Дейвид Балдачи
Шестият (26)

25

Къщата беше едноетажна, дървена, боядисана в бяло. Покривът й се нуждаеше от ремонт. Широка и удобна веранда, с два люлеещи се плетени стола, които леко се поклащаха от утринния ветрец. Изгряващото слънце се падаше отляво, но вековният дъб пред къщата пречеше на лъчите му да стигнат до нея.

Алеята отпред беше покрита с повече пръст, отколкото чакъл. Моравата беше окосена, навсякъде се виждаха саксии с цветя. Един петел безстрашно се изправи пред приближаващата се тойота, изви глава и любопитно огледа хората, които слязоха от нея. После издаде късо гъргорене и се накокошини. Може би това беше поздравът му.

Единият край на кокошарника стърчеше зад задната стена на къщата. На трийсетина метра по-нататък се виждаше дъсчен хамбар, боядисан в червено. Беше малко по-високо и под ъгъл спрямо къщата. В дясната част на двора имаше въже с пране, което лениво се поклащаше на вятъра.

— Залагам десетачка, че ще бъдем посрещнати от яко женище с престилка или памучна рокля, с ботуши на краката, които вонят на тор — заяви Мишел. — А в ръцете си ще държи заредена пушка, готова да ни разпилее червата по този двор.

— Приемам — отвърна Шон. — Пет долара срещу твоята десетачка.

Тя му хвърли кос поглед, после насочи вниманието си към верандата. На нея се беше появила фигурата на жена. Безшумно, сякаш от нищото. Въпреки отличното зрение и слух, с които се гордееше Мишел.

— Очаквах ви, вие трябва да сте Шон Кинг — каза непознатата с дълбок, но въпреки това женствен глас. Спокоен и уверен.

Когато Мишел стъпи на най-горното стъпало, тя направи нещо, което почти никога не й се беше случвало с друга жена. Да погледне нагоре. Домакинята беше висока най-малко метър и осемдесет, и то боса. Беше слаба и стройна, без грам излишни мазнини. Личеше, че не е в първа младост, но въпреки това беше запазила фигурата и грациозните движения на атлет.

Роднинската връзка веднага си пролича. Същите очи, същият нос, същият висок ръст. Цветът на косата и очите й беше единственото нещо, което я различаваше от Едгар Рой. Косата беше светлокестенява, а очите — зелени вместо познатите им вече черни точки. Зеленото изглеждаше по-малко заплашително.

Освен това тя можеше да говори.

— Извинете, че ви безпокоим толкова рано, мис Пол — протегна й ръка Шон.

Дългите й пръсти стиснаха дланта му.

— Не е рано, поне за хората тук — отвърна тя. — Видях джипа ви още в пет сутринта. Щях да ви поканя на закуска, но вие спяхте, а дамата си вършеше работата в нивата.

Мишел изненадано вдигна глава. В погледа й се четеше възхищение и дори леко смайване.

— Казвам се Мишел Максуел — представи се тя и остана впечатлена от здравото ръкостискане на Кели Пол.

— Предлагам ви закуска — каза Пол. — Имам бекон с яйца, овесени ядки, бисквити и горещо кафе.

Мишел и Шон се спогледаха.

— От израженията ви личи, че няма да откажете — усмихна се жената.

Вътрешността на къщата не издаваше особен домашен уют. Мебелировката беше оскъдна, но навсякъде беше чисто. Това потвърждаваше първоначалното впечатление, придобито от външната фасада. Прекосиха дълъг коридор и се озоваха в просторна кухня, очевидно запазила оригиналния си вид. На една от стените имаше огромно огнище, изглеждащо точно толкова старо, колкото и къщата. В гостната, покрай която минаха, имаше още едно.

— Отдавна ли живеете тук? — попита Шон.

— По местните стандарти — не. Това е типичната малка ферма, която търсех.

— А откъде дойдохте, за да се заселите тук?

Тя протегна ръка да включи кафеварката, а после извади от бюфета тиган и малка каничка.

Шон изчака малко, усети, че тя не желае да отговаря, и подхвърли:

— Казахте, че сте ни очаквали. Защо?

— Снощи ми се обадихте. Веднага ви познах по гласа.

— Но аз дори не отворих уста, когато казахте, че би трябвало да съм Шон Кинг.

Пол се обърна и насочи дългата дървена лъжица в гърдите на Мишел.

— Вие обаче говорихте с партньора си, преди да ви посрещна. А аз имам отличен слух.

— А как разбрахте, че ще ви дойдем на гости? И че изобщо знаем къде живеете?

— След минута кафето ще бъде готово. Мишел, бихте ли извадили чаши и чинии от онзи шкаф? — Домакинята посочи вляво от себе си и добави: — Сложете ги на масата. Аз вече съм закусвала, но ще изпия едно кафе с вас.

Докато Мишел подреждаше масата, Пол забърка яйцата и бекона в нагорещения тиган. Овесените ядки къкреха в затворена тенджерка, а Шон усети приятната миризма на бисквитите, които се печаха във фурната.

— В хладилника имам и малко шунка. Мога да ви я запържа, ако желаете. Няма нищо по-вкусно от осолена шунка „Смитфийлд“.

— Не, благодаря, беконът ще ни стигне — отвърна Шон.

Не след дълго всичко беше готово.

После тя седна насреща им с чаша в ръце и ги загледа как се хранят с нескрито удоволствие.

Шон я поглеждаше през няколко секунди. Кели Пол беше облечена с панталон цвят каки, избеляла памучна риза, светлосиньо джинсово яке и бежови домашни обувки, които изглеждаха малки на дългите й крака. Косата й стигаше до раменете, но в момента беше прибрана на конска опашка. Лицето й беше хубаво, със сравнително малко бръчки. Трябва да е малко над четирийсет, а може би и по-млада, помисли си той.

