръка да набере кода на алармата. Отне й само секунда, за да осъзнае, че липсва непрекъснатият писък на системата, изискващ незабавно декодиране. Алармата беше изключена.

Тя рязко се завъртя. На крачка от нея стоеше Шон. Ръкохватката на пистолета стърчеше от колана му.

— Какво правиш тук, по дяволите? — извика тя.

— Искам да поговорим.

— Нахлул си с взлом в дома ми!

— Не съм. Вратата беше отворена.

— Глупости! Преди да изляза, заключвам всички врати и пускам алармата!

— Този път си забравила. Сама виждаш, че алармата е изключена.

— Ти си я изключил!

— Аз казах, ти каза…

— Намираш се в дома ми. Ще се обадя в полицията!

Тя погледна пистолета му.

— Деветмилиметрова берета — проследи погледа й Шон. — По ирония на съдбата това е стандартното въоръжение във ФБР.

— Много добре — кимна Дюкс и извади джиесем от чантата си. — Сега ще им звънна, за да те приберат заедно със стандартното ти въоръжение.

— Може би искаш агент Мърдок да разбере, че работиш за други? — подхвърли Шон, изпреварвайки намеренията й да набере номера.

— Е, добре. Аз съм агент на ФБР и имам пълното право да те арестувам на място. Но вместо това ще ти дам пет секунди да изчезнеш от тук!

Шон не помръдна. Очите му не слизаха от лицето й, устата му се разтегли в мрачна усмивка.

— Карла, надявам се, че си даваш сметка, че следващите няколко секунди ще решат дали ще влезеш в затвора или не — рече той.

— Какви ги дрънкаш?

— Току-що допусна много голяма грешка.

— Предупредихте.

— Ти нямаш нищо общо с ФБР. Ако някой трябва да се обади на федералните, това съм аз. — Шон извади телефона си и вдигна пръст над клавиатурата. Жената объркано го наблюдаваше. — Може би все пак ще предпочетеш да си поговорим?

— Може би — нервно преглътна тя.

Шон се пресегна, издърпа джиесема от ръката й и го сложи на кухненския плот.

— Според мен ти се стремиш да убедиш федералните, че работиш за тях. И засега това ти се удава. Успяла си да спечелиш Мърдок, но не той те е изпратил в „Кътърс Рок“.

— Виж какво, аз наистина съм служител на ФБР.

— В такъв случай ми покажи документите си.

— Не ги нося, защото работя под прикритие.

— Къде е беретата ти?

— В спалнята.

— Има някои неща, които са задължителни за всеки федерален агент под прикритие — поклати глава Шон. — А твоят кабинет е гол. Липсва дори фалшива семейна снимка. — Ръката му се плъзна към колана. — И още нещо: беретата никога не е била на въоръжение във ФБР. Там използват глок или зиг.

Дюкс не каза нищо.

— Оттук следва, че си вкарана в „Кътърс“ от други хора — продължи Шон. — А лоялността ти към тях със сигурност няма да се хареса на ФБР.

— Получих официално назначение в „Кътърс Рок“ — отвърна Дюкс. — Имам дълъг стаж в местата за изтърпяване на наказания.

— Това няма значение. Ти си временно тук и дори не си си направила труда да се нанесеш в кабинета си. А тази къща е наета за срок от шест месеца.

— Шпионирал си ме?

— Аз съм детектив. Отделих цял следобед, за да те проверя. Открих доста интересни неща. И не съм единственият.

— Какво искаш да кажеш? — пребледня Дюкс.

— Искам да кажа, че много хора се интересуват от теб, Карла. Нима си вярвала, че ще успееш да играеш и за двете страни, без никой да забележи нещо? Подобна наивност може да ти струва живота.

— Тези хора не се шегуват и не им е до игри.

— Това ми е напълно ясно, повярвай ми.

— Значи знаеш, че нищо не мога да ти кажа. Моля те да си вървиш.

— В такъв случай ще ме принудиш да ти изпратя призовка за делото.

— Какво дело?

— Срещу Едгар Рой, разбира се. Не ми казвай, че си забравила. Шест трупа в хамбара му.

— Какво общо имам аз с това?

— Едгар Рой е единствената причина да те изпратят в „Кътърс Рок“, Карла. А аз като негов официален защитник съм длъжен да направя всичко възможно за оневиняван ето му. Но за да го направя, ще трябва да размътя водата. На това му викат основателно съмнение.

— Ти си глупак.

— А ти не си, така ли?

— Махай се от тук!

— Между другото, Мърдок вече знае истината за теб.

— Това е невъзможно… — започна тя, но изведнъж прехапа език.

— Каквото и да съчиняваш пред ФБР, те рано или късно ще стигнат до верния отговор.

— Искам да си тръгнеш. Веднага!

Шон се обърна към вратата, после спря.

— О, и още нещо… ФБР подслушва телефона ти и проверява електронната ти поща.

— Защо ме предупреждаваш?

— Защото се надявам да се осъзнаеш и да сключиш сделка не с тях, а с мен. — Даде й малко време, за да вникне в смисъла на думите му, после попита: — Разбираш ли за какво става въпрос, Карла?

— Аз… Трябва да си помисля.

— Добре, помисли си. Но не се бави много.

Шон излезе на улицата и се насочи към паркирания встрани от къщата ленд крузър. Запали мотора и натисна газта. В мига, в който къщата изчезна от погледа им, Мишел се прехвърли на мястото за шофьора. През цялото време се бе крила отзад.

— Как мина? — попита той.

— Лесно. Тя не изчака вратата на гаража да се спусне докрай и това ми даде възможност да се промъкна след нея.

— Добре — кимна Шон и погледна часовника си. — Подплаших я, че подслушват телефона и проверяват електронната й поща. Сега й остава само един начин за комуникация.

— Лице в лице, разбира се — рече Мишел. — Но как ще си уговори среща, след като не може да използва телефон или имейл?

— Вероятно с кодиран текст. На пръв поглед невинен, в който се упоменава часът на срещата на предварително уговорено място. — Той погледна към електронния уред за проследяване в ръката й. — Какъв обхват има това нещо?

— Три километра. Достатъчно за целите ни, дори в този огромен и пуст щат, наречен Мейн.

— Къде лепна бръмбара?

— От вътрешната страна на задната чистачка. Никой никога не я поглежда. После изскочих навън през прозореца на гаража. Това май започва да ми става навик.

— Значи сега ще чакаме — каза Шон.

— Според мен няма да е дълго — отбеляза Мишел и се приведе над уреда. — Май вече е готова да тръгва. Наистина здравата си я подплашил.

— Влязох в ролята на адвокат и я изплаших до смърт.