Опразниха чиниите и домакинята им поднесе големи чаши с кафе.

— Надявам се, че напълнихте стомасите си и вече можем да поговорим — каза тя. — Още в момента, в който ви затворих телефона, бях наясно, че ще дойдете. Нямах никакво съмнение, че ще разберете къде живея, защото знам, че сте бивши агенти на Сикрет Сървис. Предполагам, че Теди Бърджин ви е наел точно поради тази причина.

— Теди?

— Така му казвах на галено.

— Значи сте го познавали отпреди?

— Той ми беше кръстник. — Пол изчака реакцията на тази неочаквана новина, след което добави: — Искам да откриете мръсника, който го е убил. Искам го страшно много!

— А откъде научихте, че е убит? — попита Мишел.

— Има ли значение? — попита Пол и дългият й показалец забарабани по масата.

— Бихме искали да знаем — меко отвърна Шон.

— Хилари ми се обади.

— А на нас тя каза, че няма никаква представа кой е клиентът на Тед! — ядосано процеди Шон.

— Аз я накарах да ми обещае това.

— Защо?

— Имах си причини. Същите, поради които Теди държеше в тайна всичко, свързано с делото.

— Каква е връзката ви с Едгар Рой? Сестра ли сте му? Имате неговите черти и неговия ръст.

— Наполовина. Имаме една и съща майка, но различни бащи. Майка ни беше висока над метър и осемдесет. Странното е, че и двамата ни бащи бяха по-ниски от нея. Предполагам, че ние сме наследили нейните гени.

— Пол е фамилията на съпруга ви?

— Не е, защото никога не съм била омъжена. Пол беше фамилното име на баща ми.

— Но явно сте познавали Едгар Рой?

— Да, въпреки че съм с единайсет години по-възрастна от него.

— Значи сте на четирийсет и шест? — изненадано я погледна Шон.

— Да.

— Изглеждате много по-млада — обади се Мишел.

— Мога да ви уверя, че това не се дължи на благочестив живот — усмихна се тя.

— Мнозина от нас биха казали същото за себе си — отвърна на усмивката й Шон. — За съжаление аз самият изглеждам точно на годините си, а може би и малко отгоре.

— Бях на девет, когато майка ни се разведе с баща ми — продължи Пол. — Малко по-късно се омъжи за бащата на Едгар, а самият той се роди две години по-късно.

— Колко време живяхте в едно семейство?

— Докато заминах да уча в колеж.

— А майка ви и вторият ви баща вече са покойници, така ли?

— Вторият ми баща почина горе-долу по времето, когато заминах да уча. Мама умря преди седем години. От рак.

— А какво се случи с втория ви баща?

— Умря при инцидент.

— Какъв?

— Ами от онези, при които спира дишането.

— А истинският ви баща?

— Той се разведе с мама, когато бях малка. И от тогава не съм чувала за него. Може би това е било причината за развода. Явно не е бил от най-грижовните мъже на света.

— А как получихте разрешение да наемете адвокат на брат си? — попита Шон.

— Еди притежава брилянтен ум. Той не само помни всичко, което е видял, чул или прочел, а може да го възпроизведе с абсолютна точност, до последния детайл, включително датата, часа и минутата. Решаваше всякакви ребуси в рамките на секунди. Просто умът му работи различно, в други измерения. — Жената замълча за момент, после попита: — Знаете ли какво е ейдетична памет?

— Нещо като фотографската памет? — попита Шон.

— Да. Моцарт е имал такава, Тесла — също. Човек с ейдетична памет може да изрецитира повече от сто хиляди знака след десетичната запетая на числото „пи“. По памет. Това е дарба по рождение, дължаща се на някаква генетична особеност, комбинирана със странности в характера. Нещо като уникална мозъчна нагласа, която се среща изключително рядко. Човек не може да се научи на това. Или го имаш, или го нямаш.

— А брат ви притежава ейдетична памет, така ли?

— Дори нещо повече. Никога нищо не забравя, освен това — както вече казах, разгадава мигновено всякакви пъзели. Нещо като „този факт се отразява на следващия факт“ и така нататък. Няма никакво значение колко далечна е връзката помежду им. Все едно че поглежда някаква анаграма за секунда и веднага разгадава всичко, което се крие зад нея. Обикновените хора използват около 1 единайсет процента от капацитета на мозъка си, но коефициентът на полезно действие на Еди е някъде между деветдесет и деветдесет и пет.

— Това звучи внушително — промълви Мишел.

— Той можеше да стане велик в много области.

— Усещам едно „но“ — подхвърли Шон.

— За съжаление не притежава дори капчица здрав разум — кимна Пол. — Никога не е искал. Ако реши, че нещо не го интересува, той просто го пренебрегва, независимо от последиците. Още преди няколко години го накарах да ми направи генерално пълномощно, защото беше забравил да си плаща сметките, да поднови срока на шофьорската си книжка и дори не си беше платил данъците. Не успях да свърша всичко вместо него, но направих каквото можах.

— Но как останахте в сенчестата част на живота му, след като сте се занимавали с всичко това? След ареста му в пресата не се е появила никаква информация нито за сестра, нито за някакви други роднини.

— Нямаше ме дълго време. Не бях се прибирала у дома с години. Освен това нося друга фамилия. Огромната част от помощта ми беше от разстояние.

— И все пак…

— Аз съм затворен човек.

— Това ли е причината да се преместите тук? — попита Мишел.

— Отчасти — кимна Пол и отпи глътка кафе.

— А знаете ли, че убиха и Хилари? — внезапно попита Шон.